"Отровни думи" от Майте Каранса - Ревю

Понякога точно за книгите, които са предизвикали бурни чувства у читателя, е невъзможно да се говори. Някак си думите не идват, мислите текат бавно и необяснимо хаотично, а горчивината в гърлото, появила се в края, се появява и сега. Малко е странно да го казвам за книга, която между българските читатели не е особено позната, защото в това наистина няма логика. "Отровни думи" от Майте Каранса е изключително силен роман, който освен чувства предизвиква и размисли по много теми, считани за табу в обществото, нуждаещи се от повече отзвук и внимание. За това реших да съсредоточа всичките си мисли и да ви разкажа колкото мога.

"Отровни думи", както и още една книга от авторката, получих като подарък от училището си по случай пристигането на Майте в София за Зимния базар на книгата в НДК, на който няколко мои съученици и аз ще присъстваме. Задачата ни е да се запознаем с творчеството ѝ, до колкото това е възможно за няколко дни, и да подготвим въпросите, чиито отговори най-силно искаме да разберем.

Ако разполагам с един-единствен въпрос, то той трябва да е няколко километра дълъг, защото, признавам си, има прекалено много неща, свързани конкретно с "Опасни думи", които непременно трябва да разбера.

Романът може да се раздели на два основни топоса - първият, 2005 година, в която Барбара Молина оставя бележка на семейството си, че няма да се върне у дома, и изчезва за четири години. И вторият - настоящето, в което нейният мистериозен случай, дори вече приключен по документи, не е забравен от един инспектор, майката и най-добрата приятелка на Барбара.

Така представена историята звучи като криминален роман, който би се съсредоточил върху разследването на изчезването на тинейджърката, факти от миналото и това как те се връзват с настоящето. Да, реално те присъстват, но за да съединят всички съдби, характери и психология, която обрисува персонажите.

Най-силната страна на "Опасни думи" са именно героите. Историята се представя от четири основни гледни точки - тази на Барбара, майка ѝ Нурия, полицейския инспектор и приятелката, наречена Ева. Отделени в глави, всеки един от тях представя историята по начина, по който той я вижда, добавя нова информация, предназначена за помощ в разследването, представя хипотези и на пръв поглед незначителни предположения за изчезването на Барбара. Но в същото време освен образът на изчезналата се градят и образите на останалите. Множество връзки обвързват случващото се с предисториите на персонажите, свързват ги един с друг и правят всеки един многопластов и неповторим, значим за цялостта на романа. Дори тези, които нямат възможност да покажат гласа си в отделна глава, биват подробно описани по начин, по който изглеждат съвсем реални и като дейни участници в абсолютно цялото действие.

Las cosas que no se nombran se olvidan o desaparecen./Things that are not named are forgotten or they disappear.

Никога не бих казала, че книгата трябва да се чете или само от деца и тинейджъри, или  само от по-възрастни, защото "биха я разбрали по-добре". След дълги проучвания и само месец и половина писане, Майте Каранса е засегнала множество теми, от които всеки може да се поучи и които биха накарали повечето читатели да си дадат сметка за света, който ги заобикаля, да предпазят себе си от вредни влияния и да се опитат да повлияят и на познатите си, склонни към манипулация. "Опасни думи" набляга на проблема за насилието и въздействието над младите, но не само това на родителите, а и на хората, с които имат ежедневен контакт - учители и приятели. Не по-незначим е аспектът за свободата и доверието, което получават подрастващите. Без да натрапва мнението си, че е напълно наложително те да бъдат държани под ключ и управлявани от родителите си, Каранса показва, че прекалената свобода би завършила с умела игра с доверието, незнание за живота, който води едно дете извън четирите стени на стаята си, а дори понякога между тях. Понякога трябва да се вгледаме в малките, привидно случайни жестове на хората, за да навържем цялостната картинка и да открехнем вратичката към това, което се случва с тях, преди да е станало твърде късно. Това, което Нурия, майката на Барбара, не съумява да стори. Маниакалната зависимост от някого/нещо също намира място в образите на персонажите. Има изключително много психология в написаното от Майте, много логика и в крайна сметка резултатът е почти идентично отражение на реалността, в която живее всеки от нас. В нея никой не е застрахован от бедите и събитията, които сполетяват всеки един герой в книгата, било то главен или второстепенен.

Романът несъмнено е доста тежък. Написан е с изключителна искреност, без да се прикриват или смекчават подробности, описващи ситуациите, които, за съжаление, не са изцяло плод на въображението на писателката. Историята на Барбара жегва читателите на място, което изведнъж се оказва болно, за да им припомни, че не всичко е такова, каквото изглежда и понякога зад фасадата се крие тъмнина и болка, неспособна да бъде удържана, нито премахната напълно.