"На пет стъпки от теб" от Рейчъл Липинкот, Мики Доутри и Тобаяс Яконис

      През 2013 година за първи път прочетох "Вината в нашите звезди" на Джон Грийн. Помня чувството, което изпитвах тогава - в началото имаше надежда, в средата - дори повече; някъде там обаче се появи една нещастна коледна елха, та емоциите стремглаво полетяха надолу и така чак до финала, който разби 15-годишното ми Аз. Това свръхзаредено с чувства влакче, в което се бях качила, с години не бе активирано втори път, не и по същия начин. Може би не исках да търся заместител на един от любимите си тийн романи, но реших все пак да дам шанс на един нов такъв -  "На пет стъпки от теб" - потенциална искрица, която да ме върне с шест години назад и да ме накара да си поплача за вторите Огъстъс Уотърс и Хейзъл Грейс. Уви. 

       Не случайно започвам с това сравнение: култовата книга на Джон Грийн дели много общи черти с популярната през последните месеци "На пет стъпки от теб", защото в центъра на двете истории стои неизлечима болест и абсолютна невъзможност двамата ни безнадеждно влюбени главни герои да намерят щастието си заедно. Поне във Вината имаше мъничка надежда. Тук тя на пръв поглед не съществува, защото Стела и Уил, главните действащи лица, са болни от муковисцидоза - болест, която засяга фатално белите дробове. В допълнение, Уил има и бактерия (чието име няма шанс да възпроизведа), която е способна при контакт да убие всеки с муковисцидоза.
      Съдбата среща обсебената от организационни дейности и подреденост Стела с Уил, артист, бунтар, скептик по отношение на експерименталните лекарства младеж, и ги обединява сякаш чрез странните им наклонности. От началото до края двамата не си дават напразни надежди, че някой ден ще могат да бъдат заедно, защото са неизлечимо болни. Дори и белодробна трансплантация не би им дала дори малък шанс за щастие. Двамата обаче, обединени под общия знаменател на ината и желанието да сритат съдбата, така че да я заболи, прескачат умишлено поставени граници и търсят път един на друг, без да се приближават на разстояние, по-голямо от една щека за билярд. 

     Игричката, която играят двамата ни главни герои, още от самото начало на историята е обречена на провал, макар че по пътя си има своите блестящи моменти. Уил и Стела са инати по характер и съм изненадана, че им се полагаше толкова късмет, колкото всъщност имаха, защото се съмнявам в реалността муковисцидозта да е дори толкова (малко) благосклонна, дори към истинската любов. 

     Не мога да приема историята като любовна, макар и да намирям логика да е такава. Само мога да си представя какво значи да желаеш да намериш някой, с когото да споделиш живота си, когато всичко и всеки ти казват, че това е кауза пердута. Но човешката воля е нещо странно и силно. Желанието да бъдеш с някого, да намериш утеха и топлина в индивид, който даже разбира в какво полжение се намираш, е присъщо както за Стела, така и за Уил. А също и за Поу, който е друга жертва на коварната болест и може би най-готиният персонаж в целия роман.

     Вместо любовна, за себе си аз я наричам "история за една борба" както в отношение на романтичните чувства, така и в отношение на живота. Стела е примерът за това - в цялата книга има точно един или два момента, в който тя съзнателно поставя Уил пред здравето си, и всъщност това са и моментите, който ѝ дават най-голям урок за живота и за това как трябва на първо място да се бори за следващата глътка въздух, а след това и за следващата и така до един потенциален безкрай. Когато имаш причина да живееш, трябва да намериш начин да вървиш напред и да бъдеш една идея егоист, за да прескочиш трудностите (в дадения случай не Уил, а болестта) и междувременно, ако изобщо е възможно, да намериш път и към всичко друго, за което копнееш (в този случай е Уил). За какво би ѝ бил той, ако е мъртва? Идеята е колко далеч можеш да стигнеш извън илюзиите в името на това да спечелиш правото да ги превърнеш в реалност - заключение, което тези скромни 200 страници история успешно предават на читателя.

    Цялостното ми мнение за романа е повече положително. Не оправда очакванията ми - искаше ми с да прочета нещо не по-реалистично, но със сигурност по-емоционално. Нещо липсваше на героите. Все още не мога да разбера какво е, но ще го добавя, когато имам възможността да изгледам и предстоящата филмова адаптация на Джъстин Балдони с участието на Коул Спраус и Хейли Лу Ричардсън, която очаквам с огромно нетърпение! Мисля, че актьорите, избрани да изиграят книжните герои, ще успеят да им вдъхнат частичката живот, която липсваше в оригинала (макар че не съм сигурна колко е възможно да се добави към 35% функциониращи бели дробове...).