"Дъщеря на съдбата" от Исабел Алиенде - Ревю

       Романите на Исабел Алиенде са абсолютно удоволствие. Докато ги четеш, имаш чувството, че гледаш музикално видео - камерата фокусира върху главния герой, движи се бавно и плавно, показва всичките му цветове. След това, когато този герой се срещне с друг, камерата фокусира върху него и полита във вихъра на собствената му история. И така отново и отново, докато не преплете съдбите на десетки личности и не създаде една богата, логична и вълнуваща история. Магическо.
       "Дъщеря на съдбата", втората книга от трилогията на Исабел Алиенде, започва с обещанието да бъде достойно продължение на "Къщата на духовете". В центъра на сюжета е Елайза Сомърс - осиновено дете, израстнало в дома на заможно британско семейство в Чили по време на Опиумните войни. Умна, красива и борбена, Елайза попива неуморно знанието на личностите около себе си, гради упорития си характер и без да осъзнава тръгва по стъпките на взискателната си леля Роуз, след като се запознава с младия авантюрист Хоакин Андиета. Хоакин, подобно на възлюбената си, е от хората, които са готови да оставят всичко и всички, за да преследват целите си, независимо колко малка е възможността да ги постигнат. Затова се втурва към Щатите по следите на новооткритите богатства, опиянен от идеята за пари и охолство. А след него - Елайза. Годините на лутане из непознати новоизникнали градове, новите срещи, страхът и разочарованията са разказани в "Дъщеря на съдбата" покрай всички други истории на персонажи, които по един или друг начин се докосват до Елайза Сомърс по пътя ѝ към нейната съдба. 

      Макар и написана втора, "Дъщеря на съдбата" е хронологично първа в поредицата за семейство дел Валие, следвана от "Портрет в сепия" и "Къщата на духовете". Това обаче не значи, че е задължително да бъде прочетена първа. Всъщност има нещо много вълнуващо в това да се опитваш да навържеш миналото и бъдещето в света на Исабел Алиенде, докато с майсторски разказ тя навързва събитията и доизгражда и щрихира героите си. Намират се много препратки към останалите две части - я към някоя предшественичка феминистка, която е помогнала за извоюването на правото на жените да гласуват, я към някоя бегълка, която е счупила социалните окови и е намерила любовта на най-неочакваното място.

       Както винаги, основен мотор в романа е любовта. Героите на Алиенде винаги са изградени като хора, които бихте срещнали ненадейно на улицата - не са нито черни, нито бели, имат своите силни и слаби черти и понякога даже изглежда, че грешките им са повече от правилните решения. Всеки се развива с различен темп и носи някоя черта от предците си, за която читателят си дава сметка по-късно. Не приличат един на друг. А общото помежду им е това, че действията им винаги се водят от безобразна любов - към половинката, към детето, към идеала. На фона на различни исторически събития - които авторката предава с патос и талант да накара войните да звучат като далечни антиутопии - като треската за злато или революцията в Чили, тази любов не избледнява, но също така и не придобива нереални и идеализирани мащаби. Не винаги следва простата хронология на влюбването, сватбата и "и заживели щастливо". Дори традиционните спънки за някои са повече от обичайно и обричат щастието на погром. Обстоятелствата поставят героите в реална среда и ги принуждават да се справят с понякога нечестните обрати на съдбата, за да намерят себе си и да покажат характерно силните си характери.
        В началото на поредицата за семейство дел Валие изпъква Елайза - героинята, която дава началото на целия род и има голяма роля в "Портрет в сепия". Винаги ще я виждам като по-скоро негативен персонаж заради твърдоглавието и сляпото ѝ доверие, но си признавам, че изпитвам и доза възхищение към отдадеността и решителността на това момиче. Животът я бута, но тя става отново и продължава, защото вътре в себе си е наредила точно и ясно приоритетите си и няма намерение да се спре пред чуждо мнение или нареждания, докато сама не се увери дали Хоакин е нейната съдба.
        Елайза всъщност остава на заден план, когато се появява леля ѝ Роуз - най-интересната за мен героиня, защото е прекрасен пример за причинно-следствените връзки, които Алиенде създава като същинска магьосница. Роуз е особена личност - прикрита и на моменти дори противоречива; начинът, по който се държи с хората, е изцяло продиктуван от събитията в миналото ѝ, разкривани детайл по детайл през голяма част от романа. Цялата логика, събрана в този един-единствен персонаж, е блестящо резюме на логичски обоснованата последователност в поредицата. 

      С други думи: огромна и много важна част част от разказите на авторката винаги е предисторията на героите - винаги предава целия им (или по-голямата част от) житейския път, за да аргументира създанията, в които са се превърнали в настоящия момент. И докато главите, посветени на Роуз или Паулина дел Валие, още една интересна героиня от трилогията, предизвикват огромен интерес и вълнение, глави, които се фокусират върху други персонажи, са твърде, твърде дълги и мъчителни. Като тези за Тао. Имах чувството, че никога няма да приключа да чета за тъмните години в детството му, ученето, скитането по света, работата по корабите, Лин и какво ли още не. Оценявам значението му за Елайза и се вълнувам твърде много за живота, който двамата потенциално изграждат заедно след края на романа. Но просто не ми беше интересно и много пъти ми се щеше просто да прескоча мъничко, за да стигна по-бързо до същината на историята.

        За много читатели, сред които съм и аз, "Дъщеря на съдбата" е най-скучната от трите книги. Има твърде много дълги описания, които не са безсмислени, но все пак утежняват и забавят скоростта на действието. Определено са предпоставка за разсейване, особено ако сте избрали да слушате аудио версията на романа - така направих аз. Аудиокнигата е налична в Storytel, озвучаването е на ниво, но все пак може би е коректно да отбележа, че винаги, когато слушам книга на нормална скорост, не ми харесва. Перфектната скорост за мен е х1,75 или х2, благодарение на което много пъти озвучаването ми се струва по-добро, отколкото всъщност е. А и приключвам книгата за половината време, докато чистя или се занимавам с други неща у дома и вън. 

      За разлика от "Къщата на духовете", тук магическата част от "магическия реализъм" е оставена изцяло в ръцете на читателя. За мен тя е свръхестествената способност на Елайза да усеща аромати, за други ще е нещо друго. Набляга се върху реализма, върху човешките взаимоотношения, върху пламенната и безразсъдна любов, върху смелостта и готовността да пожертваш познатото в името на мечтата. That said, изгражда перфектната платформа за изява на героите от последната трета част. Но за нея друг път! Сега само ще кажа, че с нетърпение очаквам деня, в който ще започна трилогията отново.