August Wrap up and September TBR

С всеки следващ пост на тази тематика започвам да се изненадвам все повече колко бързо в действителност минава времето. Лятото върви към края си, само половин месец остана до началото на новата учебна година, а на мен ми се иска да забавя темпото, да се сгуша в ъгъла на леглото и да се насладя бавно на оставащите дни. Това обаче едва ли ще се случи, така че остава сама да се забързам и да свърша всичко, което съм си наумила. Като започна с този пост за книгите, с които се запознах през Август.

Месецът ми започна с книжен маратон, който обедини читатели от различни страни и по-голямата част от буук обществото ни онлайн тук. Считам собственото си участие като успех, покрих всички предизвикателства, прочетох даже повече, и макар че в тази една седмица на Bookubeathon не дочетох две книги, наваксах с тях след това. Но за да не се повтарям - можете да прочетете поста за маратона тук. 

Скоро след това прочетох графичната новела In real world (Cory Doctorow, Jen Wang), благодарение на Монси, която ми я прати и ми обясни как да я пусна, защото нещо не ми се получаваше. (Трябва да спомена как благодарение на невероятните ми способности си качих Троянски кон на новия лаптоп. Добра работа, Ева!). Хареса ми, но ми се искаше да е по-дълга и по-малко предвидима. Бързо четиво е и рисунките са невероятно красиви. Иска ми се да я имам пред мен във физическата ѝ форма, но едва ли това някога ще се случи... 

Този месец Зинка организира Travelling book project и ме избра да прочета "Жътварят" от Тери Пратчет. Написах ревю за книгата, което ще намерите тук.

Преминах към малко задължителна литература и прочетох "До Чикаго и назад" от А. Константинов. Мнението ми е средно, защото нали знаете, задължително. След този пътепис бях мотивирана да прочета и останалите произведения (главно "Под Игото"), но това така и не се случи, за това просто ще се моля да ми дойде музата през септември. 

Този месец получих от издателство Ентусиаст "Момичето от влака" от Паула Хоукинс, чаках превода ѝ дълго време и се изненадах много, когато видях името на авторката на стената им във фейсбук. Можете да прочетете ревюто ми с подробно мнение за книгата тук. 

Също така издателство Егмонт ми изпратиха книга за първи път, при това седмица преди официалното ѝ издаване - "Островът на изгубените" от Мелиса де ла Круз. Преди това не бях сигурна дали искам да си я купя, но се радвам, че имах възможността да я прочета. Ако искате да разберете какво е мнението ми, кликнете тук. 

И последната книга, която прочетох през август, е "Проклятието на титана" от Рик Риърдън. Четох я една седмица по време на пътуването ми до Румъния (дада, и за това предстои пост), но се радвам, защото това се оказа любимата ми част от поредицата за Пърси до момента. Все още не мога да превъзмогна колко прекрасен е Пърси.

За септември имам ниски очаквания заради началото на училище, всички входни, новите учители и новите предмети, които влизат в програмата ми. За това си давам задачата да прочета To all the boys I've loved before от Jenny Han. Започнах я, но, признавам си, прочетох точно 11 страници и я оставих, за да отида на срещата на литературния клуб с тема "Хари Потър". Също искам да прочета книгата, която си взех с 50% отстъпка от Сиела вчера и която чакам от премиерата ѝ в Щатите - "Алена кралица" от Виктория Айвярд. С ревюто си Ели ме мотивира да я завърша по-скоро, за това ще се постарая за съм готова и с нея преди 15-ти. 

Това е от мен за този месец. Ако искате споделете как мина той за вас, ще се радвам да прочета!

"Островът на изгубените" от Мелиса де ла Круз - Ревю

"Имало едно време, във времето след „и заживели щастливо“, а може би дори след след „и заживели щастливо“..."

... четири деца, родени, за да бъдат зли, които обаче не се вписвали особено в отредената си съдба.

Всички сме израснали с десетките приказки за принцеси, чакащи във високи кули или потънали в дълбок сън своите принцове, гледали сме филмчетата на Дисни, тръпнели сме в очакване на щастливия край. Но... никога не сме се замисляли какво всъщност идва след него. Накъде повежда историята героите ни? Ами техните деца? Какво става със злодеите, след като губят битката с доброто?

В "Островът на изгубените" Мелиса де ла Круз дава отговори на някои от тези въпроси, представяйки ни живота след "и заживели щастливо" през погледа на няколко шестнадесетгодишни младежи, затворени на изолиран остров заради делата на родителите си... които по случайност са най-големите приказни злодеи. 

Години след всички щастливи краища, Съединените щати на Аурадон са управлявани от Звяра и Бел (познати от "Красавицата и звяра"), чийто син се подготвя за коронацията си. Навсякъде цари щастие, освен на острова, наречен "Остров на изгубените", където са прогонени всички злосторници - без магия, качествена храна и каквато и да е връзка с кралството. 

Главните герои на историята ни са децата на четирима от най-известните от тях - Злодеида ("Спящата красавица"), Злата кралица ("Снежанка"), Джафар ("Аладин") и Круела де Вил ("101 далмативци"). Мал, Иви, Джей и Карлос са родени и заклеймени под етикета "злодеи", от тях се очаква да надминат постиженията на родителите си. И именно опитите да се докажат пред тях, да извоюват уважението и любовта им, ги събират заедно за приключение, което ги отправя към единствената останала магия на Острова. И разкрития за самите тях, които не ги очароват. 

Очевидно не е случаен изборът на Мелиса де ла Круз да напише романа, предхождащ предстоящия филм на Дисни, "Наследниците". Пленяващият ѝ стил на писане, заедно с идеята, обещават на читателя едно приятно приключение в приказния свят. Героите ѝ обаче правят историята наистина пленителна.

Персонажите на Мелиса са любимата ми част от книгата - всеки от тях, разгледан поотделно, е неповторим и оригинален, изпъква измежду другите с нещо интересно. Мал, Карлос, Иви и Джей са обгърнати от зло, в което проблясва тук-таме доброта и това ги прави харесвани. Обичам групичката, която правят заедно - разноцветна и весела. Остроумните диалози са прекрасен бонус - особено тези между Мал и Джей. Също и опитите им да прикрият неволните добрини със саркастични забележки и подмятания.

От началото до края историята сякаш прелита - действието остава пълно със събития, всеки край на глава принуждава читателя да каже "Е, само още една глава...", и така докато не остане нищо друго, освен благодарствената част в края на книгата. Или поне така се случи при мен - завърших я за около ден. 

"Островът на изгубените" е приключение, през което всеки почитател на приказките с щастлив край трябва да премине. Роман, богат на действия и хумор, потенциален любимец на големи и особено на по-малките читатели. Несъмнено го препоръчвам на всеки, който чака с нетърпение "Наследниците" - предисторията е също толкова страхотна, колкото ще бъде и филмът. 

"Островът на изгубените" от Мелиса де ла Круз ще можете да намерите в книжарниците от следващата събота, 29 август. А филмът ще се завърти по екраните през септември.

Благодаря на издателство Егмонт за предварителното копие от книгата, което получих в замяна на честно ревю!

17 признака, че сте влюбени в книга

1. Книгата има свой собствен рафт на библиотеката ви, а около нея са наредени тематични предмети.

2. Тя е първата, която препоръчвате на всеки, който попита за хубаво четиво. А като бонус му синтезирате съдържанието, скалъпвате ревю на крак или в краен случай давате самата книга, защото и без това е в чантата ви (както винаги).

3. Това обаче се случва рядко. Защото вече всичките ви приятели знаят цялата книга, въпреки че не са я чели. 

4. Въпреки че има моменти, в които не искате никой да знае за нея, защото искате цялата ѝ красота само и единствено за себе си.

5. Всеки път в книжарницата преподреждате рафтовете, за да освободите почетно място в центъра за любимата книга. 

6. Винаги имате още пари за ново издание.

7. Знаете повече за книжното ви гадже, отколкото за който и да е член от семейството.

8. На екрана на компютъра ви всеки ден има различен фен колаж, свързан с нея.

9. Задачата да защитите името на книгата винаги е ваша. Не сте съгласни, когато някой не я хареса, за това събирате всичките си сили и му показвате, че греши.

10. Препрочитали сте я най-малко пет пъти. Нищо, че е издадена преди половин година. 

11. Приготвили сте списък с най-подходящите актьори за екранизацията.

12. За вас винаги е малка победа, когато някой случаен човек в книжарницата си купи любимата ви книга.

13. И всъщност... повечето ви приятелства са завързани именно посредством любовта към нея.

14. Чувствате се по-зле когато любимият ви герой изпадне в беда, отколкото когато се провалите на важен тест, например. 

15. Когато най-сетне получите даденото на заем копие на приятел обратно и някое ръбче е измачкано, не можете да потиснете паниката и веднага се втурвате за още десетина книги, които да използвате като тежест, за да изправите сгънатото. 

16. Началната страница на интернет браузъра ви е любимият ви фенфикшън по книгата.

17. Който всъщност пишете вие.

"Момичето от влака" от Паула Хоукинс - Ревю

Побиха ме тръпки, прочитайки първите няколко страници от "Момичето от влака" на Паула Хоукинс!

Получих копие от книгата от издателство "Ентусиаст" в замяна на честно ревю и бях невероятно въодушевена. Още в метрото обратно към вкъщи започнах да чета нетърпеливо, готова да се забравя между редовете. 

Книгата проследява кратък период от живота на главната героиня - Рейчъл - разведена алкохоличка, потънала в рутината на ежедневието си, обсебена от мисли за бившия си съпруг. Всеки ден Рейчъл пътува в един и същи влак и си съчинява истории за хората, които вижда. Любимците ѝ са двойка от една от къщите на улицата, на която някога е живяла - мъж и жена, които тя нарича Джес и Джейсън. Представя си перфектната им връзка, мечтае да бъде на мястото на Джес. Докато случайно не попада в центъра на изчезването на Джес - тогава всичките ѝ досегашни представи за щастливото семейство биват поставени под въпрос.

Най-големият плюс в книгата на Хоукинс са героите. Историята е представена от три гледни точки - тази на Рейчъл, на Ана, новата съпруга на бившия ѝ, и Меган, позната на Рач като Джес. И трите имат сходни черти, поведението им на моменти е подобно, но всяка една от тях, както и другите герои от романа, са наистина трудни и непредсказуеми. Още в началото авторката успява да насади чувството, че нещо не е наред. В последствие става ясно, че нито един персонаж не заслужава доверие, всеки може да бъде виновен за извършеното престъпление, всеки има тайни.
Смяната на перспективата е ключов елемент в структурата на романа, защото подклажда съмненията към всеки един герой. Читателят си създава мнение, което може да се смени със следващата глава, в зависимост от коя гледна точка е тя.
Разнищвайки историята около изчезването на жената, авторката докосва теми от реалния живот - пристрастяването към алкохола, домашното насилие, 

Основната част от действието читателят вижда през очите на алкохоличката Рейчъл - в хронологичен ред, но с безброй пропуски заради алкохола, а също неспособността на жената да различи реалност от сън. За пръв път срещам подобен персонаж - ненадежден, изпълнен с несъвършенства, такъв, който съсипва всичко в момента, в който си помислиш, че най-накрая се е взел в ръце. Рейчъл е ненадеждна не само за читателя и останалите герои, но и за самата себе си. 

„Лицата около мен са познати, лица на хора, които пътуват всеки ден насам и обратно. Вече ги разпознавам, вероятно и те мен, но не съм сигурна, че ме виждат такава, каквато съм в действителност.“

Ретроспекциите на Меган само подклаждат читателските подозрения и дават нови поводи за размисъл над мотива, а Ана дава възможност да се погледне цялата ситуация от страни. Харесва ми как уликите се представят постепенно и толкова объркващо за читателя, колкото и за героинята. Но с малко повече внимание всеки би забелязал частите, в които Паула Хоукинс разкрива по нещо важно. По този начин достигнах до разкриването на мистерията малко преди Рейчъл да го стори, и тази част ме разочарова. Самият край на книгата ми се стори прибързан, макар и перфектно основателен и логичен. Искаше ми се да се случи нещо неочаквано, нещо, за което не съм си дала сметка.
Много късно успях да изградя мнение за мъжките герои тук. Скот (или Джейсън), съпругът на Меган, е от тези, които в чуждите очи изглеждат смели, спокойни и готови на всичко за половинката си, но с течение на историята действията им стават нелогични. И в крайна сметка не могат да бъдат причислени нито към добрите, нито към лошите персонажи. Също като Том, бившият съпруг на Рейчъл и настоящ на Ана. През цялото време бях подозрителна, имах чувството, че той не е изключение и зад симпатичното, грижовно поведение крие още тайни.

Тъмната атмосфера на "Момичето от влака", обърканите герои и множеството обрати в сюжета биха се харесали на всеки почитател на психологическите трилъри. Бих препоръчала книгата на всеки, който си пада по разрешаване на мистерии или иска да навлезе в този жанр. Книгата несъмнено ще разпали любопитството на всеки. 

„Знам, че вече не съм момичето, което бях някога.“

"Жътварят" от Тери Пратчет - Ревю

„Глупавите хора са способни да направят това, за което умните дори не се осмеляват да помислят.”

Преди месец-два реших да прочета "Еманципирана магия" от Тери Пратчет, но около средата се отказах, защото нямах особено много време и желание да се впускам в напълно нов, непознат за мен свят. За това пък преди малко повече от седмица получих от Зинка "Жътварят" - книгата за Travelling book project, който тя стартира. Не бях много убедена дали ще се справя с четенето заради "Еманципирана магия", но всички бележки и подчертани с цветен маркер реплики, които видях, прелиствайки бегло страничките, ми дадоха надежда, че може би този път нещата между мен и Пратчет ще тръгнат в правилната посока. 

Тери Пратчет е майстор в това да пише безсмислено, но в същото време адски логично. 

Смърт изчезва, или поне така си мислят хората. Настъпва хаос, светът на Диска се пълни с все повече призраци, а Уиндъл Пунс се събужда в ковчега си като неумрял. Той, заедно с групичка от още няколко изненадващо дружелюбни неживи (състоящо се от два вампира, върколак, последното банши и караконджул), се заемат със задачата да опазят света. Докато в същото време далеч от града в малка ферма се появява мрачен непознат, който за голяма изненада е изключително добър с косата. 

Нямам никаква база за сравнение и не мога да кажа дали "Жътварят" е по-добър или не от останалите истории от света на Диска, но за сметка на това ще призная, че определено надхвърли очакванията ми. Нямах идея в какво се въвличам през първите страници, и скачането от една в друга гледна точка ме накара да препрочитам дадени параграфи. Разбира се, смеейки се. Хуморът на Пратчет, изтъкан от нишки сарказъм и ирония, може да е труден за схващане за някои хора, особено ако не са съсредоточени върху текста пред себе си. Лично на мен обаче ми достави огромно удоволствие, забавлявах се през цялото време и на моменти си налагах забрана да пиша по книгата, и да подчертавам, защото в противен случай щях да я пратя на следващия участник оцветена от първата до последната страница. 

Героите на Тери са забавни, остроумни и несъмнено оригинални. Различни един от друг, по-цветни и интересни от които и да било герои. 

Фаворитът ми от тази част, Смъртта, е по-забележителен, отколкото се очаква да бъде. Всяка негова реплика е написана с главни букви и това създава впечатлението, че гласът му е груб и вика, докато всъщност той прошепва. Дори не си и помислих да променя образа му във въображението си - висок скелет с фермерски дрехи и коса, викащ насам-натам определено е достатъчно забавно, че да прикове вниманието ми за 300-400 страници.

— АМИ ДА. НЕ БИВА ДА СИ ПРАХОСВАМЕ ВРЕМЕТО! — Смърт донагласи седлото, после тикна златния си животомер под гърбавия нос на Албърт. — ВИЖ! ИМАМ ВРЕМЕ! НАЙ-ПОСЛЕ ИМАМ ВРЕМЕ!
Албърт се отдръпна уплашен.
— И щом вече го имате, какво ще го правите?
Смърт яхна коня.
— ЩЕ ГО ПРОПИЛЕЯ.

Харесвам и неумрелия магьосник Уиндъл Пунс, който също има значителна роля в развитието на историята. Човек би очаквал, че за мъртвец той ще е неприятен, груб, плашещ, обаче Пунс е миличък, дружелюбен и отзивчив. 

За сър Пратчет няма правило, по което създава героите си. Като цяло книгата ми се стори претенциозна и без съмнение не би се харесала на всеки заради "подредения" хаос и специфичния хумор. Но определено съм на мнение, че всеки трябва да даде шанс на някоя от книгите. Радвам се, че "Жътварят" успя да ме грабне и не ме разочарова. Единственият ми проблем сега е, че не знам с коя книга да се захвана... 

Много би ми се искало да споделя с вас част от бележките по копието за проекта, но сама не снимах нищо. За това се надявам Зин да склони да напише пост, когато получи книгата обратно.

Някъде в нощта Рег Шу се озърна, извади изпод куртката си четка и кутия боя и написа на първата попаднала му стена: „У всеки жив има мъртвец, който чака да се прояви.“...