Доскоро завиждах на хората, които казваха, че са намерили книжен герой, който до голяма степен да прилича на самите тях. Не говоря за прилики в предполагаемата негова външност, а в говора, поведението и дори начина му на мислене. И не че съм се нуждаела спешно от такъв персонаж в живота си. Търсех го, да, опитвах се да припозная себе си в много герои, но винаги нещо се различаваше, нещо бягаше и не достигаше. Докато не започнах да чета историята на Alice Oseman за любимите ми Алед и Франсис - книжната ми двойничка.
Няма да се изненадам, ако неведнъж сте чували заглавието на Radio Silence - през последната половин година заслужено си спечели титлата "любим YA роман" на много популярни и набиращи скорост ютубъри и книжни блогъри. Казвам "заслужено", защото огромна част от хората, които я коментират, споделят много от позитивните мнения, които и аз днес ще представя пред вас. За да ви разкажа най-аргументирано за книгата и мнението си, а и за да угодя на собственото си желание да говоря за новото си любимо четиво, ревюто ще съдържа спойлери, които ще бъдат маркирани с по-светъл цвят на шрифта, за да може и тези от вас, които все още не са чели Radio Silence, да се запознаят със сюжета и основните й позитиви.
Сюжетът на най-популярния роман на Alice Oseman може да бъде представн в кратък и по-дълъг вариант. Краткият: това е историята на двама тийнейджъри на прага на реалния живот, които започват да градят приятелството си стъпка по стъпка от нулата, а едновременно с това създават подкаст в Ютуб. В един момент извънкласното им начинание придобива огромни размери и излиза от обсега на възможностите и цялото им приятелство.
Дългият вариант звучи по следния начин: Франсис, ученолюбиво момиче с мечти за голямо академично бъдеще, известно на първо място с факта, че е "машина за учене", се запознава с Алед - момчето от съседната къща. Приятелството им пламва заради Ютуб подкаста на Алед, за който Франсис има цял блог в Тъмблър, пълен с картини и изображения на любимите й измислени герои. Докато приятелството им се закрепя и двамата намират още нови общи интереси и теми за разговори, всеки от тях преминава през своята лична драма - проблеми със семейството; сблъсък с нереалистичните очаквания на близки и приятели; истината за личните им желания, свързани с бъдещето и нещата, с които искат да се занимават; любов; предателство от най-близките им; образователната система и предначертания път, по който всеки трябва да поеме след завършване на гимназията...
Ще започна с двете общи и силно обвързани неща от двете версии - подкастът на Алед и приятелството му с Франсис. Може би идеята за такова хоби и централна точка на сюжет не е най-оригиналната на света (да си припомним филмчето на Дисни Radio Rebel, където главната героиня е създателка на подкаст, който цялото и училище слуша, и в един момент самоличността й е разкрита...). И потенциалната драма, която произлиза от нея, също не е нещо УАУ - след като е написано в едно от резюметата ще си позволя да кажа без да изсветлявам, че в един момент самоличността на Алед е разкрита. Изпълнението на тази неоригинална идея обаче е пленително, семпло и много емоционално. И има потенциал да накара десетки читатели да се влюбят мигновено, защото:
- не ви ли се струва позната картинката на тийнейджър, скрит на тъмно в малката си бърлога, с пуснати светлинки, докато тайничко я пише, я рисува, я записва подкаст, и се надява никой никога да не достигне до истината за тайното му, но любимо занимание;
- подкастовете са новите Ютуб видеа. Обожавам да ги слушам, правя го постоянно. И оставете, че си представям как мога да бъда на мястото на героите - представям си също как мога да бъда на мястото на техните създатели, скрита зад някой професионален микрофон;
- ще ме излъжете, ако кажете, че не сте fangirls/fanboys и че не можете да се поставите на мястото на Франсис с нейния блог, посветен на любимото й онлайн предаване. На всеки от нас ни е позната до болка тръпката от очакването на това да излезе нов епизод или част на нещо, което обичаме с цялото си сърце. Пристрастяването на Франсис към подкаста на Алед е описано по начин, който ме накара да се усмихвам и да си спомням за годините, в които на няколко месеца сменях фендъмите и тъмблър блогът ми придобиваше абсолютно различен вид, щом го посвещавах на някое друго предаване или книга.
Приятелството на Алед и Франсис, както казах няколко пъти вече, пламва именно заради този подкаст. Без да знае, че зад юзърнейма й се крие самата тя, Алед й праща имейл с предложение тя да бъде официалния илюстратор на бъдещите епизоди от предаването му. След малко вайкане и несигурност, става ясно, че двамата всъщност се познават. Все пак общата им работа влиза в ритъм и с напредването на епизодите се развиват и отношенията им - чисто платонични, това става ясно от една глава, отделена специално за да предупреди читателите, че двамата няма да се съберат. Много бързо Алед и Франсис намират общ език и забравят за всички "приятели", пред които не могат да бъдат себе си, и започват да откриват спокойствие и емоционална подкрепа в това неочаквано приятелство. Въпреки това, в Алед не престава да живее страха от това самоличността му да бъде разкрита пред феновете на творението му, които като едни истински детективи не спират да търсят улики и да гадаят кои са създателите на любимия им подкаст.
Започнах ревюто си с това, че в Radio Silence открих герой, който се доближава невероятно много до мен. Франсис, "машината за учене", момичето, което може да говори само за учене, чийто характер е изграден само от учебници и уроци, която няма интереси, които не са обвързани по някакъв начин с обучението й - това описание ми беше достатъчно да затворя книгата за няколко минути. Толкова много пъти съм чувала репликата "Ти не можеш да говориш за нищо, освен за учене" по свой адрес, че в един момент си мислех да я татуирам на видно място като предупреждение за хората, които потенциално биха искали да ме заговорят на друга тема. Много хора в гимназията бяха останали с впечатлението, че целият ми живот се върти около ученето, че нямам други интереси и т.н. За себе си знаех, че това не е така, и до голяма степен това всеобщо схващане не ми пречеше. Когато се зачетох в историята на Франсис обаче по някакъв странен начин се почувствах все едно четях за себе си - същите ситуации, същите разговори, реплика по реплика... Но приликите между двете ни не са единственото общо. Като започнем от размислите й, през начина, по който говори с различните си приятелски групи, през решенията и постъпките й, нагласата й към хората, които цени, та чак до големите житейски проблеми, пред които се изправя - в нея откривам повече познати белези, отколкото в който и да е друг книжен герой, с който съм се срещала през читателската си кариера.
“I wonder sometimes whether you've exploded already, like a star, and what I'm seeing you is three million years into the past, and you're not here anyore. How can we be together here, now, when you are so far away. When you are so far ago? I'm shouting so loudly, but you never turn around to see me. Perhaps it is I who have already exploded. Either way, we are going to bring beautiful things into the universe.”
Всъщност в житейските ситуации, които преминава както тя, така и Алед, се крият дни от най-важните теми на романа:
- обучението и идеята да надскачаш собствените си способности, за да оправдаеш очакванията на обществото, на родителите си и най-вече собствените си. Във всеки от нас има една малка частичка, която ежедневно мотивира действията ни и ни тласка към идеята за успех на всяка цена. Част от въпросната мотивация е и страхът от това да не разочароваме хората, които потенциално могат да видят провала ни и да се почувстват предадели, или пък да ни се присмеят. В случая на Алед това е майка му - в нейните представи логичното продължение на гимназията е университет и затова тя настоява синът й да влезе в престижен университет и да се образова, за да преуспее, за разлика от близначката му, която се е противопоставила на натиска на майка си и е поела по собствения си път без да се интересува от последствията. Алед сам води война със собственото си създание, което свети в ярко червено, тъй като той осъзнава, че неговото място не е в университета. Той не го иска. Но се подчинява, защото това му е казано, че е правилно, така трябва да бъде. От Франсис очакват нейните съученици и учители, които в продължение на години са виждали колко труд полага, за да постъпи в престижен университет. Неуспехът би бил едно огромно разочарование в техните очи - колко пъти ви е било намеквано, че академичният провал е провал и в живота? Но не по-маловажни са очакванията на самата Франсис към постиженията й. Като всеки един от нас, тя иска да успее, да си докаже, че може, и всички години учене не са били безполезни и само за да задоволят желанията на хората около нея;
- себеизразяването. Франсис, Алед, неговата близначка, Рейн и Даниел - всеки един от героите в романа намира начин, по който да изразява себе си и истинските си желания успешно;
- истинското приятелство, което се гради постепенно и на солидна основа, и преживява трус след трус, без да се скърши. При това - между момче и момиче, без никаква романтика! Нямам абсолютно нищо против любовните връзки (неприкрит фен на любовните чиклит романи съм, признавам), но ми беше страшно интересно и освежаващо да прочета нещо по-различно и не чак толкова срещано из тийн романит (макар че ми се струва, че през последните няколко години авторите все повече експериментират и се издават много оригинални и различни книги!);
- търсенето на истинската любов и правото да се застъпиш за нея. Няколко пъти преди голямото разкриване на тази част от сюжета е загатнато, че зад приятелството на Алед и Даниел, съученик на Франсис, има нещо повече от дългогодишно приятелство. Връзката им е повод за много лутане и въпроси, на които Алед няма отговор. В това отношение романът на Alice Oseman е роман за себеоткриването и намирането на мястото на човек в света. Франсис пък сама казва за себе си, че е би;
- темата за семейството също е една от по-важните. В романа са описани двата полярни вида отношения между родители и деца: Франсис е в перфектни отношения с майка си, двете са като най-добри приятелки и съучастници. В същото време съжителството на Алед и неговата майка не е приказка. Ужасният й отровен характер е и причината близначката му Карис да събере багажа си и без да се обръща назад да поеме към големия град в търсене на перспектива, която няма да бъде наложена от майка им. Алед обаче остава в ролята на изкупителна жертва и е принуден да търпи всичките й хрумки и да изпълнява всичките й нареждания, защото е наясно какво ще се случи, ако не го прави.
Вече подробно коментирах Франсис, но искам да обърна внимание и на другия главен герой в романа - Алед, защото той е също толкова relatable, колкото е и тя. Описан е като срамежлив и мълчалив nerd, умно момче, чието име се асоциира с това на неговата близначка Карис. На много моменти проблемите му изглеждат изключително сходни с тези на Франсис, но истината е, че призмата, която е неговата гледна точка, ги прави да изглеждат доста различни: борбата за обучението, за това да осъществи живота си по начин, който не е продиктуван от майка му, опитът да запази подкаста си - едно от малкото неща, които му носят истинско щастие. Алед може и да бъде сметнат за типичен YA герой заради фактът, че е срамежлив, ще се съглася донякъде с това. И все пак ще добавя, че тази черта от характера му е разказана толкова реалистично и живо, че няма как да не намеря прилики със собствения си характер.
Обичам колко различен, и в същото време познат е Алед. Предпочита да страни от социалните събития, но в същото време боядисва косата си в розово и изпъква в тълпата. Копнее за любов и истинско приятелство, но в същото време защитните граници в съзнанието му не му позволяват да се отпусне напълно в отношенията си с хората. Ясно съзнава какво иска и какво трябва да направи, но въпреки това не смее да стори каквото и да било, защото на първо място пресмята последиците...
В Goodreads дадох на Radio Silence пет от пет звезди, но това не значи, че книгата е напълно перфектна и няма нито едно несъвършенство. За мен, например, финалът на историята е много прибързан. Искаше ми се да получа още малко време с Франсис и Алед такива, каквито са станали след събитията от изминалите им месеци заедно. Не съм почитател на последната сцена - зарадва ме да видя срамежливото, затворено момче, което най-накрая се изправя срещу всичките си страхове и поема стремглаво към живота, който му принадлежи. Сюжетната линия със сестрата на Алед Карис също не ми се понрави. От една страна, самата героиня ми се струва неприятна - допускам, че е така, защото тя не присъства чак толкова много в историята. Така и така смело мога да я определя като огромен егоист и егоцентрик, човек, който няма способността да се огледа и да осъзнае, че постъпките й нараняват хората, които я обичат. В този ред на мисли - майка ми (чието име не помня, съжалявам). Целта на този образ в историята е да създава драма и да контрастира с майката на Франсис, ясно. Radio Silence е книга за живота на тийнейджърите и техните малки борби, но все пак щеше да ми хареса, ако беше загатната причината за всичките й ужасни постъпки.
Не искам да бъда онзи досаден блогър, влюбен в някоя книга, който ви казва да я прочетете възможно най-скоро, защото иначе ще изпуснете много. Но ви го казвам, съжалявам. А заедно с това ви обещавам, че няма да останете разочаровани! Ако харесвате истории за heartwarming приятелства, интернет култура, герои, в които много лесно можете да видите себе си, много diversity и ако обичате да попадате на много препратки от поп културата - Radio Silence е вашата книга!
Огромен кредит за авторката на романа Alice Oseman за изображенията, използвани в това ревю. Можете да разгледате арт тъмблъра ѝ тук: https://spacezeros.tumblr.com/, както и ако кликнете върху всяка една от картинките.
Няма коментари:
Публикуване на коментар