"Магнус Чейс и Боговете на Асгард: Мечът на лятото" от Рик Риърдън - Ревю

Когато започнах да чета поредицата "Пърси Джаксън и Боговете на Олимп" не възлагах големи надежди, защото се очаква да съм наистина на седемнадесет години и вече преминала фазата, в която откачам от радост при вида на middle grade роман, но, уви, подскачах като малко детенце, когато "Магнус Чейст и Боговете на Асгард: "Мечът на Лятото" пристигна вкъщи с всичките си 500 страници прелест. За мое огромно съжаление нямах възможността да седна и да я прочета за два дни поради множеството задължения покрай училище. Първите 100 страници влачих кажи-речи половин месец. Но приключих със следващите 400 само за една нощ и сега изгарям от желание да ви кажа защо трябва веднага да отидете до книжарницата и да си купите книгата. 

За разлика от "Пърси Джаксън", "Магнус Чейс" не е обвързан с древногръцката митология, а със скандинавската. Обикновено за нея се знае много по-малко - не е включена толкова в учебната програма и не се обръща внимание на скандиванските богове, като изключим филмите за Тор и Локи, които са наистина много далеч от действителността. Заради това навлизането в този невероятно комплексен и многопластов (буквално) свят е трудно - странни непознати имена на богове, специфични названия на магия, имена на разни мечове, дървета, говорещи предмети, девет свята, катерици... Според мен фактът, че се навлиза в нещо абсолютно ново, би спрял доста хора от четенето на "Мечът на Лятото", а това не трябва да е така! Рик Риърдън отделя достатъчно време и дава достатъчно информация за всяко едно нещо, което включва в романа си, а за да се помогне на читателите в края на книгата има достатъчно богат речник с всички важни богове и названия на предмети и места, свързани с Асгард. 

- Дървото... Леарадр. То си има име?- Повечето важни неща си имат имена - тя ми се намръщи. - Кой беше ти всъщност?- Много смешно.

Ако някой ден Рик Риърдън напише поредици от по пет книги за всяка една съществуваща митология, бъдете сигурни, че ще прочета всички. Вярно - като цяло идеята на поредиците му е една и съща, главните герои са полубогове, но, повярвайте ми, има прилики и три пъти повече разлики. Ала дори и да не беше така, поредиците все пак щяха да бъдат достатъчно привлекателни заради самия стил на писане на Рик, героите и уникалните им персоналности, и невероятно забавното чувство за хумор, сякаш пропито в страниците на книгата. 

Магнус Чейс е както близък по същност до Пърси, така и изключително различен. Направи ми впечатление присъствието на самоирония у него, оригиналните мисли и способността да се справя с всичко, било то на улицата, където живее в началото на книгата, или във Валхала - мястото, в което живеят ейнхерeрите, повалените в битка воини. Чувството за хумор тук е едно стъпало над "Боговете на Олимп" - достави ми огромно удоволствие да препускам през диалози, които ме накараха да препрочитам на глас реплики и да се смея силно, преди да се върна обратно към историята. 

Пропусна един пешеходец - казах аз, - искаш ли да се върнем, за да го сгазиш?

Обичам второстепенните герои, помощници на Магнус, присъстващи в тази книга. Тях, в сравнение с тези от "Пърси Джаксън", харесвам малко по-малко, но достатъчно. Към Самира, например, имах резерви, очаквах всичко заради обвиненията, които ѝ отправяха, също и роднинската ѝ връзка с Локи, но в крайна сметка ме спечели. Като цяло ми харесва разнообразието от персонажи, различни характери, ценности. Харесвам и боговете. Именно защото Скандинавската митология не толкова добре позната, колкото гръцката, всеки очаква божествата на този свят да са величествени и надменни, но това, което Рик ни представя, поражда истеричен смях. Стана ми ясно, че няма да получа Крис Хемсуърт в облика на Тор, нито Том Хидълстън като Локи. Не бих отбелязала мъжа с чорапи с логото на футболен отбор и друг, който предпочита да гледа телевизия пред всичко друго, като разочарование, а по-скоро като още една причина към списъка "Защо всяка една книга на Рик Риърдън трябва да бъде прочетена задължително". О, в този списък влиза и откриването на това кой е бащата-бог на Магнус Чейс. Това е чарът на всяка първа книга от някоя поредица, нека си признаем. 

Извинявай, дълго остро парче метал. Нараних ли чувствата ти?

Нека да не забравим и заглавията на отделните глави. Те бяха първото, което ме впечатли в "Пърси Джаксън" и бях невероятно щастлива да разбера, че тук не отсъстват. Тоест, "Добро утро! Ще умреш", "поне няма да преследвам козички", "Ела към Тъмната страна. Имаме сладки", "Без спойлери. Тор обаче изобщо не си е гледал филмите" и още приблизително седемдесет подобни изречения, които ме карат да се смея без дори да чета какво следва нататък. 

 "Мечът на Лятото" е перфектната комбинация между съвременна поп култура (Тейлър Суифт и "Игра на тронове" са споменати, хей!), скандинавска митология, сарказъм и ирония, които и този път не изневеряват на Риърдън. Блестящо начало на нова поредица, която без съмнение ще привлече безброй много почитатели. С огромно нетърпение ще очаквам следващите части, за да намеря отговорите на въпроси, които бяха породени тук, а също и за бъдещите приключения на Магнус и приятелите му!