Името на В. Е. Шуаб попадна в полезрението ми още с излизането на първата ѝ книга на български език. Етикетът "фентъзи" обаче се оказа спирачката на желанието ми да се потопя в нейния литературен свят до деня, в който не получих като подарък свръх нашумялата "Невидимият живот на Ади Лару" от Вичи (нейния блог можете да посетите, като кликнете тук). Фактът, че тя е една от най-любимите ѝ книги, а и всички приповдигнати отзиви, които ме заливаха от публикуването на романа насам, са вдъхновението зад този пост, който ще представлява нещо като читателски дневник. След края на дадена част ще пиша впечатленията и мислите си, ще си записвам любими цитати и свободно ще коментирам герои и събития, които са ми се сторили интересни и важни. Затова публикацията не е подходяща за тези от вас, които все още не са прочели романа! Тя ще съдържа спойлери! А останалите - чувствайте се свободни да споделите собствените си впечатления и всичко, което ви идва на ум, в коментарите долу!
Може би е твърде рано да сформирам мнението си за Ади. На този етап явно само малка част от предисторията ѝ е представена, затова се зареждам с търпение за всичко, което тепърва ще бъде разказано. Изборът на трето лице в случая ми харесва, а също и разделението между минало и "сегашно" (макар че може би предстои и сюжетна линия от година след 2014 г.) - всезнаещият разказвач винаги е белег за плътен и богат на детайли разказ, а в случая това е страхотно, имайки предвид, че е нужна малко повече информация, за да стане ясно как функционира цялата история с боговете и безсмъртето.
На този етап се старая да не правя предположения какво може да се случи в романа, но ми се ще да вярвам, че Хенри, появилият се в края на тази част мъж, ще е едното изключение през дългия 300 години живот на Ади, който няма да я забрави минута, след като е изчезнала от погледа му. Ако е така - любопитни биха ми били причините.
Втора част. ДА. ТАКА. СТАНА. ТОЙ. Я. ПОМНИ.
И беше повече от очевидно, че ще се случи. Но. Който е чел книгата и ми каже, че не е изпитал абсолютно същото, каквото и Ади, е лъжец. (Бележка след прочит) Според мен това ще е най-силната сцена от целия роман.
Още отсега казвам, че Хенри ще ми стане един от любимите персонажи от книги като цяло. Има нещо прекалено мило, прекалено деликантно, прекалено перфектно и все пак много близко до реалността (или пък до реалността такава, каквато бихме искали да бъде). Нищо че се намира в Ню Йорк - образът му е създаден за парижките улици. И ако кажа, че нямам търпение да видя какво предстои да се случи между него и Ади, то наистина го имам предвид. Дотолкова, че съм на път да остана будна цяла нощ, за да продължа да чета, а това не се е случвало от твърде много време.
За сметка на героите, към които се привързвам все повече с всяка следваща глава, не съм особен почитател на онези части, отнасящи се до миналото. Все пак виждам логиката във връзката между неслучването в живота на Ади и застоя, липсата на прогрес в съответните глави: от чисто формална точка, авторката се е справила много добре с пресъздаването на емоциите и чувството във времето (безвремие). В един момент обаче, колкото и да са гениални, тези глави започват да дразнят и се усещам как бързам, за да стигна до следващия момент в Ню Йорк.
Трета част. По отношение на главите - по-конкретно на френските в миналото - отношението ми продължава да бъде същото. По-безинтересни са ми от актуалните. Моментите с мрака не ми предизвикват толкова емоции, колкото на други читатели, които са споделяли мнение. Но сякаш вървят една идея по-бързо. Като цяло ритъмът на разказа набира скорост. В главата ми репликите и описанията се леят като поток или песен, които ме повличат и водят в посока, която всячески се опитвам да разгадая...
Сюжетът не би следвало да е толкова труден за отгатване - прокълнато на забрава момиче среща единствения човек, който я помни. Влюбват се. Тя се чуди защо той я помни - оказва се мръсна игричка на мрака. Губи го. Злодеят печели - душата ѝ е негова. Това е предположението ми на този етап, макар че си мисля, че не може да е толкова просто. И да е - повече от ясно е, че ще се случат много, много неща, докато стигнем до трагичния финал, за който не съм никак, ама никак развълнувана. Особено след "и аз сключих сделка", реплика, която отваря твърде много пътища за развитие на действието.
- В малките места животът също е малък. Това устройва мнозина. Харесва им да знаят къде стъпват. Но ако човек върви по чужди стъпки, няма как да проправи свой път. Не оставя следа. (...)
- Живот без следа няма стойност... Така ли?(...)
- Има много начини да осмислиш живота си. (...) Волтер го е казал. Но помисли за ръцете, отпечатали думите му. Без мастило и без хартия не бихме могли да го прочетем. Всичко е значимо, но приписваме заслугата на името върху корицата.
Четвърта част. Време ли е да си върна повечето предположения назад?
Преставам да гледам на романа като на класическо съвременно произведение - такова, в което действието в хронологичен ред, изпълнено с крайни драми, припирни и емоционални върхове и спадове, е на почит. "Невидимият живот на Ади Лару" просто излиза от тези граници и впечатлява с форма, стил и деликатност повече, отколкото с каквото и да било. Главите от тази част (посветена на Хенри) сами по себе си са мудни - обрисуват трагедията на един живот в черупка, обречен да слугува на желанията на останалите, но никога да не бъде достатъчен. Повечето от главите изглеждат ненужни - действието в тях е... обикновено. Но там, между думите, кратките изречения и диалозите се композира една човешка трагедия; от трагедиите, които всеки изживява сам.
Харесвам Хенри една идея повече от Ади. С това не искам да кажа, че не намирам разон в нейното желание за живот и свобода, за които някога жените не е било редно да бленуват. На този етап от съществуването си се чувствам по-близка до терзанията на Хенри - до това да не знаеш кой е твоят път, да се чувстваш сякаш без цел и недостатъчен не само за околните, но и за самия себе си. А това, че удовлетворение не идва дори когато на практика всеки пада на колене пред теб, а ти го осъзнаваш повече от перфектно, ме кара да изпитвам емоции, близки до тези на самия герой.
Лесно е да се задържиш на пътя, когато пътят е прав и стъпките са номерирани.
- Не вярвам в дяволи. - Той се изправя. - И в души. (...)
- Значи няма какво да губиш.
Пета част. Фокусът отново е предимно върху Ади, но този път с акцент и върху Люк, превъплъщението на мрачното божество. Проблемът ми е генерален - защо изпитвам симпатии към въпросната мрачна фигура?!?
1. Дървото го няма. Красива метафора за изкореняването на Ади и категоричното ѝ откъсване от стария ѝ, вече отминал живот.
2. Ади никога няма да се върне в родното си селце.
3. Часовникът... (подозирах, но пак ме удари, когато го прочетох).
4. "Краят". Очакван, но нежелан. Предвиден, но по-болезнен, отколкото в представите ти 200 страници по-рано. Но логичен - как иначе подобна история би просъществувала?
Времето винаги свършва секунда преди да се подготвиш.
Животът е минутите, които искаш, минус една.
Не плаках, не се разчувствах толкова, колкото ми се искаше, след като гледах десетки клипове и четох още толкова ревюта на хора, които са се почувствали съкрушени. Тъгата не е сред емоциите, провокирани от финала. По-скоро изпитвам удовлетворение и вид носталгия, защото рационалната част от съзнанието ми знаеше още от самото начало на книгата, че най-логичният изход е този - раздяла и памет, идеалната среда между неминуемото и желаното.
Нерационалната романтична част от съзнанито ми, от друга страна, очакваше мъничко повече. Повече топлина, повече бързина, повече споделеност; може би дори момент на яснота за бъдещето. Среща с друга "Ади" в живота на Хенри или поне удовлетворение и завършеност извън рамките на онова, което нито Хенри, нито Ади могат да поправят.
Има и такива, които не ми харесаха: повтаряемостта на разказа; бавното на моменти движение от епизод на епизод; липсата на развитие в персонажите (освен в образа на Люк, който за мен е най-многопластов, сложен и интересен за анализ, тъй като целите му, макар и изложени недвусмислено, пак си остават някак неясни и отворени за интерпретация; за образа на Ади леко се колебая, защото сега, вече след прочита и когато разсъждавам по-аналитично, виждам как в края на романа тя става едно избистрящо очертанията си копие на Люк); това, че повече от уау моментите бяха леко предвидими (като например намирането на човек, който да помни Ади; обратът в историята на Хенри; часовникът като показател за изтичащото време; повторната сделка на Ади и Люк в опит да спаси Хенри); споменаването на събития и места без субстанция (няколко пъти ми направи впечатление изброяването на градове, например, без те да бъдат свързвани с нищо конкретно от живота на героинята и, в този ред на мисли, лишени от значение и за читателя - стоят като запълващи думи).
Няма коментари:
Публикуване на коментар