Шипка и Бузлуджа за ден

    Напоследък се чувствам някак странно. Вече ви споменах в предишна публикация за неестественото усещане, което изпитах след завършването - да не принадлежа към групата, с която съм свикнала и с която все още се асоциирам. Въпреки че нещата в живота ми вървят напред и съвсем скоро ми предстои да се гмурна в следващ интересен етап, в дни като днешния не мога да се отърва от усещането, че нещо куца, че ми липсва, че не е наред. Намерила съм много временни решения, естествено, но най-ефективното засега остава да си хвана багажа и да замина някъде далеч от рутината, за предпочитане на зелено и красиво, далеч от големи градове, и да се взирам във великолепната природа, с която сме дарени. 

    Пътешествията в чужбина ми липсват адски. Ограниченията на пандемията обаче ми дадоха шанс да обърна поглед навътре и да забележа красотата на дома. Пътуването ми до Шипка и Бузлуджа от преди няколко дни ми припомни още един път, че не само не бива да подценявам кътчетата на България, но и че природата тук, вкъщи, е способна да ме ободри и зареди с позитивна енергия по-бързо и по-силно от който и да е античен римски фонтан, thank you very much.
    А даже не става въпрос само за зеленината, впечатляващите планини и великолепните гледки, които можеш да видиш от върховете им. Пътували ли сте някога по подбалканския път? И давали ли сте си сметка колко много китни градчета и селца имаме? Чисти, подредени, спокойни, уредени; места, които много агресивно ни напомнят каква измама е „забързаният живот“ на големия град и как често сами се принуждаваме да влезем в свръхактивен режим, да гоним измислени цели и да убиваме психиката си заради скапаната модерна hustle култура, която ни кара да вярваме, че колкото по-големи са торбичките под очите ни, с колкото повече кафе се наливаме и колкото по-малко време да спим имаме, толкова по-успешни сме. С цялото ми уважение, не. 

    Предпочитам да гледам полета и чукари. Предпочитам да чувствам удовлетворение от 800 изкачени стъпала до Шипка, отколкото да се хваля как съм спала три часа, защото съм работила. Предпочитам да си пия кафето студено на някоя скала с гледка към зеленина, вятърът да ме духа толкова силно, че да съм на път да излетя, да се разхождам из борови гори, за да събирам шишарки, да бера цветенца и най-вече да не мисля за клоунското шоу, което се развива „в реалността“.

    С други думи, маршрутът София-Шипка-Бузлуджа-София, макар и доста дълъг, е прелестен и безкрайно живописен. Около паметника Шипка е пълно с местенца, на които можеш да поседнеш и да съзерцаваш горите, язовира в далечината, даже и хората, които често се вълнуват горе-долу колкото теб от спиращата дъха гледка. Предупреждавам - доста е духливо и е твърде възможно шапката ви да отлети и да поизгорите (не правете като сестра ми и баща ми, намажете се с фактор, моля!), но пък за моментите на уединение с природата винаги си заслужава.
    Горещо препоръчвам да се опитате да стигнете до паметника по стълбите. Трудоемко е, на пръв поглед изглежда бая далеч, но пътеката е сенчеста, има достатъчно места за почивка (включително пейки), а пък и нищо не може да замени това Шипка да се появи внезапно в далечината в цялото си величие. Мястото е силно респектиращо, енергията му за мен е много особена, кара те да намалиш темпото, да поспреш, да поседнеш, да си припомниш и малко от историята на събитията, които са се разиграли преди няколко стотин години по тези върхове. Експозицията на няколко етажа в самия паметник е добра отправна точка.

    Още една препоръка: няма как да пропуснете величествената руска църква в град Шипка по път към монумента. Типичен християнски храм отвътре, но със забележителна архитектура и детайли отвън. Пространството наоколо е много поддържано и си заслужава да спрете за час и да разгледате.

    Бузлуджа май е по-controversial дестинацията на този преход. Но имам мнение и то беше затвърдено, когато спряхме пред гиганстския извънземен кораб и видях в какво плачевно състояние е мястото. В историята ни несъмнено има много моменти, с които не се гордеем супер много, но е истински тъжно и жалко колко паметници са унищожени в резултат на този срам и най-вече в резултат на невежество. Не смятам, че историята трябва да се затрива по този безцеремонен начин. Не смятам, че като се бутне мавзолей или се изостави на произвола на съдбата сграда с мащаба на Бузлуджа се омаловажава или забравя гнусотията от миналото. Въпрос на уважение е, на самосъзнание.
    Щях да съм щастлива, ако поне мъничко от вътрешността на паметника беше запазена, за да усетя духа на мястото. Защото усещането да стоиш отпред сега е повече ужасяващо. Тъжно е, много е тъжно. Вдъхва респект по един особен начин, от който те побиват неприятни тръпки. Поглеждаш нагоре към кулата с петолъчката и ти се завива свят. Минаваш под сградата и имаш чувството, че над теб наистина е надвиснало НЛО. Приближаваш се до залостените врати и очакваш да чуеш страховити звуци отвътре. Но след това поглеждаш към близките възвишения, към горите и полята, към скалите, далечните пътища... Няма да ми писне да го повтарям, тази местност е абсолютен рай и едно от стотиците възможни доказателства да безбрежната красота на земите ни. 
    В публикацията няма как да включа всички снимки, които направих, но все пак ви оставям няколко, за да придобиете най-бегла представа. Прикачвам ги с молбата някой ден, ако все още не сте, да пропътувате пътя до Шипка и Бузлуджа с любимите си хора и да се опитате да поемете възможно най-много от енергията там. Обещавам ви, че ще се приберете заредени, но и отчаяно желаещи още.