"Говори" от Лори Халсе Андерсен - Мини ревю

Понякога е трудно да разграничиш книгите, които мислиш, че те оформят като човек, дават ти повод за размисъл и по някакъв начин уж те променят, от тези, които реално го правят, но не с красиви образи и безобразно силни протагонисти, а с частички от реалността, които някой автор представя простичко, но истински. С "Говори" това е лесно, защото притежава всички изброени белези на втората група, а пък и след прочета ѝ ти се иска да препрочетеш някои части, ей така, за да откриеш себе си отново в лицето на персонаж, за да си припомниш, че не само ти понякога падаш в клопката на неприятни и болезнени ситуации. Не си само ти.

¨I have survived. I am here. Confused, screwed up, but here.¨

Разкъсвана съм в мнението си за краткия, но безумно съдържателен роман на Лори Халсе Андерсен. Не мога да пренебрегна всичките плюсове - простотата на изказа, която има сила да приближи представените ситуации до читател на каквато и да е възраст; героите, които намират своето място в отборите на "добрите" и "лошите", но в същото време излизат от рамките на този етикет; липсата на множество описания на тези герои улеснява припознаването на четящия; не липсва искреност. Но едновременно с това би било нечестно, ако премълча факта, че съм и разочарована. Когато преди около седмица зърнах корицата на "Говори" в книжарницата, я грабнах и побързах да започна четенето без кой знае какви очаквания. Представях си, че съм попаднала на тийн романче с дълбока/тъмна/тежка тема - точно това, което ми се четеше. Оказа се, че темата е малко по-тежка, отколкото ми се искаше. Изнасилване. Trigger warning, бих казала. И го пиша тук не за да издам някакъв велик обрат в сюжета или нещо такова, а защото смятам за честно да знаете, че фигурира в историята - няма нужда да се оказвате изненадани като мен, понеже издателството е решило да си спести тази информация на корицата. Харесва ми дълбочината на проблема, който Андерсен е решила да засегне. Важно е от време на време да се напомня, че никой не е сам в болката си, каквато и да е тя. Това, което не съвпадна с личните ми предпочитания, е форматът, в която е поднесен той.

Историята и начинът, по който е написана тя, са силно обвързани с емоционалното състояние на главната героиня Мелинда. Главите са много и повечето от тях са само по страничка. И липсват традиционни диалози - тук аз давам минус. Много добре разбирам, че така е представена травмата на тийнейджърката - тя не изразява мислите си гласно - защо тогава да има диалози? Сам по себе си този похват ми харесва - друга книга, написана по същия начин, която съм чела и обожавам, е "Отровни думи" от Майте Каранса (в оригинал диалози няма, но българският преводач е направил корекция в структурата). Въпреки кратките глави, на моменти ми ставаше скучно и даже малко тегаво. 

По книгата има филм от 2004 година с участието на Кристен Стюарт. Все още не съм го изгледала, заради това не мога да направя коментар, но определено е в списъка ми за гледане, тъй като би ми било интересно да видя как е представен емоционалният аспект на "Говори".

Бих препоръчала "Говори", ако това е тематика, която харесвате да четете и когато не ви натоварва. Но по-ентусиазирано бих говорила за заглавия като "13 причини защо" или "Отровни думи" - два романа, които интерпретират тази деликатна тема с една идея повече динамика в сюжета.

"When people don’t express themselves, they die one piece at a time. You’d be shocked at how many adults are really dead inside–walking through their days with no idea who they are."

Мотивация 101: Youtube

Горе-долу в средата на първия семестър/срок сме и това означава, че вече са се заформили двете основни групи ученици: 

1) тези, които устремено се борят за успеха на целите си, вършат всички задачи без много да му мислят и се справят без много излишни отклонения по пътя;

2) тези, които си намират причина да надничат над учебниците към телевизор/лаптоп/телефот/книга с всякакви оправдания и може би от време на време си дават сметка, че им е нужна малко повече мотивация, за да намерят правилния ритъм на работа.

Намирам се някъде между двете. На моменти се чувствам невъобразимо продуктивна и се радвам, че успявам да прикюча със задълженията си преди крайните срокове, че се забавлявам и че ми е приятно. Друг път обаче се самоубеждавам, че още един епизод на драмата няма да навреди, мога да се справя, защото има още 2 часа до момента, в който трябва да си легна, например, или че "то това домашно и без това не е много важно, има време, ще го предам следващия път". 

Хубавото във втория случай е, че вече съм станала спец в надушването на първите симптоми на мързел и съм установила начини, по които да се върна в моята любима рутинка на продуктивост без много вайкане. Не съм тук, за да ви кажа, че няма дни, в които просто седя, гледам корейци, ям пица и се правя, че папките с лекциите ми не са на бюрото. Мнението ми е, че винаги трябва да има здравословен баланс между работа и "почивка", стига той да е съобразен с реалистичните възможности на всеки един да върши работата си в срок, без последици от решението му. 

Един от любимите ми методи за излизане от това порожение е съчетанавето на приятно със задължително. Това виждам в лицето на ютуб.

Миналата година, докато учех за матурите, попаднах на един канал в ютуб, воден на студентка по медицина от Корея. Започнах да кледам клиповете ѝ, докто пишех съчинения или четях тухлите по литература. Бързо се намерих в положение, в което не ми беше неприятно да седя и да уча, защото нещата, за които говореше, моментите от ежедневието ѝ, които показваше, ме мотивираха да постигам дори по-големи неща. Така намерих начин да се мотивирам и да вървя напред, докато разнообразявам понякога монотонното учене с ютуб видеа (приятното) и упражнение на английския (по-приятно, отколкото можете да си представите). 

От тогава намерих много други подобни канали, които следя религиозно до ден-днешен с огромен интерес. Вратичката към този свят отвори Twinklinglena - студентката по медицина от Корея, за която писах малко по-горе. Основната тематика на видеята ѝ е студентската ѝ кариера, но смесена с елементи от ежедневието ѝ. JaneandJady снимат със същата идея - да помогнат на бъдещи студенти по медицина в Америка да направят правилния избор, да кандидатстват по правилния начин и да подходят към избора си отговорно. И двата канала са страшно позитивно настроени и мотивиращи от академична гледна точка. Обожавам да слушам млади, нахъсани хора да говорят за нещата, които правят, със страст, защото ме кара да искам същото за себе си и да се трудя повече, за да постигна целите си. (Всички споменати канали можете да посетите, като кликнете върху изписаните имена.)

Между любимците ми са още The strive to Fit, Jusuf, Jem и Caely Yo. Страшно съм развълнувана, когато видя нови клипове в един от двата канала на Chenling Shi - ученичка от Канада, която не се придържа единствено към темата за образованието. Тя документира пътуванията си, говори за ежедневни преживявания и козметика - едни от най-любимите ми неща. Последна, но не нна последно място, слагам Криси, която сигурно всички познавате. Позитивизъм блика от всеки сантиметър от съществото ѝ и именно от това имам нужда, когато стоя и си блъскам главата над учебниците. Действа ми страшно мотивиращо да я слушам и искрено се радвам, когато получа известие, че е качила ново видео.
Няма да питам дали имате любими канали в ютуб, а дали имате такива, които ви мотивират да бъдете по-продуктивни и ви вдъхновяват за задачи, които обикновено биха били досадни и дони неприятни?

(Кредит за видеа: Twinklinglena и Kristina Z)

Почивка от ученето

Денят е вторник, около десет е, а аз стоя вкъщи, вместо да пътувам към университета за трите упражнения днес, пия Нескуик, слушам Shadowhunters на заден план (не планирах да го гледам, но Нетфикс ми го предложи) и отлагам зубренето на първите три страници на "Отровни думи", защото си мисля, че имам по-интересно занимание. (Продуктово позициониране? Ще ми се.)

Преди две години в дни като днешния може би щях да кажа, че няма нищо по-хубаво от това да

си остана вкъщи с книжка в ръка, чай и сериал. Обаче нещата доста се промениха. Болна съм и не ме свърта особено в леглото, защото знам, че имам да уча за два изпита (единият от които е след два дни), домашното ми по лексика не върви, не мога да реша дали да гледам корейска драма или някой друг сериал и, отгоре на всичкото, осъзнах, че не помня как се пишат ревюта/рецензии на книги. Тази последната мисъл е по повод една книжка, която си купих и започнах вчера - "Говори" от Лори Халсе Андерсен. Искаше ми се тази сутрин да напиша поне уводната част или да структурирам първи впечатления от няколкото кратки глави, които минах. Но не. Нищо. Липса на какъвто и да било тренинг, все едно две години не правих само това в този блог. В близкото бъдеще обаче все пак ще изразя мнението си в пост, но от сега ви предупреждавам, че може би ще звуча като някой тепърва навлизащ в сферата на писането за литературни произведения.

От къде тръгнах, пък къде приключвам. Мисълта ми беше, че ми се ходи в университета.

Ще ми се да обясня това за трите страници на "Отровни думи". Мисля, че някъде из блога ми дори има ревю на книгата, която преди няколко години прочетох по повод пристигането на авторката Майте Каранса  в София за един Панаир на книгата. Положителното ми мнение от тогава стана причината преди месец да избера именно този съвременен роман за част от курсовата ми работа по испанска филология тази година. Задачата ми е да прочета книгата (на испански, разбира се) и от първите сто страници да изкарам всички непознати думи, да ги науча, да бъда подготвена за превеждането на тази част и през сесията да бъда изпитана на тях. В четвъртък курсовата ми преподавателка ще ме изпитва на първите три, за да "изконтролира" дали си върша работата както трябва, но този малък контрол ще бъде много важна текуща оценка, която ще формира финалната такава по граматика. Объркано, знам, със сигурност не ви интересува. Но аз съм някак си развълнувана, че ми се отдава възможността да бъда оценявана за две неща, които искрено обичам - книги и испански език - ввместо суха теория и кой знае още какво...

Вълненията ми не се въртят само около обучението ми в този момент. Всъщност, голяма част от времето си сега отделям на блога, макар и вие да не виждате това все още. В процес на подготвяне на много, много постове съм. Например, ще започна кратка поредица за места в Барселона, които обичам - големи туристически дестицации и малки местенца, които ме правят щастлива. Имам какво да кажа за вдъхновението, едеждневните рутини и някои съвети, свързани с тях. От известно време обмислям един вид "колаборации" с други блогъри, но това все още не е напълно добре обмислено, така че... Да. Ако зависеше само от мен, със сигурност щеше да стане по-бързо. Но в този случай отговорността пада и на чужди рамене и трябва да помисля как нещата могат да се получат по най-добрия възможен начин, за да може и двете страни да бъдат щастливи. Надявам се да стигна до това скоро.

Май си взех достатъчна почивка от ученето. Сега се връщаам към "Отровни думи" - стискайте палци да приключа с думите колкото се може по-бързо, за да премина на фразите и дори да ми остане време за материала по Предколумбови култури, защото наистина много искам да се освободя от изпита по време на сесията. Така че... чао засега!

Кратък плейлист: Camila Cabello - Havana// Sunmi - Gashina// SF9 - O Sole Mio// Hyuna - Bebe//

Да си поговорим за корейски драми (топ пет препоръки)

Корейски драми.

Моята най-голяма слабост.

Започвате да гледате драма ей така, от любопитство, да видите с какво толкова блестят, че са така популярни. И след това започвате да губите представа за времето, защото не можете да откъснете очи от 14-ти епизод на третата драма, която започвате в рамките на една седмица, защото момчето е толкова хубаво, а момичето заслужава! щастие и е време най-сетне да спрат да се случват отвратителни работи! Ще ви се да спрете, но е невъзможно. Отвореният край на епизода не може да остане отворен, какво като е три през нощта, а утре трябва да станете рано, за да свършите нещо наистина важно. Никой не разбира. Тяхната болка е и ваша болка. Също и щастието, и приятелите, и преживяванията, и определено апетитното пиле и събуей сандвичите, които постоянно позиционират на абсолютно ненужни места в сериала. 

Започнах да гледам корейски драми преди да навляза в кпоп сферата благодарение на двете ми най-добри приятелки - Диляна, която е навътре от години, и Гергана, тя ми каза конкретния сериал, който открехна вратите към Ада за мен точно в началото на дванадесети клас. Пръст в тази история има и сестра ми, която ми препоръча една от най-любимите ми драми (ако не и най-любимата, нищо, че не е на първо място в класацията, която ще прочетепе по-надолу.) Както може би повечето от вас - решилите да прочетат този пост, въпреки че темата им е напълно непозната, - и аз бях скептична и си мислех, че ми предстои абсолютна загуба на време, което мога да използвам, за да уча Ботев и Вазов. 

Обаче много бързо се намерих в един непрестанен кръговрат от натискане на бутончето за следващ епизод, претичване до кухнята за малко вода и храна, и малки почивки за учене, колкото да не е без нищо.

Първата корейска драма, която изгледах, е Moon Lovers: Scarlet Heart Ryeo - исторически сериал с фентъзи елементи, която Гергана ми набута със следните думи: "Гледай го, главната героиня не е тъпа като всички останали в тая индустрия". И, разбира се, аз се заех. Не мога да кажа, че ме спечели с първи епизод, защото на този етап бях много объркана - беше ми доста трудно да запомням героите, имената им ме побъркваха, а отгоре на всичкото освен с тях ги наричаха с титли и номера, понеже повечето бяха принцове. Пълно мазало. Щом влязох в ритъм обаче наваксах с всички излязли до този момент епизоди и приключих с Moon lovers за общо около две седмици, пред които бях започнала (и всъщност изгледала) и други - EXO Next door, например (ето тук вече бях започнала да слушам кпоп  а освен това Бекхюн вече ми беше влязъл под кожата заради Муун ловърс), W: Two worlds и Doctor Stranger. И, ако щете ми вярвайте, 90% от нещата, за които говорех и мислех, бяха свързани с корейски поп и/или драми. Впуснах се с главата надолу и... 

Ето ме сега. Повече от една година по-късно мога да добавя в резюмето си с гордост "Зрител на повече от 35 драми, завършени в учебно време, при това в най-важната година от образованието ми". Купа? Медал? Грамота? Моля?

Мога да говоря за корейската филмова индустрия доста, понеже имам солидно мнение, базирано върху продукциите, които съм гледала (включително някои от най-известните им филми), но нещата, които написах отгоре, са достатъчно отклонение от темата! Може би някой друг път, ако има желаещи да четат и да се включат в дискусията, ще си поговорим по-подробно.

Малко или много се чувствам компетентна да направя кратък наръчник за хората, които искат да започнат да гледат корейски драми, но не знаят от къде. Списъкът, който предстои да видите, не е точно това, но можете да го използвате като ориентир, тъй като петте драми, които класирам, са моите топ пет, които винаги бих препоръчала на когото и да било, независимо дали вече е фен или е начинаеща бедна душа, която не знае какво си причинява. 

5. The Heirs. "Наследниците" не е между първите корейски сериали, които гледах, и малко съжалявам за това, тъй като от много тя е определяна като класика. Сюжетът съчетава много от клишетата, срещани в по-голямата част от драмите (пр. бедно, но много умно момиче се влюбва в богато (и малко лошо) момче, но любовта им е невъзможна; появява се трети и става то един любовен триъгълник; ревнива бивша съсипва ситуацията при всяка възможност; недоволни от децата си родители го играят лоши, т.н.), но не по онзи досаден начин, по който всичко изглежда клиширано. Тук е умерено, колкото е възможно реалистично и направено така, че зрителите да искат да живеят живота на всеки един от героите. Както повечето драми, "Наследниците" провокира много бурни емоции - качество, което търся винаги! Плюс е и перфектният актьорски състав - тримата главни герои са изиграни от трима от най-любимите ми актьори, Lee Min-Ho, Park Shin-Hye и Kim Woo Bin. Отново - ако се чудите с кое заглавие да започнете, заложете на The heirs и няма начин да съжалявате.

4. Voice (заедно с Tunnel - тайно включена шеста драма в класацията, шшш) е любимата ми криминална драма. Аз всъщност не съм гледала много в този жанр, но това, което видях... Ми е по-интересно и по-вълнуващо от който и да е американски сериал, чието действие се развива около разкриването на престъпления. Идеята на Voice е оригинална, а изпълнението е много красиво. Има много сюжетни линии, но никога нищо не остава неизяснено. Всички те са до някаква част застъпени и начинът, по който това е показано на зрителите, е феноменален. Ако не знаех щях да предположа, че развитието на персонажите е оставено на заден план поради наличието на мистерии и престъпления, но не бих казала, че това е случаят тук. Просто... Прекрасна е, обещавам ви!

3. W: Two worlds е, както споменах нагоре, една от първите драми, която гледах, а и първата, в която видях най-любимия си актьор - Lee Jong Suk. Нужно ли е да казвам, че след това изгледах повечето сериали, в които той е участвал? W Е фентъзи, екшън, романтика, какво ли не. И главният герой е комикс герой. Историята му е от комикс, той не е много истински, но е истински, а бе... Визуалните ефекти, актьорската игра, саундтракът, сценарият - от-до драмата е изпипана и се чудя защо не е дори по-популярна. Сюжетът не е толкова завъртян, колкото на Voice, но съспенс не липсва. Не липсват и моменти, в които Канг Чул (главният герой) е ядосан и съсипва лошите хора с ритници и ледено изражение. Препоръчвам с всичките си крайници! 

2. Goblin. Много време се чудех дали да не сложа Гоблин на първо място в класацията ми, понеже ми е адски близко до сърцето. С Диляна много искахме да започнем да гледаме драма заедно, за да може да си я обсъждаме, но не искахме да е стара, понеже ни се следеше нещо в реално време. Така намерихме Гоблин. Наваксахме с епизодите светкавично, но още от първия и на двете вече ни беше ясно, че ще ни е любима. Не отричам, че имаше някои скучни моменти, които заслужаваха да бъдат пропуснати. Но драмата като цяло прилича на произведение на изкуството - цветовото оформление, музиката, стилът, ефектите. Всичко изглежда като вълшебство, когато се съчетае. Не е възможно да го разберете, докато не изгледате няколко епизода. Да не говорим за перфектната химия между актьорите! Сценарият толкова им приляга, че... нямаше как да не се смея с глас през огромна част от времето на смешки, които реално не бяха чак толкова забавни. Както казах - произведение на изкуството.

1. Weightlifting fairy Kim Bok Joo - на върха на класацията и на специално място в сърцето ми. Зарибих Диляна по драмата. Иска ми се да кажа, че в нея също присъстват някои от основните клишета в кдрамите, но, като се замисля, не е точно така. Ким Бок Джу е уникална сама по себе си. Забавна е. Интерпретира темата за любовта. Има спорт. Много пиле! Приятелство. Ревала съм от смях. Любовта между главните герои е най-прекрасното нещо, което можете да срещнете. Може да ви накара да искате да пищите от щастие, да гушкате, просто да ви е топличко и прекрасничко! Освен това второстепенните герои! Хуморът, ситуациите, актьорите!!! Колкото и удивителни да пиша след изречения, в които просто изброявам, няма да бъдат достатъчни, че да опишат любовта ми към тази драма - първата, която препоръчвам винаги и на всеки! Препоръчвам я и на вас, ако търсите нещо сладко, леко, много забавно, неангажиращо, но каращо ви да искате да се ангажирате с него колкото се може повече. Знаете какво имам в предвид. Гледайте Weightlifting fairy Kim Bok Joo!

А ми вие - гледали ли сте корейски драми, харесват ли ви, имате ли любима? И, разбира се, имате ли препоръка към мен? (Все едно вече нямам километричен списък за гледане... отворена съм за предложения!) Ще се развам, ако споделите мислите си с мен!
Поздрави!

Мотивация във време на рутина

Около месец след началото на академичната година всичко е една огромна бъркотия.

Странното е, че ми харесва. 

Вече може би знаете, че историята с обучението ми не започна по план, поради което се наложиха леки промени. Но това ми даде шанс да се изправя пред едно препятствие, с което трябваше да се справя без чужда помощ. Имах възможнсстта да видя себе си в друга светлина, което доведе както до разочарование, така и до гордост. Важно е развитието, нали така?

В момента съм доста щастлива. А вие как сте? Все по-често ми се случва да сънувам на испански. От време на време някои реплики в дневната ми реч идват по-бързо на каталунски, отколкото на испански или български. се случи така, че вече разбирам мъничко португалски, защото с един от колегите ми говорим едновременно на 4 различни езика. 

Явно знам по-малко, отколкото предполагах. И това се отнася за абсолютно всичко. Оказва се, че светът и знанието извън гимназията, е необятен. Кой би предположил?

Лекциите вървят добре. Поне тези, което са на разбираем за мен език. Ставам рано и, честно казано, обожавам рутината, в която се намирам. "Рутина" може би не е най-правилната дума за случая, понеже всеки ден се старая да има нещо интересно и ново. Но някак си, противно на очакванията, породени от чужди разкази, ми харесва да ставам, да отделям време на себе си, да уча докато ям закуска и след това да пътувам в метрото със  слушалки на макс в ушите. После - лекции, кафе (или сайдер в парка, кой знае?), шляене, много смях без основателна причина, отново метро, учене, предавания, безкрайни разговори с приятели, още време за мен, още сериали. Рутината не е страшна, стига да не ѝ позволите да се превърне в нещо, което пречи. Носи една доза спокойствие и удоволствие, особено когато се добавят нови стъпки. В което и да е отношение. Прекрасно е. Може би някой ден ще ви поговоря по-обстойно и за това.

Обичам да съм продуктивна, да уча, да се чувствам добре в кожата си. Оказа се, че студентсвото ми приляга повече, отколкото очаквах. Напоследък намирам вдъхновение и черпя мотивация от външни източници - конкретно няколко ютуб канала на студенти, които документират живота си, говорят за учене, мотивация, успехи и провали, начини да превъзмогнеш себе си... и ученически пособия. Няма да се лъжем - всички обичаме да гледаме haul клипчета. Не можете да ме заблудите. Всъщност този тип клипове напоследък предпочитам. Понякога просто ги пускам и дори не слушам - пиша домашни, превеждам, синтезирам презентации, а на фон любими лица говорят за неща, които вълнуват и мен. И ми е хубаво. Може би някои от вас ще разберат защо толкова много харесвам този тип клипове. Винаги след като гледам няколко от тях се чувствам готова да изпълня всичките си задачи и да бъда също толкова продуктивна и успяла, колкото и хората зад камерата. Същата история като тая със studyblr снимките на органайзери. Гледам ги и искам и моя да изглежда така. а дали се получава... Зависи кой оценява.

Понякога ми се ще да правех влогове или някакви рандъм клипове, защото мисля, че е страшно забавно да снимаш какво правиш и колко си отчаян, когато имаш да преведеш 100 страници книга, но имаш една седмица и половина време и не знаеш половината думи, заради което трябва да прочетеш половината речник от 1000 страници, но междувременно трябва да водиш собствен речник и реално преписваш първия и ученето вече не е забавно, а те кара да искаш да лежиш на земята на библиотеката и да ревеш, защото нищо не става така, както искаш, а не може да си позволиш да бъдеш провал. Надявам се да прочетохте това изречение с постепенно забързващо се темпо, защото аз така го написах и мисля, че добре представя чувството на отчаяние.

Впрочем, знаете ли какво много ме забавлява? Когато видя, че в общата поща на курса ми има писмо с домашно от някой преподавател, пратено в 2 часа през нощта. Цялата история с уни много започва да се приближава до стереотипите, които качват в меме страничките по фейсбук. Не казвам, че това допринася до голяма степен за незнайното ми щастие докато уча, ама го казвам.

Съмнявам се, че някой е стигнал до тази част на поста. Ако има такъв ентусиаст - благодаря ти! Но мисля да приключа, за да не се заболи главата от друго изречение с разбера на един параграф. Мерси, че прочете горното такова. Трудоемко е. Но ще задобрея, ако планът ми да пиша повече дейли постове се осъществи. Има място за подобрение, а в момента съм готова да си поиграя, за да постигна най-доброто възможно.