Нова година, същите цели

    В началото на всяка година подхождам различно към традицията с новогодишните цели - веднъж си поставям някои напълно осъществими, за да получа гарантирано чувство на удовлетворение, друг път изобщо не се и замислям и се оставям на течението. Не обичам чувството при провала, а същевременно не искам да се поставям под стрес и сама да се обричам на провал.

    Изминалата 2020 г. ни научи да ценим нещата, с които разполагаме, да се възползваме от всяка дадена възможност и да се замисляме по-често за това по какъв начин трябва да оползотворяваме времето си, за да не съжаляваме в последствие. В началото на пандемията взех някои не толкова добри решения за себе си и сега, когато се връщам назад, съжалявам, че не съм се заинатила. Сега трябва да търпя неприятни последствия. Домашната изолация се оказа чудесен повод да преосмисля мечтите и плановете си и стана повод отново и отново да се убеждавам в твърдението, че понякога е нужно да се подбутнем насила към дадено действие, за да дадем някакъв старт. Казват, че навик се гради за 30 дни. Тоест, ако за месец месец постепенно се научиш да вършиш нещо първо с усилие, а след това с нарастващо удоволствие, след време ще си направил голяма крачка към по-добра версия на живота си. С това на ум, искам да започна 2021 г. с няколко обещания, към които да се обърна след дванадесет месеца не със съжаление, а с гордост. 

       Правя го съзнателно месец след началото на годината. Реших да си дам това време, за да оценя силите и желанието си, да изпробвам различни неща и да преценя кои точки от твърде дългия списък ще се окажат наистина ценни. 

Декември в снимки и разпръснати мисли

    Дълго време се чудих с какво да завърша годината и да приветствам 2021 г. Може би ако се бях постарала малко повече, щях да организирам по-пълен блогмас и щях да кача поне 12 публикации. Дори и без предварителна мотивация беше напълно възможно. И ако се беше случило, най-вероятно днес щях да резюмирам мислите си във връзка с това, щях да коментирам всички трудности, с които съм се срещнала през изминалите трийсетина дни и успехите, с които се гордея.
    След като не мога да остана в пространството на блога, отново ще ви поканя за погледнете през процепа на вратичката към моя личен свят от последния месец. Отказвам се да коментирам цялата година - не искам да повтарям неща, които така и така съм споменавала многократно тук, а и искам да се откъсна от негативизма за момент. Не казвам, че декември беше най-положително заредения месец от година насам, но все пак наближаващите светли празници вдъхнаха доза щастие и породиха значително разнообразие. 

Ако имах време, щях да прочета...

    "Нямам време да чета" ми е една от най-неприятните констатации, защото е чиста лъжа. Едва ли има човек, който да остава толкова без време, че да не може да прочете десетина страници на ден. Има само такъв, който или не може да си организира времето, или приоритизира нещо друго. 

    Затова ми се ще да отбележа, че с днешната публикация нямам за цел да се изкарам най-заетата личност на света. Липсата на време в моето декемврийско ежедневие тази година се и ще се дължи на факта, че този път предварително съм подготвила един сравнително дълъг списък от заглавия, които на всяка цена трябва да приключа преди края на календарната година. Повечето от тях са любимите ми задължителни книги за университета, но има и няколко за разпускане и удоволствие. Тях съм избрала да "прочета" като аудио книга. Неведнъж съм казвала, че този формат за мен е невероятно удобен - все още се появяват удобни моменти, в които да сложа слушалките си и да се отдам на някаква механична дейност, докато слушам с часове. За всички тези книги обаче ще споделя малко по-подробно в края на декември. 

    И така: ако този декември имах време, щях да прочета: 

„Бьорнстад“ от Фредрик Бакман – книгата и сериалът

    Бьорнстад - малко загиващо градче някъде из Швеция. Затрупано под дълбок сняг и обляно от аромата на борове и студ, надеждата за светло бъдеще като че ли напуска жителите с всеки изминал ден. Единствената им надежда е младежкия хокеен отбор, начело с най-обещаващия играч в историята на клуба - Кевин Ердал. Шансът да блеснат под светлината на прожекторите се появява с новия им треньор, който бързо намира общ език с младежите и ги изстрелва право към финалите на престижно състезание. А те сами, макар и без да искат - към живота, където си длъжен да поемеш отговорност за действията си с чест, доколкото ти е останала такава.
    В блога си се съобразявам от две основни правила, които сама съм си наложила: първо - винаги пиши за позитивни неща, животът е достатъчно гаден, че да пренасяш негативизъм и в щастливото си местенце. И второ – стреми се да не пишеш по твърде нашумели теми. Не знам от какво точно е провокирано второто, но съм сигурна, че постовете за Бакман и книгите му трябва да му бъдат подчинени.
    И да има съвременен читател, който не е чел някой от романите на шведския писател, то поне е чувал името му или някое от заглавията. "Бьорнстад" е неофициално най-силният от тях, а аз съм склонна да се доверя на всеобщото мнение, защото нещата, които не ми се понравиха, са по-малко от пръстите на едната ми ръка. Романът нашумя през последните месеци благодарение на новата адаптация на HBO - минисериал от пет епизода, които правят опит да пресъздадат духа на Бакмановия роман, придържайки се към най-ключовите моменти. И тъй като прочитът на романа ме остави почти без думи - за това може да потвърди Вичи, която го препоръча и след това беше длъжна да изслуша заекването ми на гласово, докато обяснявам колко ми е харесал, - днес ще се опитам да синтезирам мнението и чувствата си както за книгата, така и за сериала.

    Ако все още не сте чели и гледали "Бьорнстад", имайте предвид, че настоящото ревю съдържа спойлери за сюжета и неговата развръзка! 

Коледни детайли

 Коледният сезон тази година се усеща някак по-специален.

    Не ми е приятно, че голяма част от местата, от които планирах да взема подаръци за приятелите и семейството си, са затворени, нито пък ми харесва, че няма да мога да организирам мечтаното коледно събиране, да се разхождам в голяма компания из заснежена София или да пия любимите си зимни напитки в закътани кафенета. Някак обаче успявам да видя отвъд всичко това. Ето - това ще е втората ми Коледа в новия ми дом и първата с малкото котенце, което осинових преди малко повече от месец. Най-близките ми приятели се прибират обратно у дома за празниците. Главата ми е пълна с по-особени идеи за подаръци, които едва ли бих намерила из молските магазини. Вкъщи звучи коледна музика от първи декември, елхата е изкарана още от края на ноември, а във въздуха се носи аромат на канела от камарата свещи, които съм разпръснала по всички свободни повърхности.
    Отнета ни е възможността да изживеем дните до празниците като по филмите, но не един път съм казвала, че за мен щастието се крие не толкова в конвениционалните неща, а по-скоро в малките: в онези, които сами правим, за да превърнем дните си в събития.

   Днес искам да споделя няколко малки детайла на фокус у дома. Подбрани с любов и уважение към мястото, в което прекарвам огромна част от ежедневието си, те ми носят огромна доза позитивно настроение само със съществуването си. Понякога си седя, докато на фон свири инструментална музика, гледам светлинките и за пореден път се убеждавам колко малко ми трябва, за да съм щастлива.