October Wrap up and November TBR

Официално мога да заявя, че училището вече е приоритет в ежедневието ми, и за това книгите остават на доста заден план. За това говори фактът, че мога да чета само един-единствен ден от седмицата. През октомври успях да препрочета една книга и да завърша още три. Само започнах пета.

С нетърпение се впуснах в "Градът на гладните" от Рансъм Ригс в началото на месеца и останах много доволна. Книгата не остава по-назад от първата в трилогията - също толкова пленителна и стряскаща е, фотографиите отново са забележителни. Страхувах се, че не помня много неща, но това не се оказа проблем, защото много събития бяха припомнени. Най-висока оценка за "Градът на гладните."

След това прочетох "Обещание" от Карина Хали, изпратена ми от издателството за ревю. Несъмнено надмина очакванията ми - сюжетът е забавен, не особено оригинален, но все пак интригуващ. Цялото ревю можете да прочетете тук. Непосредствено след това препрочетох "Хари Потър и Философският камък" за пореден път. Причината този път беше новото илюстрирано издание, сътворено от Джим Кей. За да не се повтарям, ако искате да разберете мнението ми, кликтене тук.

Най-сетне стигнах и до "Алена кралица" от Виктория Айвярд, толкова месеци след официалното ѝ издаване. Признавам - подцених книгата в началото, но след това... След това се случи нещо, което не ме оставя на мира до сега - все още мисля за множество сцени от романа. Подробно мнение ще откриете тук. 

На снимката виждате и "Среднощна корона" от Сара Дж. Маас, но все още не съм я завършила. На около стотната страница съм, но така и така планирам да продължа с нея и през ноември. Надявам се действието да продължи да бъде интересно до самия край.

Колкото до книгите, които искам да прочета следващия месец - чувствам се разколебана в избора си. От една страна приоритет ми е "Въпросът и отговорът" от Патрик Нес, от друга - не знам дали точно тя ми се чете. Оставям я в списъка само защото е започната, а мразя да оставям книги по този начин.

Получих "Мечът на лятото" и "Ключът на Блекторн" от издателство Егмонт за ревю, за това тези две излизат напред и в най-скоро време ще ги приключа и ще споделя мнението си с вас. 

Предстоят много книги, намаления, за това съм убедена, че ще изникнат още книги за четене спешно, но въпреки това казвам, че искам да се запозная също с "М като Магия" от Нийл Геймън през ноември. Тя е книгата, която най-вероятно ще оставя непрочетена, но нищо няма да загубя, така или иначе.
Надявам се вашият месец да е бил по-продуктивен от моя, а ноември - повече от това! 

"Алена кралица" от Виктория Айвярд - Ревю

Тази година прочетох много добри книги, такива, които останаха в мислите ми изключително дълго време. Но "Алена кралица" е първата, която ме накара да спра изведнъж по средата на реда, да препрочета изречението, и след това да я запратя към стената без да се интересувам от последствията. Може да казвам често, че някоя книга ме кара да чувствам всяка възможна емоция, но тук... тук нещата се пренесоха на малко по-различно ниво.

Ревюто съдържа спойлери, отбелязани в текста с курсив, по-светъл цвят и предупреждение в началото и края им! 

Действието в "Алена кралица" се развива в утопично общество, в което хората са разделени на две основни групи - Сребърни и Червени. Сребърните са господарите, управляващите разпокъсания Норта. Това, което ги отличава от Червените, обаче, е буквално сребърната им кръв и способностите, с които се раждат. Втората група хора живее в нищета и страх от войната, която взима все повече жертви всеки ден. Няма право на глас, удобства, на нищо, с което разполагат Сребърните.

Мер Бароу е обикновена Червена, крадла и лъжкиня, която преживява дните чрез хитрини и разчитайки на труда на семейството си, и най-вече на малката си сестра, до момента, в който бъде призована от царската войска. Това така и не се случва - вместо войник Мер става годеница на брата на престолонаследника на Норта.

Тийн литературата, особено утопичните романи, залагат на едни и същи сюжетни линии и елементи, налични и тук. Разликата е в това, че Виктория Айвярд умее да разказва, да предава историята по начин, различен от всеки друг, познат на читателите. От книга с "предвидим" сюжет, "Алена кралица" се превръща в такава, чието действие те държи в напрежение и не те изпуска до момента на кулминация. След това всичко започва от начало.

Обикновено подобни книги или са твърде бавни, или твърде забързани. За мен тази беше перфектната среда, изградена от непрестанно вълнуващи сцени, действие, заговори, бунтовническа дейност и революция.

"Пламък и сянка. Едното не може да съществува без другото. "

Нищо в романа не е такова, каквото изглежда. Отнася се както за историята, така и за героите.

Основните образи Мер, Кал и Мейвън със сигурност ще са на първо място в края на годината, когато направя книжната си равносметка и се попитам кои са любимите ми персонажи. От самото начало на книгата Мер поддържа образа на крадла, обикновена Червена, погълната от омраза към висшата класа и собственото си положение в обществото; момиче без особени обноски и с буен характер, който неведнъж я вкарва в беля. С постъпването си при Сребърните тя търпи развитие, но ми харесва това, че нито веднъж не скланя да се отрече от произхода и червената си кръв, независимо от всички уроци и заплахи, отправени към нея. Тя вярва, че може да промени тиранията, надвиснала над сънародниците ѝ и тази свръх идея не я напуска до края. Можех да предвидя накъде ще тръгне нейната история след първата глава и без да чета синопсиса - мисля, че съм прочела достатъчно книги с подобни елементи. Същото се отнася и за Кал - първата му сцена с Мер ми беше достатъчна да разбера, че той определено не е просто обикновен минувач и със сигурност има нещо общо с кралското семейство, ако пък не е даже самият престолонаследник. В това отношение познах, да.

Мейвън обаче остана ясен, но и в същото време подозрителен, до кулминацията на книгата. Харесах го ужасно много, харесах отношението му към Мер, отдадеността му към всичко, с което се захване, свежия му характер, начина, по който се сближи с Мер. Мейвън спечели не само доверието на главната героиня, но и моето. (Спойлер!) За това не можах да повярвам, когато около петдесет страници преди края на книгата той заби нож в гърба на Мер, брат си и дори баща си и показа какво всъщност се крие зад прекрасното му лице. Прочетох сцената, после спрях, препрочетох я, помислих си, че има някаква грешка и съм пропуснала някоя страница, заради което не разбирам какво говори "прекрасният ми Мейви". Но след това осъзнах, че наистина не можеш да имаш вяра на никого. По време на прочита няколко пъти си бях казвала, че може би нещо около него не е както трябва, но милите му постъпки следваха една след друга. 

Мейвън заблуди и Мер, и мен. Спечели симпатиите ми, накара Кал да изглежда като чудовище, водещо страната към пълна разруха и безкрайна смърт. И след това доказа, че чудовищата са именно хората. (Край на спойлера!)

"Веднъж ти казах, че трябва да пазиш сърцето си. Трябваше да ме послушаш."

От друга страна това направи любовния триъгълник/четириъгълник поносим. Ако всеки един от претендентите за сърцето на момичето беше наравно добър с останалите, щеше да ми досади. Благодарение на Мейвън, обаче, единият е прекрасен и грижовен, вторият е убиец, а третият - не достатъчно високо в йерархията, че да има шанс в надпреварата.

(Спойлер!) Не можах да предвидя също обрата с брата на Мер - Шейд. Мнението ми е, че не бива да вярвам в смъртта на герой, ако не съм я прочела, но този път, може би от небрежност или интерес към основната сюжетна линия, оставих това на заден план и епилогът ме хвана в момента, в който чашката започваше да прелива. (Край на спойлера!)

Надявах се и причината за способностите на главната героиня да бъде нещо ново и невиждано. Не се получи както исках. Но пък това май е единственото нещо в книгата, което не харесвам.

Второстепенните герои в романа са също толкова добри, колкото и главните. Джулиан и Лукас са примери, че не всички Сребърни са надменни и арогантни. Семейството на Мер също е интересно, особено Гиза. Еванджелин, Кралят и кралица Елара са перфектните персонажи, върху които да стовариш цялата си омраза, особено Елара. На моменти много ми напомня на кралица Левана от "Лунните хроники" заради способността да контролира умовете на хората, също и на Церсей от "Игра на тронове".

Харесва ми смелата комбинация между антиутопия и фентъзи, които правят света на "Алена кралица" забележителен, макар и не достатъчно развит. Има въпроси, чиито отговори все още нямам, но се надявам следващата книга да даде. От друга страна самите действия и преплетени сюжети са фантастични. Още в началото са дадени отговори на въпроси, зададени чак към края, навсякъде има реплики, подхвърлени "между другото", които значат повече от очакваното.

С елементи от "Дивергенти", "Изборът" и дори "Разбий ме", "Алената кралица" е история, не неповторима, но представена по такъв начин, че да изпъкне и да спечели вниманието и любовта на феновете на жанра. Динамична, спираща дъха, богата на обрати и непредвидими моменти, тя не е от историите, които могат да бъдат изпуснати. Очаквам следващата книга с нетърпение и надежда, че Мейвън ще се върне обратно.

"Аз съм кралят, а ти можеше да бъдеш моята Алена кралица. Сега си нищо."

       

"Хари Потър и Философският камък" Илюстрирано издание (Дж. К. Роулинг и Джим Кей) - Мини ревю

Хари Потър е част от живота ми от ранна детска възраст, макар и присъствието на филмовите адаптации да е било по-силно. В началото на тази година прочетох цялата поредица, но все пак ми липсва преживяването да чакам с нетърпение излизането на следваща, препрочитайки предишните части отново и отново. Сега се отдава възможност на мен и всеки, който също се е присъединил към фен групата след официалния край на издаването - ще можем да наваксаме благодарение на новите илюстрирани издания на поредицата. 

Първата излязла част с илюстрации на Джим Кей е перфектна от първата до последната страница, плюс кориците (и тук-таме с малки изключения). Изглежда така, сякаш е вложена цялата любов на хората, работили по нея, което за мен прави историята, побрана в тези 256 страници, още по-безценна и вълшебна.

Твърди vs меки корици

Дискусията "меки срещу твърди корици" не е нещо ново в книжните среди, също така скоро няма да бъде завършена. Всеки човек има лично предпочитание, за това реших да се включа в обсъждането с този пост, излагайки според мен положителните и отрицателните страни на двата формата.

В България съвременни книги с твърди корици почти не се издават, за съжаление - тази чест остава за класическите произведения, колекционерски издания и от време на време някои по-луксозни книжки, които не могат да минат само с меки корици. Също не говорим за една книга, напечатана по двата начина. Именно поради тази причина не мога да преценя реалистично към коя от двете страни клоня аз.

Но ако предположим, че на пазара се предлагат и двете и мога да избирам между мека и твърда корица на всяка една книга, която пожелая, то по-скоро бих избрала първия вид. 

Да, твърдите корици запазват книгата, изглеждат великолепно подредени една до друга на библиотеката, няма шанс ръбчетата да се измачкат, нито пък да се скъса, даже може да си има

разделителче за страничките. Но тежи, при това много, а това е огромен минус за хората като мен, които имат навика да мъкнат книги в училище дори когато имат осем часа училище на ден, носят екип за физическо и десетина учебника. Струват много повече от меките корици. Значително по-големи са от тях. И хартиените корици (dust jacket), с които се продават някои издания, правят книгата красива, но когато се отвори за четене се мачка, шумка и пречи. Когато искаш да легнеш и да четеш, положението става доста неудобно.

Колкото до меките корици - да, мачкат се, има вероятност да се скъсат, форматите на книгите от различни издателства са различни и не изглеждат прегледно на библиотеката, но с това май се изчерпват негативните им страни, поне за мен.

По-евтини са - подробност от изключителна важност, след като все още съм ученичка и стипендията ми не стига за всяка една книга, която искам да си купя. Само това качество би ми било достатъчно да се обърна към този тип. В крайна сметка ми се струва безсмислено да вложа много пари в книга, чието съдържание е абсолютно същото като това на по-евтиния вариант. Имайки в предвид и това, че тя може би няма да ми хареса - доводите ми са напълно достатъчни.

Много по-лесни са за четене - както и да лежа или седя, мога да чета съвсем спокойно, без да ме болят ръцете, защото съм държала килограм и половина над главата си две минути. Ако всичките ми книги бяха с твърди корици, сигурно до сега рафтовете ми щяха да са се скършили на две.

Форматът и тежестта им са перфектни и за раницата ми - винаги мога да намеря малко местенце за книгата, която чета в момента. Заемат много по-малко място на библиотеката, в сравнение с твърдите корици, и това ми позволява да побирам повече на един рафт. Като човек с малко пространство съм изключително щастлива.

За сгъването на ръбчетата пък вече е намерено и решение - дрешки за книжки! Продават се навсякъде, в интернет, всякакви разновидности от материали, щампи, даже ръчно рисувани картинки. Не са и трудни за правене - много готин DIY проект за уикенда.

И след всичко написано мога да кажа, че аз съм човек на книгите с меки корици! В този момент са ми по-удобни и достъпи, но въпреки това не бих се лишила от красиво, луксозно издание с твърди корици на някоя книга, която ми е страшно любима, и искам да запазя за по-дълго време в перфектно състояние. 

Какво е вашето мнение по темата? Кои бихте предпочели? 

"Обещанието" от Карина Хали - Ревю

На последната страница от книгата, или по-точно в благодарствената част, авторката на "Обещанието", Карина Хали, е споделила, че единственото ѝ желание е читателите да се почувстват добре с приключението на книгата. След края ѝ усмивката е на лицето ми. Карина несъмнено си е свършила работата. 

Линдън и Стефани са на двадесет и пет години, но вече им е писнало от срещи и неуспешни опити в любовта. За това двамата си обещават, че ако когато навършат тридесет и двамата нямат сериозна връзка, ще се оженят. 

Когато взех книгата в ръцете си горях от желание да я харесам, след няколко разочарования с романи в този жанр. Но първите тридесет страници не ме грабнаха - четох ги... около седмица, може би, вече разочарована, че отново не съм намерила книга, в която да харесам абсолютно всичко. Реших обаче да се заинатя и да продължа напред. В случаи като този аплодирам себе си за ината - след още 20-30 страници "Обещание" постепенно започна да надхвърля всичките ми очаквания. 

Историята на Стеф и Линдън започва оттам, от където ни се обещава в синопсиса - моментът на сключването на обещанието, което ще промени живота и на двамата. Следващите глави представят рождените дни на героите до тяхната тридесета годишнина, запознават ни с тях като персонажи, също така с някои от неуспешните партньори и приятели. Виждаме възходите и спадовете в ежедневието им, също опитите им да поддържат стабилност. Редуването на перспективите на двама им е готин похват, защото позволява на читателите да ги опознаят, да научат самооценките им, а по-късно да ги сравнят с мнението им един за друг. Докато единият смята част от себе си за негативна, то за другия именно тази част е прекрасна.

Редуването на гледни точки ни показва също, че още от самото начало отношенията на Линдън и Стефани не са само приятелски - и двамата изпитват по-силни чувства един към друг, помежду им има лоялност, доверие, подкрепа и сплотеност, но дори и налични, тези качества не са достатъчни да се преодолеят всички пречки по пътя на връзката, която и двамата тайно желаят. 

"Защото с отминаването на времето ми става ясно, че животът не е пътуване по права линия. Понякога трябва да направиш крачка назад, после две напред и да отскочиш встрани. Като се замисли човек, е нещо като изкривяване на времето и пространството."

Мисля, че Карина Хали се е справила превъзходно със създаването на всеки един от персонажите в "Обещание", въпреки първоначалното ми впечатление. Събрани са различни човешки характери, смесени и оплетени са, но все пак всеки би припознал някоя черта на характера си, би се поставил на мястото на главен или второстепенен герой в някоя ситуация. Всички са земни и реалистични, имат недостатъци, съмнения за себе си и околните, в никакъв случай не са перфектни.

Линдън е поредният чаровник в жанра - привлекателен и с прекрасен шотландски акцент. Ала колкото прекрасен, толкова и досаден и нелогичен. Самооценката му е доста крайна и нереалистична, нарича себе си "мъжкар", а това вероятно е най-образната ми дума на света. Постъпките му пък не съответстват с мислите му, на моменти ми се струва, че самият той не знае какво иска. Започвайки връзка с ужасната Надин, той противоречи на собствените си думи, че Стефани е любовта на живота му. 

Стеф също не е безгрешна - личи си, че връзката ѝ с Арън е просто опит да заблуди себе си. Тя обаче е по-рационалната между двама им с Линдън. По-силна е и някак по-искрена в чувствата и мислите си. Преследва мечтите си и ги постига, а също не е склонна да прави много компромиси със себе си. 

Винаги в основата на любовта трябва да стои силно и непоклатимо приятелство, каквото е на двамата. За това и те са една от най-истинските и готини двойки, за които съм чела. Химията помежду им е гореща и задоволителна, диалозите им са наистина забавни, двамата си съвпадат повече от перфектно.

Джеймс и Надин, може би най-важните герои след Стефани и Линдън, са перфектните злодеи, които не можеш да не намразиш. Според мен Надин е по-малкото зло, защото отношенията ѝ са по-скоро само с Линдън, докато Джеймс е приятел и на двамата. Приятелството им е дългогодишно, но това не му пречи да бъде завистлив и себичен, да си вре носа навсякъде. Не му пречи и да съсипе отношенията на Стеф и Линдън, когато най-сетне двамата решават да преминат на следващото ниво на връзката си. 

Любовната история можеше да бъде представена по по-внушителен начин, но всъщност на мен ми стига и такава, каквато е. В случая съм склонна да насоча вниманието си към детайлите на романа, които ми се сториха най-приятни. Единични реплики и факти, които не се споменават втори път, ме спечелиха. Като например фактът, че Линдън гледа "American horror story", препратките към "Приятели" и музикалния вкус на Стефани. Има даже един  момент, който трябваше да ме ядоса, но ми хареса. Този с хеликоптера, който много подозрително прилича на сцената с Чарли Танго от "50 нюанса сиво". 

След всички години, представени в книгата, всяко положително и отрицателно събитие в живота на героите ги учи на нещо, доизгражда характерите им, и за това в края на "Обещание" всеки си е взел поука и си е дал сметка за всички взимани грешни стъпки.

"И все пак животът оставя своите белези върху нас. Понякога човек ги забелязва доста късно. Понякога не знаеш откъде са се появили. Понякога изчезват пред очите ти. Но животът оставя отпечатък върху нас."
"За да се събуди някой, понякога е необходимо да се случат много неща."

 Надявам се повече хора да имат възможността да оценят "Обещание", защото книгата е заразително забавна, пристрастяваща, очарователна и без съмнение гореща.
Благодаря на издателство Софтпрес за възможността да прочета книгата и да напиша ревю!