"Алена кралица" от Виктория Айвярд - Ревю

Тази година прочетох много добри книги, такива, които останаха в мислите ми изключително дълго време. Но "Алена кралица" е първата, която ме накара да спра изведнъж по средата на реда, да препрочета изречението, и след това да я запратя към стената без да се интересувам от последствията. Може да казвам често, че някоя книга ме кара да чувствам всяка възможна емоция, но тук... тук нещата се пренесоха на малко по-различно ниво.

Ревюто съдържа спойлери, отбелязани в текста с курсив, по-светъл цвят и предупреждение в началото и края им! 

Действието в "Алена кралица" се развива в утопично общество, в което хората са разделени на две основни групи - Сребърни и Червени. Сребърните са господарите, управляващите разпокъсания Норта. Това, което ги отличава от Червените, обаче, е буквално сребърната им кръв и способностите, с които се раждат. Втората група хора живее в нищета и страх от войната, която взима все повече жертви всеки ден. Няма право на глас, удобства, на нищо, с което разполагат Сребърните.

Мер Бароу е обикновена Червена, крадла и лъжкиня, която преживява дните чрез хитрини и разчитайки на труда на семейството си, и най-вече на малката си сестра, до момента, в който бъде призована от царската войска. Това така и не се случва - вместо войник Мер става годеница на брата на престолонаследника на Норта.

Тийн литературата, особено утопичните романи, залагат на едни и същи сюжетни линии и елементи, налични и тук. Разликата е в това, че Виктория Айвярд умее да разказва, да предава историята по начин, различен от всеки друг, познат на читателите. От книга с "предвидим" сюжет, "Алена кралица" се превръща в такава, чието действие те държи в напрежение и не те изпуска до момента на кулминация. След това всичко започва от начало.

Обикновено подобни книги или са твърде бавни, или твърде забързани. За мен тази беше перфектната среда, изградена от непрестанно вълнуващи сцени, действие, заговори, бунтовническа дейност и революция.

"Пламък и сянка. Едното не може да съществува без другото. "

Нищо в романа не е такова, каквото изглежда. Отнася се както за историята, така и за героите.

Основните образи Мер, Кал и Мейвън със сигурност ще са на първо място в края на годината, когато направя книжната си равносметка и се попитам кои са любимите ми персонажи. От самото начало на книгата Мер поддържа образа на крадла, обикновена Червена, погълната от омраза към висшата класа и собственото си положение в обществото; момиче без особени обноски и с буен характер, който неведнъж я вкарва в беля. С постъпването си при Сребърните тя търпи развитие, но ми харесва това, че нито веднъж не скланя да се отрече от произхода и червената си кръв, независимо от всички уроци и заплахи, отправени към нея. Тя вярва, че може да промени тиранията, надвиснала над сънародниците ѝ и тази свръх идея не я напуска до края. Можех да предвидя накъде ще тръгне нейната история след първата глава и без да чета синопсиса - мисля, че съм прочела достатъчно книги с подобни елементи. Същото се отнася и за Кал - първата му сцена с Мер ми беше достатъчна да разбера, че той определено не е просто обикновен минувач и със сигурност има нещо общо с кралското семейство, ако пък не е даже самият престолонаследник. В това отношение познах, да.

Мейвън обаче остана ясен, но и в същото време подозрителен, до кулминацията на книгата. Харесах го ужасно много, харесах отношението му към Мер, отдадеността му към всичко, с което се захване, свежия му характер, начина, по който се сближи с Мер. Мейвън спечели не само доверието на главната героиня, но и моето. (Спойлер!) За това не можах да повярвам, когато около петдесет страници преди края на книгата той заби нож в гърба на Мер, брат си и дори баща си и показа какво всъщност се крие зад прекрасното му лице. Прочетох сцената, после спрях, препрочетох я, помислих си, че има някаква грешка и съм пропуснала някоя страница, заради което не разбирам какво говори "прекрасният ми Мейви". Но след това осъзнах, че наистина не можеш да имаш вяра на никого. По време на прочита няколко пъти си бях казвала, че може би нещо около него не е както трябва, но милите му постъпки следваха една след друга. 

Мейвън заблуди и Мер, и мен. Спечели симпатиите ми, накара Кал да изглежда като чудовище, водещо страната към пълна разруха и безкрайна смърт. И след това доказа, че чудовищата са именно хората. (Край на спойлера!)

"Веднъж ти казах, че трябва да пазиш сърцето си. Трябваше да ме послушаш."

От друга страна това направи любовния триъгълник/четириъгълник поносим. Ако всеки един от претендентите за сърцето на момичето беше наравно добър с останалите, щеше да ми досади. Благодарение на Мейвън, обаче, единият е прекрасен и грижовен, вторият е убиец, а третият - не достатъчно високо в йерархията, че да има шанс в надпреварата.

(Спойлер!) Не можах да предвидя също обрата с брата на Мер - Шейд. Мнението ми е, че не бива да вярвам в смъртта на герой, ако не съм я прочела, но този път, може би от небрежност или интерес към основната сюжетна линия, оставих това на заден план и епилогът ме хвана в момента, в който чашката започваше да прелива. (Край на спойлера!)

Надявах се и причината за способностите на главната героиня да бъде нещо ново и невиждано. Не се получи както исках. Но пък това май е единственото нещо в книгата, което не харесвам.

Второстепенните герои в романа са също толкова добри, колкото и главните. Джулиан и Лукас са примери, че не всички Сребърни са надменни и арогантни. Семейството на Мер също е интересно, особено Гиза. Еванджелин, Кралят и кралица Елара са перфектните персонажи, върху които да стовариш цялата си омраза, особено Елара. На моменти много ми напомня на кралица Левана от "Лунните хроники" заради способността да контролира умовете на хората, също и на Церсей от "Игра на тронове".

Харесва ми смелата комбинация между антиутопия и фентъзи, които правят света на "Алена кралица" забележителен, макар и не достатъчно развит. Има въпроси, чиито отговори все още нямам, но се надявам следващата книга да даде. От друга страна самите действия и преплетени сюжети са фантастични. Още в началото са дадени отговори на въпроси, зададени чак към края, навсякъде има реплики, подхвърлени "между другото", които значат повече от очакваното.

С елементи от "Дивергенти", "Изборът" и дори "Разбий ме", "Алената кралица" е история, не неповторима, но представена по такъв начин, че да изпъкне и да спечели вниманието и любовта на феновете на жанра. Динамична, спираща дъха, богата на обрати и непредвидими моменти, тя не е от историите, които могат да бъдат изпуснати. Очаквам следващата книга с нетърпение и надежда, че Мейвън ще се върне обратно.

"Аз съм кралят, а ти можеше да бъдеш моята Алена кралица. Сега си нищо."