За перфекционизма и опитите да надскочиш себе си, когато това не е нужно

     През последните няколко години се опитвам на проследявам периодите, през които минавам: има безгрижни такива, по-натоварени, изпълнени с динамика, пътувания и други, в които ставам едва идея по-осъзната, що се отнася до самата мен, постиженията и целите си.

      В тези последни периоди, макар и неосъзнато, позволявам едно конкретно явление да вземе надмощие над всички останали и да ме поведе по пътя на "преоткриването", "подобряването" и "личностното развитие", но без да обмислям дали то всъщност ми помага или осавя пътя ми с пречки: перфекционизъм.

      Думата "перфекционизъм" дели общ корен с "перфектен" и според речника, който имам под ръка, значи "Стремеж към съвършенство". "Съвършенство" пък е "Висша форма на порява на качества, идеал" - две думи, всяка от които носи позитивно значение и идея за нещо без негативни нюанси. Първото понятие, обект на днешните ми размисли, несъмнено създава една цветна картина на човек, вдъхновен от целите си - той работи за постигането им, дава всичко то себе си, старае се да прави всичко по възможно най-добрия начин и не може да се задоволи с резултати, различни от перфектните. Не може, не иска, а това се превръща в неприятен проблем и разкрива негативните нотки на перфекционизма. 

      Винаги ми се е струвало странно, когато приятелите ми са се самоопределяли като перфекционисти, понеже сама за себе си никога не съм го казвала. Идеята за нещо перфектно ми харесва, но си падам повече реалист - анализирам и познавам възможностите си, а също и тези на заобикалящата ме среда, и си давам сметка, че нещата не винаги могат да бъдат идеални. Първите ми притеснения се появиха преди около година в учебна обстановка, когато за първи път фактът, че не мога да бъда "най-добра" и "перфектна" със задачите си, ме подразни до степен, в която бях готова да жертвам много неща, за да променя това. Изведнъж целеустремеността, с която се гордея, започна да излиза от рамките на нормалното и ми се наложи да спра и да се огледам - осъзнах, че давам повече от нужното за някакви неща, постигам повече от прекрасни резултати, но все пак не съм доволна, понеже отново не са най-добри, дори не се доближават до очакванията на останалите, пък камо ли до моите собствени.

      Целите и амбициите са страхотни и мотивиращи, стига да не са с цената на други много по-важни елементи от живота ни: търпението и спокойствието, свободното време, почивката, социалните контакти и т.н. Не си струва чувството за малоценност, нито пък постоянните опити да подобриш нещо, което така или иначе вече е в прекрасна форма. Стремежът към перивидно съвършенство може би всъщност е прикрит страх от това да не си достатъчно добър - напълно човешко - но на притеснително ниво, което потенциално води до саморазруха. Защото, нека си признаем, няма смисъл от всичко това; грозен затворен кръг от притеснение, нездравословна мотивация независимо дали се отнася към нещата, които правим, начинът, по който изглеждаме, поведението или взаимоотношенията помежду ни. 

      

      Нищо не трябва да бъде "на всяка цена". 

     Трудно можем да надскочим собствените си способности. 

     И всичко започва от нас си - от нашата собствена нагласа към света. 

    Дали "перфектно" съдържа в себе си истински важните качества, като например добротата, ентусиазма, щастието, позитивизма, чувството за хумор?...

     Какво изобщо значи "перфкетно"?

     "Перфекционист" се нарекох за първи път в деня, в който изкарах незадоволителна оценка по една от дисциплините в университета, която не ми се отдава кой знае колко. Хвана ме яд, въпреки че знаех, че не е моето нещо. И няколко дни четох, правих упражнения, не общувах с приятелите си, бях кисела и всичко това, за да изкарам една глупава шестица, понеже, разбирате ли, аз трябва да я имам, трябва да мога да се справя, не може да се задоволявам с нещо, което не е 6, та как ще продължавам така вбъдеще... ще се задоволявам аз с по-малко от перфектно... Онзи път ми отне повечко време, за да осъзная къде е грешката ми. Все още не мога да гарантирам за себе си, че няма да се повтори. Но оставям тези разхвърляни мисли тук като отворено писмо към вас и към самата мен, за да служи за напомняне, че не винаги е нужно да бъдем перфекционисти, максималисти или каквито и да било други -исти, за да се чувстваме щастливи и доволни. И "перфектното" е много субективно.

“Understanding the difference between healthy striving and perfectionism is critical to laying down the shield and picking up your life. Research shows that perfectionism hampers success. In fact, it's often the path to depression, anxiety, addiction, and life paralysis.”
― Brené Brown, The Gifts of Imperfection: Let Go of Who You Think You're Supposed to Be and Embrace Who You Are