Есенни почивни дни

        През училищните ми години не считах уикенда за неприкосновено време, което трябва да посветя само и единствено на почивка. Не ми го позволяваха купищата домашни и уроци - за разлика от голяма част от връстниците ми, на мен ми харесваше да взимам насериозно задълженията си и рядко си позволявах пропуск. Та, винаги или съботата, или неделята беше посветена на дописване и по-старателно преглеждане на учебниците. И така до началото на студентството ми. Стана така не защото имах по-малко работа или графикът ми беше по-рехав, а по-скоро защото рано се научих да разпределям задачите си съобразно енергията, която изразходвам през седмицата.

      Днес, почти на изхода на университета и на прага на някоя корпоративна длъжност, не изневерявам на установените си навици - разумно количество работа от понеделник до петък, а събота и неделя - за всички онези неща, които правят живота по-цветен.
       Последните почивни дни започнаха в блаженство. 9:00ч., през тъмните завеси на спалнята ми се процежда слабата дневна светлина. Шум - никакъв. Мога да вкуся кафето още преди да съм го направила. Докато го чакам, през колонката ми звучи Golden от последния албум на Хари Стайлс - всяка седмица имам различен любим трак. Бърза прахосмукачка и съм свободна да се насладя на любимата си напитка, седнала пред големия прозорец на любимия ми диван и със "Спаси се" на Мона Кастен в ръка. И така трийсетина минути; време е за малко грим. Това, което най-много ми липсва от присъственото обучение, е рутината сутрин - това да стана, да избера дрехи, да сложа очна линия и спирала, докато наваксвам с последните новини от света. Затова сега отделям малко повече време, та да харесам всеки аспект от лика в огледалото. И все още не осъзнавам, че прекарвам една от последните самотни почивни утрини. Не знам дали ще ми липсват или ще си благодаря, че съм взела голямо решение - това само времето ще го покаже.
      Но в онзи момент не го мисля. Избирам удобни дрехи, глътвам последната глътка кафе на вратата и врътвам ключа, преди да се отправя навън. А после - няколко часа в любимата ми компания, с ароматно кафе, сладкиш, разговори, снимки, смях. Часове разходка, студ, но удовлетвореност. Червено, жълто, оранжево, зелено - София малко по малко пламва и изгаря в новия сезон. Въздухът е по-различен от предишните дни, по-свеж. От всички страни се чува смях, хората вървят, сякаш са забравили за реалността. Или поне изглежда активно се опитват да избягат от нея. Но не ги видя - в дни като този искам единствено да съм под слънчевите лъчи и с човек, в чиято компания ще се чувствам спокойно дори когато не си говорим. Именно това е усещането, докато с най-добри ми приятел си седим пред НДК със скръстени ръце и ядем от любимата ми софийска пица. Мисля си, че животът си е хубав. В крайна сметка не е само мръчкави дъждовни дни, нито пък часове пред екрана на компютъра. Преживяваме ги и тия моменти, за да достигнем до другите - по-хубавите - в които всичко ни се струва перфктно.

      Любимият ми момент идва привечер. Тъкмо слизам от автобуса, небето притъмнява, въздухът е свеж и студен, а в слушалките ми звучи Fever на Дуа Липа. Вървя и се чувствам единствена - сякаш покрай мен няма хора и коли, вървя сама по улицата и всичко наоколо съществува само и единствено за да ми донесе щастие. Както биха казали готините деца от Тикток - I am the main character. 

         Решавам да завърша вечерта с тренировка. А след това - бърз душ, малка вечеря, горещ чай и пред телевизора - няколко епизода на Teen wolf и след това към леглото в очакване на всичко ново, което ще поднесе новата седмица. В очакване на следващите есенни почивни дни.