Краят на една ера. O bella ciao, bella ciao

    Имах огромното щастие по време на следването ми в университета да излязат едни от най-добрите испански сериали, които съм гледала до този момент. Освен начин да разпусна, в много моменти те бяха и източник на вдъхновение и мотивация да продължа напред, да уча, да обогатявам речник и граматика, ако щете и да посетя местата, на които са снимани, за да покажа наученото. (Или може би испанската филология просто води до някакъв вид лудост)

    Las chicas del cable, Élite, Vis a Vis и La casa de papel... La casa de papel. Сериалът, който с всеки следващ епизод ме караше да пренебрегвам морала си и да виждам доброто в банда престъпници. Обогати речниковия ми запас откъм псувни и начини да се скараш с някого на испански, гравира думите rehén, atraco и el puto amo в съзнанието ми завинаги, многократно ми показа, че не винаги нещата са черни или бели и истината винаги е някъде по средата, а също че много често се случва хората, за които се предполага, че са добри, да са по-долни и от „престъпниците“. La casa de papel стана и една от многото спойки в отношенията ми с много прекрасни хора в реалния живот - тема на разговори и повод за вълнение, безкрайни гласови съобщения, хипотези, класации на любими персонажи и разисквания на понякога твърде екзистенциални въпроси. 

    Казано иначе: за мен La casa de papel е ера, която бележи едни от най-хубавите ми години до този момент. Излиза от границите на "просто един сериал" и навлиза в полето на личното. В продължение на толкова много години съчувствах на героите и се поставях на тяхно място, че равнодушна реакция към края на сериала би било чисто неуважение към самата мен. Само че в случая подготовката за тоя край се точи още от самото му начало и е съпроводено от непрестанно очакване най-най-любимте ти герои да изостанат някъде по пътя и да не ги видиш отново на екрана. 

    Обещах си да не рева срамно много пъти, но на финалните надписи емоцията и вълнението надделяха. Смисъл... години инвестирано време, емоция и най-вече чувството, че тия престъпници на екрана са ти някакъв вид семейство, не могат да се подминат току-така, понеже сериалът свършва и ya está. Es que la Resistencia sigue viva, понеже това е повече от сериал за убиване на времето и определено не те учи само как да прехвърлиш тонове злато от подземието на банка до някакъв рандъм бункер по средата на нищото. 

    Доволна съм от края. Още от самото начало на сериала беше ясно, че опциите за финал са само две че и която и да изберат да осъществят, ще има и тъга, и щастие, и разочарование. Няма как да се търси абсолютен реализъм и логика в подобни сюжети - гледаш си ги за кеф и забравяш как събитията биха се развили в реалния живот, за да не си тровиш нервите и разваляш великото преживяване. 

    Разбира се, щеше да ми хареса да видя други хора в края за последен път, щеше да ми хареса любимите ми герои, които изостанаха по пътя в предишни сезони, да се появят за едно последно групово събиране. Определено щеше да ми хареса да видя конкретни сюжетни линии една идея по-развити и обяснени. Но оценявам малката вратичка, които са оставили създателите на Ла каса, за продължения и spin-offs. Мерна ми се нещо за Берлин (едва ли ще го гледам, защото Берлин не ми е никак любим; сцените с него в последните десет епизода не ми бяха интересни), но аз смятам, че има един друг персонаж с огромен потенциал, за когото вече въртя сама много конспиративни теории. Само времето и парите нетфликски ще покажат накъде ще духне вятърът. Каквото и да бъде решено и както и да бъде осъществено това решение, надали някога някой ще достигне нивото на оригинала. (Сега ще видим корейците - приятел ми каза, че вече готвят корейска версия на La casa de papel). 

    Мда, емоция. Свърши. Сигурно ще дойде някой друг, но... засега малко почивка и може би едно яко бинджване на всички епизоди. Както е казал Берлин: Señores, ha sido un placer atracarles, pero ha llegado el momento de unas merecidas vacaciones.

 

(Това свърши, игрите на волята свършиха, филмът с курсовите ми работи с тая част от магистъра е на път да свърши... Ако някой не ми предложи нещо страшно интересно за гледане, казвам ви, наистина ще пусна Ла каса пак и ще стане като с „Игра на тронове“...) 

Мини истерията в инстаграм историите ми в опит да не спойлна края на приятелите си. С благодарност към тях, че почти ежедневно ме търпят и чат-пат реагират позитивно на емоционалните ми изблици. Супер сте! Сега отивайте да гледаде епизодите, защото няма да ви чакам още дълго време!!!

Магистратурата е трудно нещо (размисли между писането на две курсови работи за учене, една паднала коледна елха и Блогмас)

     Мили уважаеми, магистратурата е трудно нещо!
    Така де, очевидно. „Не е за всеки“, „Отнема време“, „Ако искаш да свършиш работата както трябва, по-добре се откажи от много аспекти от живота си“ и т.н. т.н., ясно е това. Само дето кой трябваше да ми каже, че ще си лягам и ставам с мисълта за дейксиса, развитието на човешкото съзнание и въпроса „Какво, по дяволите, имаше предвид тая жена вчера, като ми се усмихна - любезна ли беше, лицемерна ли, показваше ми, че е тъжна???“.
    Свободно време? Възможно, но, повярвайте ми, когато прекарате десет часа пред компютъра, за да пишете курсови/да се борите с мудъл да ви пусне записите от лекциите/да допълвате лекциите/да учите лекциите/да четете допълнително по темите/да се опитвате да направите план за работа през следващия ден (и да си подготвяте работните задачи, ако се случи така, че и работите), „свободното време“ ще е по-скоро еквивалент на приготвяне на някакво бързо хапване и сън.
    Въпреки че всичко досега звучи като оплакване, не това е целта ми. Всъщност в момента изключително много се наслаждавам на ученето и огромна част от дисциплините, с които се занимавам. Проблемът ми не е количеството работа (някои от колегите ми сигурно ще кажат, че не е чааак толкова много, но... просто приемете факта, че аз прекалявам, и толкоз, окей?), а това, че леко трудно се адаптирам към нивото. Живея с мисълта, че на ниво магистър вече от мен се очаква да съм на 1000% във всичко, с което се захвана. Затова преживявам по-тежко моментите, когато трябва да преглътна егото си и да пиша и да моля за помощ и допълнителни разяснения. Сами разбирате каква глупост е това. Аз също осъзнавам, но не мога да се убедя, че не бива да съм твърде строга към себе си, когато не разбера нещо или попадна в ситуация, в която някой трябва да ми удари едно рамо. Това ми е останало от всички предишни образователни нива и надали през следващата година ще го изкореня, но поне се научих да пиша имейли за помощ (но не и да престана да пиша „извинете“ по пет пъти във въпросните имейли). 

Пет причини да прочетете „Среща под звездите“ от Джо Томас

     Сигурна съм, че сред посетителите на блога ми има много сезонни читатели, които от месец-месец и нещо са в активно търсене на добри „зимни“ книги - такива, които да ги накарат да настръхнат, все едно са вън; да им донесат чувство на уют и топлина; да им напомнят за задаващите се светли празници... Самата аз обичам да се адаптирам към времето, за да допринеса максимално към чувството на съответния период.
    „Среща под звездите“ се вписва идеално в идеята за роман, който да те пренесе на студено и не чак толкова гостоприемно място.
    Мястото е Лапландия, а лицето в главната роля - Халей, която заминава за Швеция, за да направи специална доставка на халки за сватба. Събдата на момичето с име на звезда обаче я принуждава да направи всички неща, които се е кълняла никога да не прави, включително да се открие пред почти непознат мъж с впряг от кучета и стадо елени, тръгнал на път през леденото нищо.
    Вместо да ви разказвам подробно за силните и слабите страни на романа на Джо Томас, днес ви предлагам списък с пет причини защо "Среща със звездите" е романът, на който трябва да отделите мъничко време през предстоящите студени дни! 

Книгите на месец ноември. Четири кратки ревюта

     Стигнахме до момента в семестъра, когато по-голямата част от дните ми преминават в писане на задания за настоящите курсове, а пък вечерите мотивацията ми да седна с книга се свежда до минимум, защото сън или гледане на епизод от някое предаване звучи значително по-привлекателно. Личи си по равносметката ми за този месец. 
    Дупка има не само в количеството, но и в качеството. Само една от четирите книги за ноември успя да влезе в списъка ми с любими; друга предизвика интерес в област, която будеше жив интерес в детските ми години; а останалите две са по-скоро преходни заглавия за забавление и запълване на време, които съм или ще представя в отделни публикации в блога. Става дума за следните заглавия:  

Книжни странности

    Преди месец-два попаднах на клип в канала на Стефи, в който тя говори за странните си навици, свързани с четенето. Темата ѝ предизвика у мен желание да открия кои са моите лични читателски странности, а след това - и да ги споделя тук с надеждата, че не само аз се поддавам честичко на unpoppular дейности и, в този ред на мисли, мнения. Чувствайте се свободни да споделите с мен нетипичните неща, които са част от вашето читателско Аз!

    1. Най-важното в една книга за мен е емоцията, която провокира. Не героите, не самото "драматично събитие" (ключовият момент), не и цялостно сюжетът. Дори и да прочета зле структурирана книга с глупави герои и банален сюжет, накара ли ме по някаква причина да изпитам силни емоции, склонна съм да ѝ дам много, много висока оценка. Обективното ми мнение винаги е налице - много добре знам какво е „качество“ в литературата и го търся съзнателно, оценявам и него високо. Просто ако трябва да избирам между „добро произведение“ по стандартите на литературната критика и друго, което ме разчувства, второто винаги е правилната опция за мен.