Добре, представете си... представете си перфектната романтична история с нотки на комедия и конфликт, който хем да не излиза от рамките на допустимото, хем да подхранва желанието ви да видите главните герои заедно. „Споделеният апартамент“, драги, това е „Споделеният апартамент“ от Бет О'Лиъри.
Бет О'Лиъри, изглежда, е съумяла да опише с думи върху белия мечтата на всяко едно момиче (пък и момче): да се запознае с човек, който да се влюби в характера и странностите му, преди дори да е зърнал външността му; помежду им да се изгради силна и здравословна връзка и в края на краищата двамата да осъзнаят, че въпреки спънките и собствените им страхове, най-сетне са срещнали Единствения.
Тази идеална, приказна история споделят Тифани и Леон. При тях обаче не крайният резултат е важен, а обстоятелствата и пътят, който изминават индивидуално и заедно до него. Защото постепенното влюбване е резултат от това, че двамата делят едно и също легло месеци наред, без да се засекат нито един-единствен път. Докато Тифи спи, Леон се подвизава като медицински брат, а когато тя е на работа - той наваксва със съня от другата страна на споделеното легло в споделения им апартамен. Комуникацията помежду им протича чрез залепващи листчета на врати, маси, в джобове на дрехи, върху мивки, огледала и всяка друга повърхност, която някой от двамата намери за подходяща за поредната безобидна закачка. Уви, неволна грешка среща двама им въпреки уговорката всеки да пази самоличността си, а това подклажда интереса им един към друг. По-чести срещи, повече разговори очи в очи, повече споделеност - на апартамент, легло, преживявания и спомени, които неизбежно водят и до споделени чувства.
Ако процесът по четене на тази книга може да бъде описан със звук, то й би бил силен, щастлив писък със стиснати очи и ръце в юмруци, придружен от подскачане, защото всяка една от страниците те стреля със сладки моменти, забавни събития, странност и емоции - някои положителни, други по-негативни. Разгръщаш страниците и искаш още, защото въпреки лошите неща, които неминуемо следват главните герои, химията помежду им не може да се отрече, а самите те като индивиди са достатъчно интересни, че да четеш отново и отново само за ежедневните им премеждия.
Особняци са - Леон е по-срамежлив и предпочита тишината пред големи събирания с много хора; Тифи пък пасва на сто процента в непоследък доста нашумелия калъп за героиня, която „не е като другите момичета“ (първата такава, за която някога четох, беше Луиза Кларк от „Аз преди теб“). Носи странно шарени и несъответстващи дрехи, настроението ѝ винаги е приповдигнато, работи едва ли не за без пари, но обожава длъжността си и като цяло не се вписва много добре в общоприетите рамки за жените. В началото ми беше странна и дори една идея неприятна, защото твърде много от нещо, което е създадено, за да не бъде като всичко останало, не е на добре. Постепенно, може би дори със скоростта на Леон, свикнах с присъствието на Тифи и искрено започна да ми допада отношението и страстта, с която се отнася към различните аспекти от живота си.
„Споделеният апартамент“ не се свежда само и единствено до припламващата любов на двама непознати, които един в друг виждат възможност да преоткрият себе си и най-накрая да спрат да се крият заради бившите си половинки. Всъщност в романа си авторката зачерква много теми, мотиви и малки детайли, с които успешно да привлече различни типове читатели:
1. За хората, които си падат по драма, солидна част от сюжета е посветена на токсичните връзки и ефекта им върху психиката на човек, особено когато нещата започнат да загрубяват и с поведението си негативното звено се превръща в опасност. Бет О'Лиъри не щади „злодея“, не се опитва да оправдае или аргументира постъпките му, за да спечели поне мъничко симпатии от четящия. Всъщност представя отровните отношения по много реалистичен начин и така напомня, че at the end of the day всеки от нас е личност със собствени желания и страсти и не е правилно да търсим оправдания и да се връщаме към някого, защото ни е казал, че „никой няма да ни обича така, както ни обича той“. Психическата манипулация е също толкова сериозна, колкото е и физическият тормоз.
2. Всичко това обаче в никакъв случай не предизвиква крайно негативно настроение. Тонът на романа е предимно весел; дотолкова, че на моменти се хихиках звучно, а това не ми се случва никак често.
3. Финалната сцена на романа напомня на сцена от „Приятели“: всеки един от второстепенните герои носи голяма душа и допринася сериозно за извличането на различни послания. Уникални, цветни, пълнокръвни и много важни - особено за да покажат какво е да имаш солидна група от приятели, готови да се изправят всячески и срещу когото и да било, за да те защитят и да ти помогнат. Винаги има моменти на затишие, на несъгласие, на караници дори - Тифи минава през няколко такива с един-двама от приятелите си, но в крайна сметка емоционалната подкрепа, която предлагат един на друг, винаги е там, готова да изплува над неразбирателствата.
4. Не е маловажно „изобличаването“ на зле устроената правосъдна система. В лапите ѝ попада малкият брат на Леон Ричи, който е погрешно обвинен в грабеж. Адвокатите претупват работата и не отдават голямо значение на случая, съдиите пък не се интересуват кой знае колко от улики - за тях е много по-удобно да го пратят в килията, без дори да изгледат запис от охранителни камери, на които ясно може да бъде видян извършителят на престъплението. Макар и да не се задълбава твърде много в проблема, и така написано е повече от ясно - има проблем, съвсем реален проблем, а той трябва да бъде решен час по-скоро, за да не се налага невинни жертви да излежават незаслужени присъди.
5. Разказът е разделен между Тифи и Леон така, че гледните им точки да се редуват и двамата да допринасят еднакво към развитието. А с този похват просто няма как да не ги харесаш - в мислите си са страшно естествени и откровени, забавни и непредвидими, но в никакъв случай еднакви. Различията им създават перфектен баланс, докато се и допълват.
6. Споменах ли, че действието се развива в Лондон? Градът не е описан като за туристическа обиколка, но въпреки това духът му се усеща , а това със сигурност би спечелило някой друг читател.
Няма да е честно да заявя, че из океана от романтични книги не се срещат по-отличаващи се заглавия - Джоджо Мойс, Ви Кийланд, Карън Суон и много други са достатъчни, че да опровергаят това твърдение. „Споделеният апартамент“ просто изпъква по свой си начин. Авторката не натрапва нищо, защото всичко е балансирано; второстепенните герой не са статисти, а активни участници в случките и като индивиди са по-забележителни от някои протагонисти на други романи в този жанр; може и някои моменти да са клишета, но са добре написани клишета; най-важното: Тифи, Леон, Мо, Гърти и Ричи, героите на „Споделеният апартамент“ неведнъж доказват, че травмите се преодоляват, а мечтите... те се сбъдват.
Прочетете още мнения за „Споделения апартамент“, като последвате някой от следващите линкове: A Court of Thousand Books / Hrisilandia / A Court of Books and Magic / Ladybug´s Page
Последвайте книжния ми инстаграм: stormy.garden
Няма коментари:
Публикуване на коментар