Барселона в три дни

Барселона в три дни е истинска Мисия невъзможна. 

Особено когато нямаш идея на коя от безбройните линии на метрото да се качиш, трябва да се записваш в университет на чужд език (сложно дори и да го знаеш), да си отвориш банкова сметка без постоянен адрес или номер на чужденеца, а вън е 30 градуса, които се усещат като 35, понеже това е слънчева Барселона, която всички асоциират с плажове, мохито, тен и "Деспасито".

Но колкото невъзможна, толкова и възможна е задачата да свършиш всички важни задължения и все пак да успееш да обходиш главните забележителности на един от най-красивите и вдъхновяващи градове, които съм посещавала през сравнително краткия си деветнадесетгодишен живот. И това го твърдя от опит. 

Приключението ми започна късния следобед на 12-ти юли, когато самолетът ми потегли от софийското летище към Ел Прат, това в Барселона, за да кацне 20 минути по-рано. Бях уморена, тъй като същия ден бях минала седем часа курс по БЧК с един от най-активните хора, които някога съм срещала. Спеше ми се адски, но в същото време цялото ми съзнание бушуваше, понеже знаех, че ме делят има-няма 3 часа до пристигането в Барселона. Затова и пътуването мина бързо. От Ел Прат баща ми, моят придружител в това приключение, и аз хванахме първия автобус, за който бяхме сигурни, че ще ни заведе до правилното място, и потеглихме.

За да стигнем 20 минути по-късно на едно от най-вълшебните места в целия град без да си даваме сметка. Монтджуик. Величественият дворец с множество фонтани, които стават част от атрактивно представление всяка вечер, се намира на площад Испания, на 10 минути пеша от хо(с)тела, който бяхме наели. Знаех местоположението на туристическата атракция, но до момента, в който го видях, не си бях дала сметка пред какво точно предстои да се изправя. Останах с ококорени очи и усмивка, която не може да бъде измерена, в продължение на много време, докато вървях бавно към величественото място. В обратната посока от хотела ни. Тогава ми трябваха само няколко минути, за да погледам и за да осъзная къде се намирам и какво точно предстои да правя там. Бяха ли достатъчни? Не. Но все пак се отправихме към хотела за заслужена почивка, която не се проточи така, както очаквахме. Хостелът ни се намираш на една от двете (най-) главни улици на града, което, както можете да се досетите, беше предпоставка за много шум от булеварда на десет крачки от прозореца ни. Който, впрочем, беше... ужасен. Стаята ни не беше това, което очаквахме, но ставаше за престой през нощта - единственото време, през което реално се завъртахме там. 

Сутринта и ранния следобед на 13ти посветихме на университета ми - Universitat de Barcelona.

Най-голямото ми постижение за тези няколко часа не е това, че се записах сама, докато баща ми ме следваше като бодигард-сянка през цялото време. Постижението ми е, че по някакъв начин разчупих езиковата бариера и за първи път от страшно много време започнах да мисля до такава степен на испански, че забравих, че придружителят ми е в пълно неведение за това какво се случва, за какво става въпрос в разговорите, които водя. Също, че най-накрая доказах, че тоя език го знам. Защото майка ми до миналата седмица ме питаше "Ти разбираш ли какво се пее в тая песен?", нищо, че ще започна пета година откакто се заех с изучаването на испанския.

Получих студентската си карта, папка и планер от университета, както и всички необходими документи за плащане на такси и прочее, и се отправих на напълно неуспешно приключение към най-близкия клон на банката, с която работи университетът ми, само за да ми кажат, че те не могат да ми помогнах със създаването на ученическа банкова сметка, тъй като съм в грешния офис. Макар и непродуктивно, преживяването ми донесе известни положителни емоции. Нека обясня:

Баща ми говори доста добър английски, но не и испански (понякога ударението му на грасиас е грешничко :/). Поради тази причина влязох в офиса и с усмивка заговорих на банкера на английски. (Също и защото не съм на "ти" с банковата лексика на испански, признавам си. Но мога да си купя хляб и бира и като един не много сложен човек съм доволна от това.) Въпреки първоначалният "Yes, a little bit" отговор на въпроса дали говори на английски, получих много объркан, неразбиращ поглед, когато обясних защо съм там. И точно три секунди след това бях принудена да обърна разговора на кастеяно, щото... Ми, беше ми ясно, че нищичко няма да се получи. В първия момент ми се стори, че това беше ситуацията и с испанския, защото мъжът продължаваше да стои и да ме гледа объркано след като му дръпнах една доста високо интелигентна реч за това как искам банкова сметка, щото "Пол някой-си от УБ ми каза да дойда тука, моля ви се". Последва просто едно "Ти сигурна ли си, че не си от тук? Защото говориш по-добър кастеяно от повечето испанци, които познавам". Бам. Самочувствие от 7 на 54321. Благодаря!

След кратка следобедна почивка се отправихме на приключение по културните точки в крада.

Саграда Фамилия, архитектурните произведения на Гауди(с ударение на И, моля ви се, не ме карайте да споря отново по тая тема, щото ударение даже графично има), Ел Корте Инглес. От търговския център си взехме плодова салатка и ледена вода, седнахме на една пейка и се възползвах от възможността да потвърдя теорията си, че в тоя град съм способна дори на пейка да живея. Просто да съм там. Достатъчно ми е. 

По някаква случайност на съдбата стигнахме до пеещите фонтани на Монтджуик точно преди началото на светлинното представление. Което беше взимащо дъха. Адска красота. Колкото и да ви говоря, все няма да е достатъчно, защото за да разберете, трябва да сте там и да го видите със собствените си очи. И да го усетите. Защото тоя фонтан на и аз не знам колко метра нагоре се изсипва върху хората при най-малкия повей на вятъра. А той вечерта хич не беше малък. Защото се прибрах с влажна коса и дрехи, и размазана спирала. Но безкрайно щастлива. Това беше първия път, в който видях

зрелището, и... е някак си много успокояващо, че след около месец ще мога да го посещавам по-често, тъй като ще ми бъде на най-много 20 минути от вкъщи с метро.

Само дето по това време ще имам лекции. А събота и неделя по това време евентуално ще спя. Или ще уча. Или ще готвя рамен, понеже ще съм беден студент и инстант нудълите ще са ми любимият деликатес.

Последният ден от престоя ни мина също толкова вълнуващо, колкото и предния - сутринта се справих с предизвикателствата около създаването на банкова сметка, по най-бързия начин се върнах в хотела, за да събера багажа си заедно с баща ми, и след това се отправих към още едно място, което беше останало непосетено при последната ми визита на Барселона - Ла Рамбла и околните Колумб и Ла Бокерия. Пешеходната им улица е всичко, което може да бъде представено като определение под думата "прелест" в личния ми речник. Обожавам места, пълни с хора. Още повече обожавам архитектура като тази, която видях там. Обичам туристически кътчета, малки улички, площади насред жилищни сгради. Вече обичам и Ла Бокерия - от сега мога да кажа, че това ще е едно от местата, които ще посещавам най-често, когато се преместя да живея там. Най-вече заради изобилието от свежи плодове и продукти, плодовите салати и пресни сокове във всички цветове на дъгата. 

Разходихме се в мола на пристанището, хапнахме от местния Мак Доналдс (който е много по-различен от това, което познаваме в България. Винаги се изненадвам от разликите, които се появяват дори в подобни огромни вериги), говорихме си на една пейка, докато ядохме чудесен и много скъп сладолед, и просто се насладихме на хладното, леко ветровито време, което ни удостои дори с няколко минути дъжд по случай тръгването ми. (Барселона не искаше да си тръгвам, казвам ви. Иска да съм там толкова, колкото и аз.)

Към пет официално взехме багажа от хотела си, хванахме градския автобус и се отправихме обратно към Ел Прат - края на краткото ни приключение, което, въпреки оскъдното време, завърши с успех по всички параграфи. Бяхме адски уморени, батериите на телефоните ни падаха и на този етап и двамата искахме да си ходим, за да поспим в меки легълца и да се изкъпем с душ, който не се спира всеки път, щом се обърнеш в кабинката. На същия
хал беше и Гери, бъдещата ми съквартирантка и настояща приятелка, която беше в Барса, за да се запише в Криминология. Като пълни клошари двете седяхме час до една тоалетна, за да си зареждаме телефоните, ядохме на земята пред гейтовете, подигравахме се на бруталните снимки на студентските ни карти, които, честно казано, приличат на мъг шотове. И най-накрая, след известно закъснение на летището, се качихме на самолета и полетяхме над все още будната, окъпана в светлини под залеза на слънцето Барселона, обратно към нашата София.

(Написано на 18.07.2017г.)