Всяка година в края на лятото започвам да изпитвам силна няколкодневна носталгия по отминалите горещини, по твърде силното слънце и нощите на отворен прозорец, по незабравимите преживявания и хората, които дълго ще гледам само през екрана на телефона си. И въпреки че тази година не мога да се похваля с толкова вълнения, лятото на апокалиптичната и малко страшна 2020 г. не ме остави без неща, към които да се връщам с умиление.
Спазвайки социалната дистанция и оборудвана с пълен комплект предпазни средства, успях да се отдам на пълна почивка на стотина километра от София - дни, посветени на препичане, четене на книги, вечерни разходки и коктейли на балкона по тъмно и в приятна компания. След цял семестър на стол и пред компютъра, часове разходки в хората и свеж въздух бяха най-доброто, което можех да си подаря. Със сигурност почивката можеше и да е по-ползотворна, но все пак се върнах у дома свежа и готова да се заловя с предстоящите задължения. Всъщност, лятото мина под етикета "последно свободно лято". Заради това се опитах всякески да направя път на приятните занимания и да отдам възможно най-мало внимание на всичко, което ми носи негативни емоции или би ме накарало да съжалявам по-късно. Така прочетох (и изслушах) около 20 книги, наредих 6 пъзела, минах три поколения в Симс и открих, че реденето на кристален гоблен е много успокояващо занимание - перфектно за интровертната ми персона. Между самотните занимания обаче намирах енергия за по-социални събития - ходих на пикници, излизах с приятели, пих повече кафе, отколкото ми е позволено. Установих, че лавандуловият сироп в коктейл не е никак лоша идея. Разхождах се по затворени булеварди, научих повечето популярни песни от Тикток (макар че така и не стигнах до танците) и бях домакин на най-добрите си приятели. Готвих им - и беше вкусно! Не изрисувах цяла тетрадка, както си бях обещала, нито пък се научих да свиря на музикален инструмент, но построих цяла кухня! С помощ, разбира се - способностите ми още са на ниво първи няколко седмици в училище, но пак се брои.
Спазвайки социалната дистанция и оборудвана с пълен комплект предпазни средства, успях да се отдам на пълна почивка на стотина километра от София - дни, посветени на препичане, четене на книги, вечерни разходки и коктейли на балкона по тъмно и в приятна компания. След цял семестър на стол и пред компютъра, часове разходки в хората и свеж въздух бяха най-доброто, което можех да си подаря. Със сигурност почивката можеше и да е по-ползотворна, но все пак се върнах у дома свежа и готова да се заловя с предстоящите задължения. Всъщност, лятото мина под етикета "последно свободно лято". Заради това се опитах всякески да направя път на приятните занимания и да отдам възможно най-мало внимание на всичко, което ми носи негативни емоции или би ме накарало да съжалявам по-късно. Така прочетох (и изслушах) около 20 книги, наредих 6 пъзела, минах три поколения в Симс и открих, че реденето на кристален гоблен е много успокояващо занимание - перфектно за интровертната ми персона. Между самотните занимания обаче намирах енергия за по-социални събития - ходих на пикници, излизах с приятели, пих повече кафе, отколкото ми е позволено. Установих, че лавандуловият сироп в коктейл не е никак лоша идея. Разхождах се по затворени булеварди, научих повечето популярни песни от Тикток (макар че така и не стигнах до танците) и бях домакин на най-добрите си приятели. Готвих им - и беше вкусно! Не изрисувах цяла тетрадка, както си бях обещала, нито пък се научих да свиря на музикален инструмент, но построих цяла кухня! С помощ, разбира се - способностите ми още са на ниво първи няколко седмици в училище, но пак се брои.
Две книги от това лято изпъкнаха сред останалите. Започвам "Осъдени души" на Димитър Димов - книгата, която ме хвана за гърлото и не ме пусна твърде много време, след като приключих със слушането. Само затвърди мнението ми, че Димов е един от малкото български автори на наистина световно ниво. Ако я бях прочела преди няколко години, най-вероятно щях да се отвратя, а ако я прочета след няколко - ще намеря други неща, които ще ме разтърсят. И това, за да напомни, че нищо не е само черно или само бяло.
Към съвсем друг жанр, тон и настроение - "Щастието е чаша чай с теб" на Мамен Санчес. Ако и другите произведения на авторката са също толкова весели и жизнерадостни въпреки нелеките животи на героите вътре - sign me up, ще бъда заклет фен! В центъра на сюжетната интрига стои изчезването на млад наследник на известна великобританска издателска къща, заминал в Испания, за да поднесе неприятната новина за закриването на филиала в Мадрид на главната редакторка. Около него пък се реят съдбите на няколко жени - служителките на издателството, заели се със задачата да покажат на висшестоящите, че работата им не е под нужното ниво и закриването би означавало повече от просто събиране на няколко компютъра и врътване на ключа на офисната врата. Типичната испанска драма е принесена с огромно количество качествен хумор, който неведнъж предизвика у мен бурен кикот. А това е рядка гледка.
Към съвсем друг жанр, тон и настроение - "Щастието е чаша чай с теб" на Мамен Санчес. Ако и другите произведения на авторката са също толкова весели и жизнерадостни въпреки нелеките животи на героите вътре - sign me up, ще бъда заклет фен! В центъра на сюжетната интрига стои изчезването на млад наследник на известна великобританска издателска къща, заминал в Испания, за да поднесе неприятната новина за закриването на филиала в Мадрид на главната редакторка. Около него пък се реят съдбите на няколко жени - служителките на издателството, заели се със задачата да покажат на висшестоящите, че работата им не е под нужното ниво и закриването би означавало повече от просто събиране на няколко компютъра и врътване на ключа на офисната врата. Типичната испанска драма е принесена с огромно количество качествен хумор, който неведнъж предизвика у мен бурен кикот. А това е рядка гледка.
Не мога да не спомена и книгите, чието четене ми донесе най-голямо удоволствие през лятото. Става въпрос за трилогията (всъщност поредица, от която само три части са издадени на български) "Ново начало" на Мона Кастен. Всяка една от тях може да се чете самостоятелно, но всъщност са обединени от общи герои, които получават своето време под прожекторите, а след това продължават като второстепенни или епизодични герои. Историите са свръх драматични, динамични и донякъде лишени от оригиналност, и спадат към категорията за guilty pleasures. За да не повтарям мнението си, оставям тук подробно ревю.
Лято 2020 беше лятото на регетона. Допълних испанския си плейлист с много нови песни, но на добре познати изпълнители като Maluma (с новия му албум. Не е най-добрият му, но има няколко попадения), Shakira и Danna Paola (чието име може би ви е познато от сериала Élite). Слушах обаче и други жанрове. След любимите ми песни са "Наливай ми" и "Бели нощи" на Били Хлапето и D3MO, "Зареби меня" на RASA, you broke me first на Tate McRae, Nate Growing Up на Labrinth и Djadja на Aya Nakamura.
А що се отнася до филми и сериали - въпрнах се 7-8 години назад и започнах отново The vampire diaries и Teen wolf. Бях забравила колко забавни и вълнуващи са тия "класики" от ранните ми тийн години и с удоволствие все още си пускам по епизод-два и сега. След прочита на "Малки пожари навсякъде" дадох шанс и на сериала и останах впечатлена - кратък е, но като цяло покрива всичко най-важно от оригинала. И толкова. За мен есента е сезонът на филмите и сериалите - тогава обикновено намирам нови интересни попадения или подхващам последните сезони на стари любимци. И, естествено, решавам, че е страхотна идея да гледам каквото ми попадне, вместо да уча.
И въпреки притеснението от непознатото, чувството на несигурност и тъгата по онова, което някога сме имали, лято 2020 ще си остане в спомените като зелена/синя красота, горещина и тръпка. Ще си остане с любов и вълнение за всичко онова, което не получихме, но ще получим в най-скоро време, сигурна съм. По-сладко е, когато е изчакано.
Няма коментари:
Публикуване на коментар