Дъждовен уикенд в Милано

Изпитвам огромно щастие от факта, че след толкова месеци планиране най-накрая мога да ви разкажа за твърде краткото си пътуване до великолепния Милано - града с безброй ренесансови сгради и църкви на всеки ъгъл, в който музиката звучи винаги на заден план, хората не се страхуват да показват себе си чрез тоалетите си и темпото на живот е по-бързо, отколкото можете да си представите. 

Всички тези неща разбрах не много след пристигането си в града миналия петък, 23 февруари, с очакване за прекарам там прекрасен, слънчев уикенд. Нищо, че Диляна, моята най-добра приятелка, при която всъщност отивах, ме беше предупредила, че ще се сблъскам с дъжд, лек вятър и липса на каквото и да било слънце. Разочарованието ми от климатичните условия обаче бързо остана на заден план, защото още със слизането си от влака от Малпенса до Централна гара се сблъсках с една от най-красивите сгради в Милано - самата гара. Висок таван, стъкла, огромни полилеи, много хора, различни езици - всички неща, които обожавам, събрани на едно място. И, разбира се, Диляна, която ме чакаше на вратата на пристигащите с много позитивна енергия и готова да вървим по 20 километра на ден, само и само да видя колкото се може повече от любимото ѝ място.

Настаних се в хотела си и по най-бързия начин хванахме първия автобус към метрото и от там - към първата ни и може би най-грандиозна дестинация - катедратала Дуомо (Миланската катедрала) на централния площад Пиаца дел Дуомо. Обикновено много се вълнувам преди да видя някакви такива места. Например първият път, когато се оказах пред Саграда фамилия в Барселона, плаках, защото ми беше трудно да приема, че е възможно да виждам такава красота със собствените си очи. Нетърпението и вълнението ме съпътстваха и този път, докато вървях по подземните тунели на метрото, а най-вече когато Диляна закри очите ми, преведе ме през стълбите и махната ръката си, за да видя прелестната катедрала. Дуомо се издига на почти 109 метра и, когато я гледаш отпред, изглежда плоска - все едно е огромен картонен лист, изрязан от някой невероятно талантлив артист с чувство за симетрия. Но това е далеч от истината - всъщтост е огромна постройка с много етажи и тераси, които туристите могат да посетят, ако закупят правилния билет. Освен това, ето ви един исторически факт - именно тук през 1805г. е коронясан Наполеон Бонапарт.

Трудностите през първия семестър от университета

     Преди няколко дни приключи последният изпит през първата ми сесия в университета и, след като вече си отдъхнах и се насторих за едноседмична почивка преди новите лекции, съм готова и да споделя малко за предните няколко месеца, за препятствията, с които се сблъсках, а също за финалните ми впечатления. 

     Трудността на това да започнеш "нов етап" от живота си се крие в неизвестното. Става една идея по-страшно, когато си претърпял известни разочарования и пътят, по който поемаш, не е точно този, за който си мечтал. Съпътстващите пътя напред и нагоре изпитания не целят да те спънат, а по-скоро да покажат на самия теб, че си способен да се адаптраш и да се справиш, стига да имаш воля и желание, а също и да осъзнаваш, че след всяко зло винаги чака нещо добро. 

     Ако кажа, че започнах семестъра с нежелание, ще излъжа. Бях мотивирана да докажа на себе си, че ще се справя независимо къде, независимо как, защото мога, искам, способна съм. Така и стана. Но пък и пътят ми до този момент - в края на сесията и със студентска книжка, пълна със страхотни оценки - не може да бъде определен като най-трудния.

     Първата трудност, с която се срещнах, беше самата система. Университетът е по-различен от училището в много, много отношения. Като започнем от програмата, преминем през отношението на преподавателите и стигнем до обучението, което тук, за разлика от това в гимназията, зависи на 60-70% от самия теб. В рамките на 90-минутна лекция е почти невъзможно да бъде предаден целия материал, затова има много четене и самостоятелна подготовка - второто нещо, което ме озадачи. Разбира се, че бях подготвена да се справям сама с учебниците и материалите, предоставени ни от професорите. Това, което не успях да предвидя преди началото на първия ми семестър в Уни, беше фактът, че методите ми за учене от гимназията евентуално няма да ми бъдат полезни тук. Така и стана. В един момент се оказах с много домашни (приоритет) и купчина учебници, и без никакво време да се справя. Четях, но нищо не запомнях, едвам смогвах с преводите и ученето на термини, които едва ли ще употребя някога в ежедневието си. Тактиките от предишните години не проработиха и се наложи да се взема в ръце и да се справя със ситуацията, преди да е станало твърде късно.

     Резултатът от усилията ми пролича през сесията, която започнах със страх от провал. Първият ми изпит беше по Цивилизация на Испания до 15в. и беше устен. До този момент се ужасявах от устните изпити. Чудих се как точно да се измъкна, да помоля да развия темата писмено, да се освободя предварително... Лекът за това се оказа чисто и просто малка доза кураж. Понякога трябва просто да станеш и да направиш това, което те плаши, за да можеш да продължиш напред. След тови първи изпит си дадох сметка, че е много по-добре да те препитват устно, отколкото да се мъчиш 40 минути над листа, с периферното си зрение да следиш колко повече е написал колегата отстрани и да се притесняваш, че си изпуснал нещо важно. 

     Струва ми се, че най-големият ми проблем през първия семестър беше неспособността ми да организирам времето си по най-ефективния начин. На това се дължи и грешката ми в методите на учене, може би. Блогът ми остана назад, не излизах особено много вън, гледах по един епизод от драма на седмица (най-голямата ми трагедия), сведох четенето до минимум, а да не говорим за времето за спорт, което никакво го нямаше. 

     Всичко това ще поправя през следващия семестър. Направих си заключения и взех поука от нещата, които ми се случиха до този момент, и мисля, че съм готова да дам най-доброто от себе си, за да оползотворя времето си по добър начин и да приключа първата си година в Уни с желания успех. 

     Надявам се студентите, които четат това, да са имали успешна сесия, а учениците да са приключили първия срок с желания успех. На всички желая мотивация и търпение за следващите месеци! Помнете, че каквото и да се случва, стига да искате, можете да направите всичко!

"Сол при солта" от Рута Сепетис - ревю

Най-подходящият начин да започна това много емоционално ревю е като кажа, че "Сол при солта" напълно заслужава всяка една победа, всяка една награда за най-добра книга на годината, ако не и много повече! Красива, напрягаща, трагична и пленяваща са епитетите, с които бих я описала, без да се задълбавам в десетките други положителни качества. 

Първият паралел, който направих, когато взех романа в ръцете си, беше с най-любимата ми книга на всички времена - "Крадецът на книги". И двете истории се позиционират в периода на Втората световна война, но не тя е центърът на събитията. Най-важни са героите, които разкриват своите характери в следствие на тежестите и препятствията, с които се сблъскват по пътя към мечтаното спасение. В "Сол при солта" то е конкретно назовано - спасението за главните ни герои Емили, Флориан, Йоана и Алфред е корабът  "Вилхелм Густлоф" - колкото реален, толкова и трагичен. През 1945 г. руснаците потапят немския лайнер, който в този момент превозва около 11000 души въпреки допустимия брой от 2000. Спасяват се много по-малко от половината. Трагедията е по-голяма от "Титаник", например, но много по-малко хора са чували и знаят за нея, защото в продължение на дълги години детайлите около потапянето на кораба са укривани и умишлено не се е наблягало на случилото се. Препоръчвам ви, ако решите да четете книгата, да потърсите материали по темата, за да придобиете представа за мащаба. Аз четох статии в Икономист, blondeulb, Time и Britannica (линкове към статиите ще намерите, като кликтене върху имената на източниците).

Художествената литература, която се обвързва с подобни големи събития от световната история, обикновено представя достоверно фактите. Няма как да останеш разочарован от това тук, тъй като в крайна сметка книгата е продукт на години проучване, пътувания, интервюта, ровене из документи и внимателно планиране.

Друго нещо, което ми направя много приятно впечатление, е това, че не само фигурата на Хитлер присъства с цел малко по-достоверен разказ - споменати са и други имена на военни лица, реално участвали в събитията от 1939 до 1945 година. 

Възхищението ми към историческия background е голямо, но лично за мен силната страна на Рута Сепетис и "Сол при солта" са персонажите, които разграничават романа от всеки друг подобен, който съм чела. В центъра на събитията, както казах по-горе, са четирима младежи от различни националности, с различни истории, различни болки и мечти - медицинската сестра от Литва Йоана; 15-годишната Емилия от Полша; красивият прусак Флориан и германецът Алфред. Главите в книгата са разпределени между тях, въпреки че има още много герои, които заслужават читателското внимание. Флориан, Йоана, Емилия и Алфред започват своя разказ с по едно изречение, което бива обяснявано с течение на историята както благодарение на собстветата им гледна точка, така и чрез наблюденията на останалите. Красотата на този тип повествование се крие в самия край и произтича главно от кръговата композиция - историята на героите завършва с изречението, с което са започнали, но този път то е заредено с много повече емоция.

Рута Сепетис е изградила по великолепен начин образите както на главните герои, така и на второстепенните. Не е заложила само на различния им произход - това е само чудесно допълнение за романа с цел да се покаже живота, съдбата и мъката на всеки във войната, независимо от коя страна идва той. Характерите им са страшно различни и все пак на моменти си приличат. Единственото, кото ги обединява, е стремежът да избягат от мястото, на което ги чака сигурна смърт. 

Войната достига всеки - няма значение дали е от Прусия, Литва или Германия. Всички са жертви. Едни заради неща, които не могат да променят, дори и да го желаят с цялото си сърце; а други, защото обстоятелствата ги принуждават да вървят срещу природата си. Алфред спада към втората група. В началото не харесвах персонажа му - моряк, подчинен на Хитлер и на пръв поглед влюбен в идеята на лидера за перфектна, чиста раса и т.н. На по-късен етап си дадох сметка, че той е жертва като всички останали - манипулиран, на прага на лудостта, с болни амбиции и без реална представа за случващото се. Вина за това има самият той, да, но до голяма степен обстоятелствата са тези, които са го направили такъв, какъвто е. 

Изводът за мен е, че войната е нещо ужасно и деградиращо... И хората, които най-много страдат от нея, са цивилните - хората от народа, които са принудени да се борят със зъби и нокти за оцеляването си. А понякога шанс дори не им е даден.

Вече написах няколко думи за романа, но не мога да се въздържа и ще повторя, че той е прекрасен! Може ли да се предвиди? Да. Но не това е важно, мисля. Пътят до него е това, което го прави специален и въздействащ.

Per aspera ad astra… Through hardship to the stars.

Думите не биха ми стигнали, за да препоръчам "Сол при солта" на Рута Сепетис. Затова този път просто ще оставя няколко линка към други мнения за книгата, за да се убедите, че си заслужава всяка отделена минута четене! 

Книголандия// Под моста// Аз чета// Четат ли двама// Book mouse

"Ще ти дам слънцето" от Джанди Нелсън - ревю

Първата книга, която прочетох през новата 2018-та година, се оказа безценно бижу в колекцията ми, което често ще препоръчвам на познати за в бъдеще. Съвременният (тийн) роман "Ще ти дам слънцето", 344 страници, е оригинален, написан раздвижено, с любопитни персонажи и много, много потенциал да се превърне във вашата нова любима книга също.
В основата на сюжета стоят двамата главни герои в книгата - близнаците Джуд и Ноа. Трудно е отношенията им да бъдат вкарани в някакви граници, тъй като пътя, който изминават до последната страница, е дълъг и подреден в глави по интересен начин - разказът от гледната точка на Ноа е съсредоточен върху миналото на двамата и се занимава по-скоро с неговата собствена история, в която е включена, разбира се, и причината, поради която в настоящето с близначката му не ги говорят. "Сега" пък е разказано от Джуд - по-общителната, по-смела и малко по-странна половина от цялото. Казано с други думи - очертават се две времеви линии, разказани от различни хора, които по време на целия разказ се опират една до друга, но се сливат за големия финал.

Изключително изненадана съм от разликите между двата централни образа. Често се случва в тийнеджърските романи много герои да бъдат описвани по един и същи начин, т.е. да липсва личностното развитие на всеки един от тях. Но тук това не е така - Джун и Ноа са най-големият пример, но не и единственият. Двамата са обединени от любовта си към изкуството, но все пак формата им да го изразят е напълно различна. Има потенциал да си приличат по характер (аз лично намерих някои допирни точки тук) и въпреки това са безкрайно различни в разбиранията си за света, желанията, начините да постигнат целите си и най-вече в подхода към хората около тях.
Второстепенните герои са тези, които доизграждат историята и ѝ вдъхват живот. Оскар и Браян са чудесни. Личният ми фаворит е Браян, защото именно моментите с него според собствените ми критерии бяха едни от най-интересните. Химията между него и Ноа не може да бъде отречена. Хареса ми развитието ѝ и това, че ѝ беше отделено достатъчно време. Тук идва различие с отношенията между Джуд и Оскар - те ми се сториха малко по-прибързани и необмислени от страна на авторката. Щеше ми се да има една идея повече дълбочина и причинно-следствена връзка.
Най-странно в цялата картинка стоеше Гилермо, но това, разбира се, може да бъде обяснено с напредването на книгата - елемент, от който ще избягам сега, за да не разваля удоволствието от четенето на тези от вас, възнамеряващи да прочетат романа. Споменавам този персонаж целенасочено - в началото на романа, когато той се появи, много дълго време четях и пишех с молив въпросителни до репликите му, защото си мислех, че преводът им е лош. Отне ми известно време да свържа две и две и да се сетя, че той е испаноговорящ и всъщност преводът отразява недобрия му английски. Това ме води към следващото нещо, което бих искала да коментирам - превода на "Ще ти дам слънцето". Хареса ми! В последно време съм станала малко по-капризна, що се отнася до преводи, но този ми хареса, защото на повечето места успях да схвана играта на думи въпреки езика. Мисълта вървеше гладко и логично, в това отношение нямах проблеми. Въпреки това би ми се искало някой ден да прочета и оригинала, защото си мисля, че така някои моменти биха били по-въздействащи. 

Препоръчвам ли "Ще ти дам слънцето"? Определено! Причините: увлекателна е и това я прави бърза за четене; героите са чудесни и е лесно да им симпатизираш. Темата за семейството и връзките с хората е една от главните, а с нея тази за изкуството, тръпката и прошката. На първо място обаче това е история за безрезервната любов не само между двама влюбени, а между брат и сестра, които трябва да преоткрият пътя един към друг.

“Meeting your soul mate is like walking into a house you've been in before - you will recognize the furniture, the pictures on the wall, the books on the shelves, the contents of drawers: You could find your way around in the dark if you had to.”

Бързо включване

В момента си крада няколко минутки от времето за учене по Цивилизация под претекст, че трябва да си проверя пощата. Откакто съм в университета ми е навик да влизам във всичките си пощи (личната и курсовата) по минимум 4 пъти на ден, ообено сега, покрай сесията, понеже съм в очакване на някое магическо писмо, което да гласи, че сесията е отменена, понеже преподавателите са решили, че е гениална глупост и няма нужда да се стресираме. 

Всъщност ситуацията хич не е зле. Освободих се от два от седемте изпита за този семестър; ученето е трудно, а материалът е обемен, но все пак върви. Колегите не пропускат шегите с това колко уча, но всичко е точно. Всъщност никога не ми е било толкова приятно да седя с часове, да слушам музика и да си чета нещо, да правя mind maps, да прехвърлям листове и учебници, да разхвърлям flash cards... Яко е. Не очаквах, но уви, сесията за мен не е някакво чудовище, което ще се опита да ме убие другата седмица. 

Намерението ми днес беше да напиша някакъв по-интересен пост (не дейли), но идеите ми нещо ги няма. Всъщност не е точно така. Има ги, но не съм особено убедена за какво точно ми се пише. (Всеки ден като се сетя, че трябва да отворя празен лист тук и да напиша нещо си мисля как би било хиляди пъти по-лесно да имам ютуб канал. Изключвам частта с обработката... Моята алтернатива на ютуб е инстаграм - докуентирам си живота в инста сторита напоследък. Follow me, wink-wink!)

Точно след един месец ще приключа с първия семестър от бакалаварската ми степен. Нямам търпение за предметите през втория, но още повече нямам търпение за интересните преживявания, които ми предстоят през наближаващия януари. Ще имам повод да разнообразя постовете тук с нещо интересно, за което не съм говорила от известно време. 

Та, това исках да споделя. Изключително много исках да направя едно включване и нямам друг избор, освен да се радвам, че намерих време да напиша този кратък и крайно несъдържателен пост. Ще се възползвам от възможността да пожелая успех на студентите на изпитите, успех и на учениците покрай края на срока. И помнете, че нищо не е краят на света.