They Both Die at the End от Адам Силвера - Ревю

       Не е нужно да отвориш тайничко последната страница на They Both Die at the End и да прочетеш последните реплики, преди да си прочел цялата книга, за да разбереш как свършва историята на героите. Заглавието го казва - и двамата умират. Читателят го знае, знаят го и протагонистите. Матео и Руфъс живеят в свят като нашия, в който обаче хората получават обаждане в деня, когато ще загинат. Не знаят как или кога, но получават възможността да изживеят последния си ден на земята по най-добрия възможен начин - с приятели, в някоя от многобройните създадени организации за deckers (названието на онези, които са получили своето обаждане), усамотен у дома и в страх от срещата със смъртта или с  "последен приятел". Последната опция избират Матео и Руфъс, регистрирайки се в сайт, посветен на търсенето на друг декър или просто човек за емоционална подкрепа в оставащите часове. С леко недоверие двете момчета се срещат и поемат по пътя към края заедно, превръщайки последния си ден във финално приключение, изпълнено с нови преживявания, искрени разговори и запечатани в цветни снимки мигове.

Ревюто съдържа части от сюжета, които ще бъдат отбелязани с по-светъл цвят за всички, които все още не са прочели книгата!

Самолетни гледки

       Късно снощи, докато се опитвах да заспя, мислите ми се насочиха в една посока, която напоследък умешлино избягвам. Започна се от там, че не ми липсва кой знае колко да излизам по кафенета, например. Престоят у дома ме научи да комуникирам пълноценно с приятелите си въпреки разстоянието помежду ни. Показа ми, че домашното кафе на слънце и с компания по телефона не е чак токова лошо. Не изпитвам изгаряща нужда да посещавам нови ресторанти всяка седмица - за изминалите няколко месеца научих завиден брой нови рецепти и вече не се притеснявам кой знае колко, когато хора ги опитват, защото знам, че резултатът не никак лош. Не бих отказала някоя по-дълга и безцелна разходка из центъра, разбира се, но алтернативи все още има.

      Мислите ми ме отведоха до запазените highlights в инстаграм профила ми, посветени на пътуванията от изминалите няколко години. Припомних си всички онези красиви кътчета, които съм имала възможност да видя без дори да си давам сметка, че свободата да го правя отново и отново някога може да ми бъде отнета дори временно. 

      И ето - носталгия.  Носталгия по дългите минути пред гейтовете в очакване да зърна самолета, който ще ме отведе на непознато място; по глъчката и вълнението, което често се измества от досада заради бързащите, блъскащи се хора. А след това - онзи велик момент, когато самолетът набира скорост по пистата, а аз се залепям на седалката и през цялото ми тяло минава отново и отново едно особено електричество, примесено с приятна доза адреналин и най-вече вълнение, очакване стомахът ми да се обърне и главата ми да се замае, докато надничам през прозорчето, а земята долу се върти ту наляво, ту надясно.

"Когато напуснахме Куба" от Шанел Клийтън - ревю

Питали ли сте се някога какво се крие зад перфектния образ на Куба, който през последните няколко години е обект на вдъхновение на множество творци от различни сфери на изкуствата?

       Песни възпяват духа на столицата Хавана, филми показват сякаш замръзналите във времето улички с типични разноцветни сгради и стари автомобили, а книги често хвърлят читателите назад във времето, към петдесетте години на миналия век, за да разкрият какво стои зад лика на държавата, присъстваща днес в представите ни като страхотна екзотична дестинация за пътувания и вход към обширния свят на Латинска Америка.

         Неспокойната военна обстановка в Куба така и не успяла да заличи духа и красотата на държавата, нито по време на завземането ѝ от Великобритания, нито по време на войните за независимост от Испания, нито по време на Испано-американската война. И макар че историята на малкия райски остров е наситена със събития от световно значение, белязали развитието и мястото му на картата, Кубинската революция от 1953 г. е конфликтът, който най-лесно изниква в паметта на хората. Повод за избухването ѝ се превръща превратът на Фулхенсио Батиста през 53-ра и диктатурата, която налага на народа след повторното си появаване на върха на политиката. Отговорът на последвалите политически гонения и престъпността в Куба са протести, негодувания, манифестации на студенти и граждани от всички прослойки на обществото. Начело на движението срещу Батиста застават Фидел и Раул Кастро, Че Гевара и други техни съмишленици, а революцията им продължава близо шест години. Победата е за революционерите, уви, успешно премахнатата диктатура на избягалия Фулхенсио Батиста е светкавично заменена от друга, нова, комунистическа - тази на Фидел Кастро.

Пролет в Bullet Journal. За оригиналността и желанието винаги да бъдем най-добри

      Не ми харесва да гледам пролетта през прозореца, но се налага да се примиря с факта, че любимият ми сезон ще премине неусетно пред очите ми, без да мога да се насладя на топлите слънчеви лъчи с кафе пред факултета, без да мога да се разходя в любимите си паркове, нито пък да пребродя централните улици и да хапна вкусутийки във вътрешните градини на новите сладкарнички по центъра.

       Вече съм в процес на превръщане на балкона вкъщи в градина на пет етажа над земята, но това и кратките излизания до магазина не са достатъчни, че да ме заредят с достатъчно настроение (и витамин Д в тоя ред на мисли, но това е тема за друг разговор, предполагам). Затова реших да се завърна към хоби, което преди бях превърнала в ритуал за през уикендите - реших отново да започна на рисувам в bullet journal-а си, който в момента е посветен само и единствено на организация.

       Имам bullet journal от вече повече от година - сама изрисувах предната корица и в началото започнах с желание да рисувам изгледи от всички градове, които посещавам. Исках всеки нов месец да е артистично оформен като онези от снимките в инстаграм, но бързо ми стана ясно, че не съм толкова търпелива и за мен постоянното добавяне на драскулки и цветове по страниците е по-скоро непрактично. Предпочитам чистите подредени страници, списъците със задачи и минималистично изглеждащите графи без излишни подробности. Определено не съм от онези хора, които следят в органайзера си дали са си мили зъбите, дали са пили осем чаши вода и дали са си направили десетте хиляди крачки. Списъците с поленца за отбелязване на завършена задача са центъра на месечните ми страници. Скука. И грозотия, когато започна да драскам и единственото цветно са изписаните крайни срокове за предаване на различни задачи, в ярко червено.     

Recent favorites, March 2020

       Седмица номер три от домашната изолация. Седмица номер три, в която аз няма да поставя любимото на медиите словосъчетание в заглавието на пост, защото животът продължава - за някои нормално, за други - не чак толкова. При всяко положение, до голяма степен зависи от самите нас това как ще възприемем създалите се обстоятелства и дали ще се приспособим успешно към тях, за да продължим да виждаме и позитивите. А те не са никак малко. Интровертнана ми душа се наслаждава на часовете у дома, на домашното кафе, на следобедите на слънце на балкона, на онлайн обучението и на цялото време между всички други дейности, което остава за четене, лек вариант на спорт и ежедневно (о, да, обожавам!) чистене. 

        В днешния пост искам да ви разкажа за няколко неща, които ме направиха щастлива през изминалия странен месец. Вдъхновение намерих в последното видео на Криси в ютуб - него можете да изгледате ето тук, а също и в публикацията на прекрасната ми Вичи, в която ме беше споменала! Можете да я прочетете, като кликнете върху името ѝ или ето тук. Ще започна именно с темата от нейния пост: музика.