Въпреки че в момента книжният пазар е наситен със заглавия от категорията "перфектното лятно четиво за плажа", аз винаги съм в търсене на сюжети, които да задоволят собствените ми капризи. Рядко ми се четат романтични истории, ситуирани в някое италианско провинциално градче. Влечението ми винаги е било към неоправдано драматичните любови на "изгубени в себе си" личности, които обаче се четат толкова лесно и неангажиращо, че ги започваш сутринта и в ранния следобед вече си в търсене на продължение или поне някакъв приличен заместител, който да подхрани още повече емоционалното вълнение. И ако миналото лято емоцията ми дойде от прочита на всички части на "След" от Анна Тод, то тази година съвсем случайно попаднах на поредица, способна да ги измести от челната позиция в личната ми класация за guilty pleasures. Става въпрос за "Ново начало" на Мона Кастен - поредица от пет книги, от които три са достъпни на български език.
"Ново начало", "Да се довериш отново" и "Да почувстваш отново" проследяват личните вълнения на двойки от един приятелски кръг - студенти, които се запознават в началото на следването си и преминават през всички върхове и спадове в живота си заедно, подкрепят се и отново и отново си доказват значението на безрезервната любов. Макар и структурите и главната последователност на сюжетните линии на трите романа да се повтарят (следват основния принцип на абсолютно всеки друг любовен роман), житейските въпроси, които героите се опитват да разрешат, внасят доза свежест в обстановката на привличане-отблъскване-щастлив край.
Така в първата книга от поредицата, "Ново начало", главната героиня Али задава тон с "бягството си" от дома. Родена под щастлива звезда в богато семейство с безкрайни възможности, момичето се чувства в плен на родителите си, за които тя е просто поредната вещ за хвалба пред висшето общество на безбройните благотворителни балове и срещи, на които те са редовни посетители. Работата е по-важна от личните взаимоотношения, а позицията в обществото - по-важно от емоциите на Али. Провокирана от безкрайните ограничения и отвратително отношение, Али се мести в малкото провинциално градче Удсхил, за да следва и най-накрая да вкуси свободата, за която винаги е мечтала. Сред новите лица в университета изпъква Кейдън. Красив, отдръпнат и полагащ много правила, които да държат Али далеч - Кейдън е комбинация от всички клишета, които мислим за отвратително досадни, но в един момент започваме тайно да харесваме.
Неслучайно в началото на статията споменах "След" на Анна Тод. "Ново начало" започва с обещанието да бъде поредния вариант на свръхдраматичната история на Теса и Хардин - поредица от страст и бурни скандали, необмислено разменяне на реплики, рев и прошка. И до някаква степен оправдава тези очаквания. Само дето нито една от книгите на Мона Кастен не достига крайностите на Тод. Караниците не са през десет страници и героите не излизат от рамките на нормалното в изблик на агресия. Думата "токсичен" не би описала точно връзките помежду им. Емоционалността блика от всяко тяхно действие, за да подхрани драматичната нотка, и все пак служи да покаже протагонистите като съвсем нормални хора.
Интригата в сюжетите на трите книги се осланя на дълбоко пазените тайни на героите и от там идва доза досада - както казах, структурирани са по абсолютно еднакъв начин. Момче и момиче се срещат, изпитват привличане един към друг, само че осъзнават колко обременени са от тайните в миналото си, затова се мъчат да поддържат отношенията си, докато един ден нишката не се скъсва по една или друга причина и двамата прекъсват връзка, докато не осъзнаят грешката си и не се съберат. Разликата се крие в различните им предистории, следователно в тайните, които така усърдно се опитват да скрият, а също и в различните им характери.
Винаги ми се е струвало много трудно изграждането на различни герои в една и съща поредица, тъй като ми се е слчвало да чета произведения, в които просто всички звучат по един и същи начин. При Мона Кастен работата е средна. Най-ярко блестя, разбира се, героите от "Ново начало", защото те първи получават поле за изява. Али е нахакана и борбена, но в същото време често изпада в крайности и залита към алтернативни методи за изливане на емоции, които често я въвличат в неудобни ситуации. Кейдън пък е клишираното лошо момче - не иска нищо ангажиращо, всячески избягва по-дълбоки чувства, но в същото време е безобразен романтик и е готов да даде всичко от себе си за момичето си. Приликата му със Спенсър, главният герой от "Да се довериш отново", е приемлива - той също е романтик, но весто да си търси причина да бяга, Спенс се хваща здраво за своята половинка и приема мисията си да я убеди в чувствата си много сериозно. А тя, Даун, е срамежлива, отдадена на приятелите си и абсолютно ужасена от обвързване.
Историята на двамата започва още в първата книга, където се заражда тяхното приятелство. В началото на "Да се довериш отново" чувствата им вече са факт. Но заедно с тях, факт е и неспособността на Даун Едуардс да даде сто процента от себе си на Спенс. Спомените за предишния и приятел я преследват толкова неумолимо, колкото и неизвестните фактори в живота на Спеснър, които изтриват вечната усмивка от лицето му. Позивтивните моменти в тази част на поредицата преобладават, а споровете и караниците са сведени до приемливия минимум, който да задоволи нуждата за драма на читателя, без да достигне нивото на първата книга. Затова има предостатъчно моменти да оценим колко прекрасен приятел е Спенсър Косгроув. Негови супер-невероятно-сладки реплики са подчертани из цялото ми издание и, признавам си, след като приключих с четенето, няколко пъти се връщах към определени моменти и ги препрочитах, просто защото са наистина много милички. Явно Мона Кастен много добре знае какво иска да чуе едно момиче и изигрва картите си много добре, създавайки герои, кои от кои по-перфектни.
И клиширани.
Но, хей! Всички можем да се съгласим, че подобен тип книги изключително рядко излизат от границите на клишето и допринасят по някакъв стойностен начин към литературата като цяло. We keep that in mind while reading. Знаем, че се повтарят. Знаем, че понякога представят нереалистична/токсична/банална любовна история. Знаем, че потенциално ще вдигнат изискванията ни към противоположния пол. Но ги четем и се забавляваме, защото ни харесва. And that´s ok.
"Всеки ден ми дава възможност да започна отново и да бъда добър човек. Всяко утро е едно ново начало. Аз не забравям какво съм направил, опитвам се обаче да живея с това и да бъда някого, който си струва. Има неща, които са истински ценни. Любовта на семейството ми. Времето с моите приятели."
В "Да почувстваш отново", третата книга от поредицата, Мона Кастен разменя ролите на протагонистите си - Сойер, позната на читателите още от първата книга, е активната, нахакана и смела героиня, която не желае нищо сериозно от мъжете в живота си и в чиято сянка стои срамежливият, леко задръстен и много притеснителен Исак. Поне в началото. Динамиката между двама им е много по-различна, отколкото при останалите двойки, и се базира на уговорка - Исак помага на Сойер за финалния ѝ проект за университета, а тя го учи как да излезе от черупката си и да се превърне в сърцеразбивач. С други думи - рецепта за бедствие. Личните драми на героите не са представени толкова преувеличено като предните пъти, въпреки че Сойер полага неимоверни усилия да се представи във възможно най-страдалческата светлина. Не успях да установя връзка с нея, защото не разбирам напълно мотивите ѝ постоянно да отблъсква хората около себе си. Намирам я за доста егоистична. И въпреки че в собствената си глава тя напълно оправдава поведението си, травмата в миналото ѝ не ѝ дава право да унищожава живота на хора, които явно проявяват интерес и желание да ѝ помогнат. Исак, колкото и сладък и невинен да е, не е достатъчен, че да уравновеси положението.
Книгата е като прекрасно събрание на стари приятели. Покрай главните герои постоянно се навъртат любимите Али, Даун, Кейдън и Спенсър, но без да крадат светлините на прожекторите. Макар и тук все още да важи установената сюжетна структура на авторката, историята на Сойер и Исак се усеща доста различна от предишните две. Отдавам го на рязката промяна на характери, внасяща приятно разнообразие и нова динамика въпреки повтарящите се събития. И пак, това не е любимият ми роман. Не мога да кажа дали е защото вече съм се наситила на караници, рев и любовни излияния, защото предишните главни герои вече са ми познати и чета за тях от повече време, или просто защото Сойер и Исак не са оправдано вълнуващи. Бих ги сложила на дъното на класацията ми (харесвам ги, просто не са ми толкова интересни, колкото останалите), като челните места ще се заемат от Спенсър и Кейдън, следвани от Али и Даун.
"Ние не сме това, което говорят за нас."
"Ако почувстваш нужда да ме целунеш, нека тогава да не е, защото не знаеш как да ми се отблагодариш, а защото не можеш без мен."
С всяка следваща книга изказът на Мона Кастен става все по-смел, малкият ѝ студентски свят става все по-плътен, а героите намират начин да оправдаят предишните си действия и да спечелят симпатиите на читателите. Постояннята поява на познати лица във всяка следваща част несъмнено придава плътност и допринася към достоверността на събитията. Всичко се движи в хронологическа последователност и случките се допълват логически. Това обаче значи, че частите на "Ново начало" не могат да се четат в произволен ред. По-скоро "не е препоръчително", защото постоянно се появяват препратки, героите си разменят свои си шеги и си припомнят какво се е случвало преди. Ако четете разбъркано, то едва ли ще намерите голяма логика и няма да ви е толкова мило, когато в трета книга се спомене събитие от първа, а това просто няма смисъл. На мнение съм, че чарът на цялата поредица се крие в емоциите, които провокира. Както казах, това са книги, написани с цел да провокират усмивка, съжаление, вълнение, нетърпение, но без да ангажират твърде много. Хронологичният прочит е най-добрият начин да се докоснете до пълния потенциал. Също, не съм сигурна дали четенето без почивка между частите е добра идея заради подобните сюжети. Съветът ми е да четене нещо друго помежду им.
Не мога да обещая, че четенето на "Ново начало" ще бъде неповторимо и незабравимо преживяване - книгите са летни "еднодневки" и няма да допринесат кой знае колко към изграждането на читателския ви вкус. Но са вълнуващи и драматични, чувстват се като отдих от сериозността на познатото и напомняне, че четенето е на първо място забавление - позволено ни е да се отклоняваме от "правия път" и да се забавляваме с малко повече драма, сълзи и пресилени събития.
Няма коментари:
Публикуване на коментар