Да направя задължително в Рим

Две седмици след завръщането ми от Рим аз все още съм под ефекта на величествения град, хората и атмосферата, с която ме обгърна. Не мога да престана да се връщам към красивите гледки, на които станах свидетел, към вълнението и нетърпението да продължа да откривам нови неща, да вървя и да запомням. Тайно отварям снимките на телефона си и си припомням цветовете и енергията на италианската столица. В този дух несъзнателно започнах да правя "класация" на нещата, които ме впечатлиха най-много и които бих повторила при всяко положение, когато пак ми се отдаде възможност да посетя Рим. И не говоря единствено за места. Днес искам да ви разкажа и за няколко дейности, не задължително свързани с конкретна забележителност или локация. Именно те ме накараха да установя тази странно силна и неочаквана връзка с града, който светкавично се превърна в топ дестинация и мечта.

Скитане по малките улички

Рим е известен с безкрайните площади, замъци, руини и фонтани, до които водят лабиринти от малки, тесни улички. Още на първия си ден там осъзнах, че именно те са пътят, преносно и буквално, до опознаването на културата и автентичния дух на полиса. Заради това с майка ми, моят другар в италианското приключение, взехме решението да вървим, вместо да използваме метро или автобуси. И без това всички забележителности се намираха на 20-25 минути от хотела ни. А за да стигнем до тях, ежедневно се гмурвахме в тези улички-светове, пълни с дупки и стръмнини, но и дом на всичко автентично, което така искахме да видим. Малки джелатерии и типични ресторанти с масички, изкарани на улицата. Видяхме архитектурни шедьоври, скрити между жилищни блокове, покрити с бръшляни и ярки цветя, цъфнали въпреки сезона, великолепни площади на края на някои тези улици, евтини магазини за сувенирчета и обичайните западноевропейски суперчета, в които продават вода за центове, а не за 2 евро. 

Винаги ще предпочитам този начин на придвижване пред градския транспорт на който и да е град. Едновременно спестявам пари от билетчета, виждам всичко, което hop on-hop off бусчето би ми спестило, а и минавам по средно 20 километра на ден, което успешно замества фитнес тренировката ми и ме кара да се чувствам една идея по-малко гузна заради изядените сладоледи и пици. 

Първи крачки из Барселона III

Свързвам Барселона с няколко конкретни неща - слънце, море, Саграда фамилия и най-красивото небесно синьо, което съм виждала. И четирите неща видях по време на първата си обиколка в града, краят на която ще видите в този пост. Часове подред се разхождах под нетипично горещото за моите представи септемврийско слънце около величествената църква, превърнала се в символ на града, усетих бриза на кея - едно от любимите ми места там - и небосводът придаде красива тема да по-голямата част от снимките, които направих този ден.

Триумфалната арка се намира на пет минути разстояние от Parc de la Ciutadella и е една от най-известните постройки. Световното изложение от 1888 година е поводът за нейното построяване. "Барселона посреща всички нации" е надписът, който приветства местни и туристи към широкия площад, следван от парка и завършващ със зоопарка на Барселона.

За Румъния и още малко

По повод края на лятото и сезона на почивките със семейството ми решихме да си спретнем малко пътуване. Дълго време се двоумихме между Гърция и нашето Черноморие, но най-накрая се спряхме на вариант, който не бяхме обмисляли - Румъния.

Преди мисля две години се готвехме за пътуване в тази посока, но така и не заминахме. За това приех това щастлива, че най-накрая ще видя и тази страна, ще посетя прочутите им замъци, ще прекося Букурещ през нощта...

Пътуването ни започна на 24-ти с първа спирка Велико Търново. Решихме да не взимаме всички километри до столицата на Румъния наведнъж и избрахме този град най-вече заради Царевец - искахме да го посетим от ужасно много време. 

Не очаквах това място да ми хареса толкова много. Всъщност не мога да обясня добре чувството, което изпитах в първия момент, в който гледката се появи пред очите ми на излизане от тясната уличка. Искаше ми се да обходя всяка пътека, да видя абсолютно всичко, но жегата ми позволи да стигна сигурно само до половината. 

Еднодневен трип. Врачански балкан, Леденика

Престъпление е да имаш три свободни дни и да останеш затворен у дома, взирайки се в екрана на компютъра в същата задушна стая, в която се прибираш всяка вечер след училище или работа. Престъпление е, защото във времето, което губиш така безхаберно, може да си някъде далеч, на място, което до сега не си виждал или дори такова, което знаеш, но не си посещавал от много време. Някъде нависоко, където всичко е зелено, птичките се чуват, въздухът е чист, слънчевите лъчи те галят измежду големите листа на дърветата, тревата е посипана с маргаритки и глухарчета. Някъде далеч от градския шум, който вече е е превърнал в "тишина" за много хора, далеч от заводи, хора, коли и автобуси, рутината на ежедневието. Можеш да бъдеш на място, където да си дадеш сметка, че то не  всичко, което можеш да имаш.

С родителите ми и сестра ми решихме да си направим кратко пътуване в покрайнините на Враца с главна дестинация пещерата Леденика, а след това още няколко спирки, като например Черепишки манастир. Това са малко от снимките, които направих за тези десетина часа. Жалко, че не могат да пресъздадат обстановката, да възпроизведат зеленината, с която са покрити планините. 

Мини обиколка на България и мини-мини блогърска среща

Ако следите инстаграма ми или пък сте чели предишния пост, знаете, че през изминалите четири дни със семейството ми прекосихме една малка част от южна България и в частност Асеновград, Кърджали и Смолян. Причината - "мини-мини" блогърската среща, която с групичката ни се опитвахме да организираме доста дълго време. 

Опитвам се да съставя план за този пост още от първия ден, искам да разкажа за всяко едно от местата, които посетихме, но за много от тях съм напълно неспособна, просто защото трябва да се почувстват - думите на хората са безполезни. А снимките не могат да поберат в себе си красотата на Родопите. 

Първата ни спирка в петъчната сутрин беше Асеновата крепост. Трябва да призная, че не бях особено подготвена и единственото, с което разполагах в момента на пристъпване на загражденията, бяха знанията ми от преди години, дадени от учителите ми по история. В помощ дойде симпатичният личен екскурзовод на японски турист, който говореше на английски, но когато му задавахме въпроси (мама задаваше въпроси, аз се правех, че не съм с нея) той отговаряше с усмивка.

 Трябва да спомена, че това, както и много от другите места, които посетихме, въобще не са за хора, които умират от страх при вида на влечуги. Като мен. Снимах това привидно безобидно гущерче, което се правеше, че не е там, само заради баща ми, който стоеше до мен и шумкаше с крак в тревата, за да ме стресне. Възползваха се от страха ми.