"Тийнейджърско" ≠ обида

Истина е, че в последните десетина години писателите, а с тях и издателите на книги, надушиха нуждата за литература, които да се харесат на по-младата част от читателите. Вълните на така наречената "тийн" литература се сменят, като със всяка следваща се появяват все повече романи и поредици, някои от които получават възможността да достигнат и до филмовите почитатели чрез адаптации на големия или малкия екран. Ала заедно с това се появява и тенденцията думата "тийнейджърско" да бъде употребявано като обида.

Със сигурност този факт не е нещо ново и повечето хора, които харесват и четат като цяло, са свикнали с поставянето на какви ли не етикети. На мен това ми направи впечатление съвсем скоро. Четях отзивите на хора за роман, които се бяха изразили крайно негативно, основавайки се на това, че е "поредната тийнейджърска боза без замисъл, сюжет. Само драма на фона на смърт". По-късно пък попаднах на същия коментар по повод новоизлязлата екранизация на "Петата вълна". Не мога да кажа, че съм обидена от грубите изказвания, но пък те предизвикаха размисли и силно негодувание срещу подобно окачествяване. 

Основното нещо, на което искам да наблегна, е, че литературата не е за всеки. Писала съм много на тази тема. Една книга, поредица, раздел или цял жанр не може да се хареса на всеки един човек, просто защото отделният индивид намира нещо коренно различно, интерпретира го по уникален начин и според собствените си усещания решава дали за него творбата заслужава внимание. "Тийн" книгите са предназначени за по-младата аудитория - написани са с език, разбираем за нея, представят истории и герои, в които по някакъв начин младежите могат да намерят себе си или да изведат житейски урок, за да се осъществят като личности по-късно в живота. И все пак те не биха се харесали на всички подрастващи, точно заради различните вкусове. Това не значи, че романът/поредицата е "боза", "боклук", "безсмислица", "безвкусица" и какви ли не още окачествявания. Значи просто, че ти, който четеш това, не си същия човек като всички останали и разбираш текста пред себе си по неповторим начин. Правиш интерпретация. И ако не ти харесва - окей, страхотно, имаш пълното право да изкажеш мнението си свободно където желаеш. Но не е правилно да слагаш всичко под общ знаменател, нито пък да съдиш. 

"Тийнейджърско" не е обида. Не е качество, което автоматично заклеймява всички книги и заличава стойността им за читателя, независимо от възрастта му. Не значи, че са по-малко литература от криминалните романи, любовните, историческите или "чик-лит" романите.
Искам да знам какво е вашето мнение. Отказвали ли сте се някога от книга, провъзгласена за "тийн"? Съгласни ли сте с отричането на стойността им? Срещали ли сте някога нарицателното като обида? Чувствайте се свободни да споделите мнението си!

Финални впечатления от Shadowhunters (The Mortal Instruments)

След тринадесет седмици лутане между ежедневните задачи и света на Ловците на сенки, представен през призмата на Freeform, последният епизод на Shadowhunters е излъчен, а аз съм малко тъжна, че ще трябва да чакам твърде много време, за да продължа забавлението. 

Има толкова много неща, които искам да кажа за този сериал, но се чувствам длъжна преди да започна да спомена две неща. Първо - ако не сте гледали епизодите или не сте чели книгите, то вероятно ще прочетете детайли от сюжета, които могат да развалят преживяването ви. Второ - ако смятате да изразите негативизма си по повод моето лично мнение, да ми кажете да си го задържа за себе си или нещо подобно - по-добре спрете да четете и си спестете десетте минути.

Shadowhunters - въртележката, която в един момент доставя удоволствие, а в следващия те кара да ругаеш под носа си. При всяко положение бих наредила сериала на някое от челните места в списъка ми с guilty pleasures, защото колкото и пропуски да намирам в него, колкото и да са моментите, на които спирам на пауза и крещя на сестра ми, че това са пълни простотии, винаги отново го пускам и всяка сряда след училище първо тегля новия епизод.

В началото, когато написах първия пост, посветен на шоуто, нямах никаква представа как ще успея да заменя образите, втълпени ми от филма, с тези на новите актьори. Намирах кусури в най-малките подробности. Разбира се, не се отървах от този навик, най-малко защото целият екип на продукцията не оставя и един епизод без спадове. Но пък свикнах с новите лица и се привързах много силно към някои от тях. Все още ми е трудно да приема Кат МакНамара и Доминик Шерууд като Клеъри и Джейс, защото в играта им присъства една натрапчивост; опитът им да се превъплътят в персонажите е някак си пресилен. Обаче в същото време знам, че това са те, и е някак си естествено да ги виждам всяка седмица. През тези 13 епизода се вижда развитието им като актьори и това как постепенно приемат ролите си много сериозно. Странните реакции, които видяхме в първи и втори епизод, също присъстват - така и не разбрах защо в моменти, в които трябва да е сериозна, Кат се смее, а в такива, в които трябва да е спокойна, тялото ѝ се стяга и започва да говори заядливо. Дом пък до епизода, в който се разбира, че Клеъри и Джейс са роднини, играе все едно вече е съвсем наясно със ситуацията. Доброто в случая е, че имат достатъчно време да поправят грешките си по време на втория сезон. 

Колкото до останалите герои, изиграни от Алберто Росенде, Емерауд Тобия, Матю Дадарио и Хари Шъм Дж. - не мога да кажа нищо, освен, че ги обичам. Да, да, и те имат недостатъци. И те се отдалечават от героите, описани в книгите на Каси Клеър. Но са талантливи и вдъхват живот на променените образи, така че да ги направят достатъчно атрактивни за публиката. Несъмнено най-талантливият е Роберто - не може да се очаква нищо по-различно, след като е учил актьорско майсторство (и всъщност го е завършил в началото на снимките на сериала). Саймън е най-впечатляващият герой, от който най-малко хора са разочаровани, тъй като има чар, забавни реплики и като цяло запазва най-любимите характерни детайли от книжния си прототип. Изи и Алек (Ем и Матю) също имат малко допирни точки, но играят с хъс и много по-адекватно от Кат и Дом. Между другото, много харесвам сестрата на Мат - Александра, и в началото мислех, че той ще остане в нейната сянка като актьор, но се оказа, особено в последните епизоди на сезона, че има талант и очевидно желание да се развива. (И сега ми е на уолпейпъра на телефона, защото никога не съм виждала по-красива усмивка от неговата.)

Магнус Бейн много се различава от първоначалния образ на Каси Клеър, но съм склонна да простя това. Осъзнавам колко много са нещата, които оригиналът не би сторил - като например да ревнува Алек и да прави разни изпълнения, само и само за да му покаже, че всъщност между двама им има нещо специално. Самият Хари е страшно чаровен и талантлив, и именно това прави героят му приятен. Също и забележителната химия между него и Мат (Алек). Считам това като огромна липса на филма, но плюс тук. Спокойно бих продължила да гледам само и единствено заради Малек.

По случайност се абонирах за канала на шоуто в ютуб и редовно гледах клипове на каста от снимачната площадка, интервюта и клипове от ежедневния им живот. И искам само да спомена, че съм щастлива от това колко сърдечни и слънчеви хора са. Направи ми огромно впечатление колко добри приятели са и колко са въодушевени от работата си по сериала. Може би именно това тяхно отношение ме накара да се заинатя и да продължа внимателно да гледам и да търся неща, за които да се хвана и да променя мнението си към добро. Опитвам се да не смесвам мнението за реалните личности и техните герои, но в случа ми се иска да го направя, защото комбинацията е много приятна. 

Казано накратко - свикнах както с актьорския състав, така и да приемам сериала като отделен и независещ от книгите. В началото се молех да спазват реда на събитията колкото се може по-стриктно, но бързо стана ясно, че са решили да сглобяват различни частички в нещо ново, като се допират само до някои от най-основните и любими моменти, като това с роднинската връзка между двамата главни герои. Ако не се бях примирила с този факт и не бях започнала да разграничавам едното от

другото, най-вероятно нямаше нито да догледам епизодите, нито да си правя труда да говоря за тях. Макар че, ако трябва да съм изцяло честна, не всички идеи на Freeform са чак толкова лоши (лоши като руната, която служи са приемане на формата на друг човек, която изобретяват само и единствено за обрата с Валънтайн. Не, че не беше очевидно... също и цялата история с паралелната вселена!). Като например Лидия - героиня, която в книгите не съществува. Нищо, че Касандра Клеър е казала, че единственото нещо, което никога не би включила в историята, е уреден брак - Лидия внася нещо ново и интересно в сюжета, отвлича го в посока, интересна за зрителите-читатели. Интересна и за мен. Героинята не ми е любимата, но оценявам препратката "братовчедка на Клеъри" и смута, който внася с присъствието си. Със сигурност искам да видя какво ще се случи с нея в бъдеще и дали изобщо ще бъде част от историята, която ще проследим във втори сезон.

Но да, истината си е истина - не е най-лошият проект, но не е и най-добрият. Това, което ми направи най-лошо впечатление и не претърпя развитие, е сценарият. Не знам защо екипът е решил, че подхвърлянето на глупави реплики в безсмислени диалози ще изстреля сериала напред, но уви. Заради лошия сценарии в самия сюжет има толкова дупки, неясности и разминаване, че със сигурност е създало известно затруднение на зрителите, които не са добре запознати със света от книгите. Същото се отнася и за ефектите. В първия пост на тази тема споменах, че са ужасни и мнението ми не се е изменило нито мъничко. Надявам се сега, след като екипът вече знае къде са проблемите и какво точно искат зрителите от тях, всички да се стегнат и да дадат най-доброто от себе си за изглаждане на проблемите, подобряване на сценарии, актьорска игра, развитие на действието, ефекти, на всичко, което би попречило на подписването на договор за трети сезон! 

Сезон две на Shadowhunters ще бъде 20 епизода и ще започне на 18 септември 2016 година! Имам изключително високи очаквания и силно вярвам, че всички недостатъци на първия сезон ще бъдат компенсирани от страхотна актьорска игра, екшън и още много от света на Ловците на сенки! Съвсем скоро излязоха и някои подробности за това на какво ще се набляга в бъдещето, което още повече предизвика интереса ми! Но сега бих искала да знам какво е вашето мнение за сериала. Кое харесвате и кое - не, кой актьор се представи най-добре, кой е любимият ви епизод, какво бихте променили, ако имахте тази възможност - споделете ми всичките си мисли и чувства!

Източник на всички снимки: google.com

Други постове, свързани с Shadowhunters:

Първи впечатления от Shadowhunters (The Mortal Instruments)

Перфектният Shadowhunters каст

10 причини, поради които не ставам за героиня от антиутопичен роман

1. 90% от решенията, които взимам, са импулсивни, а всички знаем как завършват хората, които решават да следват импулса.

2. Леглото ми е защитеното ми пространство. В случай на апокалипсис или в момент, в който трябва да тръгна и да се боря за всеобщото добро и постигане на мир с правителство и зъл управляващ, единствената причина, поради която бих се жертвала, е за да се върна вкъщи и да продължа да живея спокойно. Всъщност това би трябвало да ме прави добра героиня, защото давам всичко от себе си за леглото, но...

3. Не съм склонна да деля храна, а до колкото знам, когато се биеш срещу лошите, времето за хранене и самата храна е доста ограничена.

4. Не съм създадена за работа в екип, а със сигурност няма да превъзмогна трудностите, ако се заяждам с всеки, предложил помощта си. И, повярвайте ми, мога да раздавам шамари, ако някой ми се навира твърде много в работите.

5. Най-вероятно ще пропускам важните битки за надмощие, докато си оправям ноктите или се опитвам да се изчистя от мръсотията, в която живея, понеже се правя на героиня. 

6. Заради лошият навик да търся само доброто у хората, най-вероятно много бързо ще се озова пленена в противниковия лагер и цялото въстание ще се провали. 

7. Ако се случи така, че да придобия супер сили, преди да започна да работя по общото благо, най-вероятно ще прекарам много време, за да угодя на себе си.

8. За да преживееш в някое утопично общество, в повечето случаи трябва да изключиш емоциите си (нещо като в "Дневниците на вампира", да). Знаете ли кой няма да го направи? Аз. По-скоро през по-голямата част от времето ще крещя като откачена за всяко едно нещо и ще подскачам, все едно са ми сипали нещо във водата. 

9. Не съм склонна да се жертвам "за отбора", особено ако тоя отбор се състои от хора, които не се отнасят добре с мен. А утопичните светове доста често изискват аскетичната страна на хората и готовността им да се откажат от всичко, което имат, за да спасят мнозинството. Да, ама не. 

10. Не желая рани, белези, охлузвания, мускулна треска от тичане и боеве и всичко, което може да ми причини болка. Прагът ми е доста висок, но въпреки това предпочитам да си го спестя, когато е възможно. Нека другите се бъхтят. 

"Дете на пустинята" от Олуин Хамилтън - Ревю

Понякога, след като прочета някой много силен роман от повече от 600 страници, наситени с тежки размишления и твърде много действие, ми се иска да прочета нещо по-леко и кратко, което да послужи като преходен мост към обичайните романи. "Дете на пустинята" ненадейно се превърна в този "мост", поемайки последиците от завишените ми от предишното четиво очаквания.

Tell me that and we’ll go. Right now. Save ourselves and leave this place to burn. Tell me that’s how you want your story to go and we’ll write it straight across the sand.

Дебютната книга на Олуин Хамилтън е странна комбинация между новите течения в младежката литература и старите, вече познати до болка тропи, заради което мнението ми стига от едната крайност до другата. Четейки, харесах точно толкова неща, колкото ми станаха противни, по простата причина, че вече съм ги виждала в дузина други четива. Парадоксалното е, че от положителното произлиза отрицателното и обратното.

Интригата на "Дете на пустинята" се завързва в град, наречен Дъстуок, някъде в Близкия Изток - място, приютило жителите си в пустинния омагьосан кръг на ежедневието, при това без възможен изход. Още тук проличават двете неща, които определям като плюсове и минуси на първата част на новата трилогия: нов топос за литературата е пустинята. Със сигурност по-често ще започнем да виждаме герои, които се борят за живота си в безкрайните пясъци, без вода и храна. А второто - "без изход". Не съм единствената, която се сеща за поне пет подобни книги, в които героите търсят начин как да се измъкнат от родното си място и да започнат нов живот, нали?

Самите те се качват стъпало по-нагоре и печелят симпатиите ми. Амани Ал-Хиза е главна героиня, която със сигурност ще вдигне шум сред читателите, фенове на Селена Сардотиен или Джулиет от "Разнищи ме". Тъй като книгата е разказана от нейната гледна точка, е много лесно да се проследят мислите и настроенията ѝ, а също и развитието, което според мен или отсъства, или е прикрито някъде между редовете. От началото до самия край тя е убедена в правотата си и желанието да се отърве от досегашния си живот, взима решения, които на моменти са по-скоро себични, отколкото говорещи за силната ѝ воля. Тези негативни черти обаче нямат толкова голямо значение, когато образът ѝ е представен в компанията на второстепенните герои, или другия главен - Джин. Сам по себе си и той не е нищо ново и оригинално, дори мисля, че образът му остава неразгадан до края на първата част на трилогията. Приемам това като умен ход, защото ще държи вниманието на читателите, искащи да разберат повече за същността му, и в следващите части. Двамата с Амани имат очевидна химия помежду си, моментите им насаме са страшно интересни и хумористични. Но си мисля, че както те, така и всички други образи, представени по време на развитието на действието, са само инструмент на авторката да изгради образа на пустинята - третият главен герой.

Светът, който обитават, изглежда страхотен още от резюмето на гърба на книгата - безкрайна пустиня, джинове, магия. В сравнение с друга книга, близка по мотиви с тази, тези елементи са показани, макар и страшно хаотично и объркващо за читателите. На моменти се налагаше да се връщам пасажи назад, за да разбера точно какво се случва и как се е стигнало до разкриването на даден елемент. Това постепенно пускане на нова и нова информация обикновено би ми се сторило много интересно, но тук няма определена последователност и вместо постепенно изграждане на света, се получава една бъркотия - парченце тук, парченце там, и пак нищо не е свързано както трябва. Има още толкова много неща, които трябва да бъдат доизгладени и разяснени, за да се сформира пълната картина на този магичен свят, изобилстващ от оригинални елементи, обитаван от всички уникални митични същества. Надежда има, както и за Джин, всичко да се намести постепенно в следващата част.

"Бях дете на пустинята. Мислех, че знам всичко за жегата.
Грешах."

Ако трябва да бъда напълно честна, колкото повече мисля за книгата, толкова повече прекрасни неща изникват, като например действието. В сравнение с много други книги с подобна идея, тук нищо не е пресилено. Това, че Амани попада в центъра на бунта, не е изкуствено създадено обстоятелство. Четейки, си даваш сметка, че се случва случайно, и тя реално никога не е искала нито да намери бунтовниците, нито да се присъедини към тях. Същото се отнася за срещата ѝ с Джин - както първата, така и всяка следваща, защото тя не го търси, а просто иска да свърши своята работа и да се изпари от Дъстуок.
Според мен най-големият негатив на книгата и този, на който се дължи разхвърляното изграждане, е твърде бързото развитие. От една екшън сцена се преминава в друга, има страшно много движение, всеки прави нещо, а аз се връщам по пет пъти на предишната страница, за да разбера как точно се стигна до настоящия момент. Погледнато от тази страна не е особено приятно, защото погубва голяма част от удоволствието, докато от друга, ако се чете с много внимание, тези около 300 страници биха свършили за два-три часа.
"Дете на пустинята" е книга, която въпреки малките несъвършенства няма как да не бъде харесана. Потенциалът да се превърне в една от най-известните фентъзи книги с наситен на митични същества свят и силни герои проличава още в началото. Няма да пропусна да проследя развитието му в планираните предстоящи продължения. 

Оригинална корица vs. българска корица (Част II)

Сравняването на оригинални и чуждестранни версии на корици се оказа страшно приятно (и заразително) занимание! След публикуването на първия такъв пост в блога започнах да обръщам по-голям внимание на оформлението на книгите, които чета, да събирам идеи за втората част и като цяло да си изграждам мнение за артистите в България, които се занимават с илюстриране. За съжаление не мога да събера всички книги, които съм си наумила, само в един-единствен пост, затова ще го превърна в "поредица" за всеки месец!

Чакайки последната част на "Лунните хроники" най-сетне да излезе на български, започнах отново да навлизам в историята на поредицата, отделяйки известно време за препрочитане на пасажи и тъмблър постове. И понеже една от причините за забавянето е именно корицата на "Зима", много искам да отбележа, че си заслужава. Е, не чак половин година чакане, но... Българските корици на книгите са страшно красиви и символични за историята, защото представят съответните главни герои. Същото се отнася за оригиналите, но според мен нашите са по-нежни и малко по-оригинални, защото са използвани куклички, а не компютърна графика. 

Много мислих дали да включа The Raven Boys (или "преведено" на български "Пророчеството на гарвана"), защото отговорът коя от двете корици предпочитам е безкрайно очевиден. Просто няма място за сравнение между нашенската, фотошопната с умения на нивото, което имах аз, започвайки да се занимавам с програмата, и красивата оригинална. Първоначално планирах да си купя английското издание, но на Панаира на книгата попаднах на безкрайно намаленото българско и, разбира се, послушах разума си и спестих достатъчно пари за още три книги. Все още не съм я чела, но когато ѝ дойде времето ще се постарая да не я отварям на публично място, а ако ми се наложи - в никакъв случай няма да сваля дрешката за книжки от нея.

Няма да съм аз, ако не включа една от най-любимите си книги - "Гневът и зората" от Рене Ахдие. Оригиналната корица е красива, именно тя за пръв път ме накара да проуча историята и да пожелая да я прочета. Но българската... Е една от най-красивите, нежни и забележителни, които притежавам. Определено забелязвам и оценявам, че мотивите от първоизточника са запазени - червеният цвят, образът на момичето, златистите орнаменти. И в същото време съм страшно щастлива, че издателите са решили по този начин да допринесат към красивата история.

Неведнъж съм казвала, че българската корица на "Ясновидците" от Либа Брей също е една от най-красивите, които някога съм виждала. Обожавам лилавото и профила на момичето, който е съобразен със стила на периода, в който се развива действието. Мнението ми е, че е на светлинни години от оригинала, който аз не харесвам. Не мисля, че допринася с нещо към историята и ако трябва да избирам книга "на сляпо", само по корицата, никога няма да се пресегна към The Diviners.


В някой от миналите постове споменах "Фалшивият принц" и реших, че книгата заслужава да бъде популяризирана малко, да достигне поне до по-малките читатели, които биха се влюбили в историята за изчезналия принц и пътешествието на едно момче до откриването на мястото му. Колкото до корицата ѝ - изборът тук е лесен. Не съм огромен фен на нито една от двете, но все пак избирам оригиналната, най-вече заради идеята, стояща зад счупената корона. А и от българската ме побиват тръпки.

Със сигурност сте чували поне веднъж за "Да остана ли" от Гейл Форман. Ако не за самата книга, то за екранизацията с Клоуи Грейс Мориц. За цялото време на пазара е изглеждала по няколко различни начина и оригиналната корица, която показвам тук, не е първата, а някоя от следващите разновидности, по простата причина, че най-най-първият вариант е подобен на българския. Освен това аз много, много харесвам този. Против съм да се слагат хора на корици, особено техните лица, но тук ми се струва много нежно и подходящо за тъжната история на Мия.

Последната двойка корици е на любимата "Къде си, Бернадет", спомената също скоро в блога. И двете са симпатични и показват същината на романа, а красивото синьо със сигурност ме печели. Но все пак гласът ми отива за оригинала. Причината е, че е по-весела и има малко повече детайли от родната, които просто хващат окото.