"Парижкият апартамент" от Мишел Гейбъл - Ревю

       Заради лековатите весели моменти, красивия град, в който се развива сюжетът, и relatable главната героиня, наскоро в онлайн пространството нашумя един от новите сериали на Нетфликс - "Емили в Париж". Разбира се, моя милост не се въздържа и при първа възможност изгледа на един дъх кратките епизодчета и не само си пожела да се върне обратно в Париж (предимно заради обстановката, да не решите друго, имайки предвид събитията в сериала), ами и се зачуди дали няма да намери друг сериал или дори книга в същия тон. Попаднах на "Парижкият апартамент" случайно и в момент на отчаяние - ровех се из Storytel, след като установих, че нямам нищо за четене вкъщи, харесах тамошната корица на романа и...
       В романа си Мишел Гейбъл ни среща с Ейприл - получила възможност да отпътува за Париж по работа, тя оставя живота си в Америка на драго сърце и се впуска в приключение из пленителните парижи улички в търсене на най-вкусното сирене и най-ароматното вино. Това обаче само в свободното време. А то, за нейно щастие, се оказва малко, тъй като ѝ е възложено да оцени мебелите в стар апартамент, останал заключен в продължение на десетилетия. Антични мебели и декорации от времена на велики крале, дрехи, документи и картина на непозната жена, нарисуван от един от най-влиятелните и известни портретисти на XIX век - Ейприл никога не се е докосвала до подобни ценности. Запленена от духа на мястото и подтикната от любопитството си, американката прочита изоставените дневници на собственичката на апартамента и така съдбата ѝ лека полека започва да се преплита с тази на величествената Март дьо Флориан. 

    Докато читателят проследява нарастващия интерес на Ейприл към живота на Март, развиващите се отношения с привлекателния адвокат Люк и разрушаващата се връзка със съпруга ѝ обратно в Америка, той се запознава и с историята на Март - елитна куртизанка, любовница на емблематични фигури от парижката сцена от преди два века и майка. Малко по малко Ейприл сглобява частиците от пъзела и се влюбва във вълнуващото битие на французойката. Междувременно сякаш не забелязва как събития от нейния се отразяват и в собствения ѝ живот.
    "Парижкият апартамент" е от онези романи, които разчитат на първо място на героите, за да изпъкнат на фона на конкуренцията в жанра. За мен обаче това не е особено сполучлива тактика, поне не и след първите стотина страници. В началото, докато читателят още навлиза в живота на Ейприл, опитва се да си изгради мнение за ситуацията в личния ѝ живот и едновременно с това се чуди в коя от всички посоки ще поеме разказът в дневниците на Март, двете главни героини изглеждат пленителни и пълни с потенциал. В много отношения двете си приличат - раздирани са от любовни драми и се борят да намерят сполучливо решение, преди да е станало твърде късно. Приличат си и по това, че с всяка следваща глава вълнуващите елементи от биографиите им започват да стават все по-скучни, еднообразни и предвидими. Оплакванията на Март се повтарят отново и отново, с години преследва една и съща цел в едно и също социално обкръжение, а Ейприл съвсем очаквано, вдъхновена от решенията на французойката от страниците, решава да направи рязък завой в отношенията си с мъжете около себе си. И... толкова. Цялата средна част от романа преминава сякаш в затишие. Нищо не се случва, повтаря се едно и също. Интерес внася само краят, когато след много увещания Ейприл най-сетне се среща с наследницата на парижкия апартамент и всички дупки в сюжета се запълват.

   И ако дамите в романа пораждат известни неприятни чувства, то мъжете са просто ужасни. От една страна е съпругът на Ейприл, Трой - работохолик, който неотдавна ѝ е признал за изневяра. Характерът му се свежда до тези две неща. От друга страна е Люк - парижкият любовен интерес, който служи като бърза утеха на Ейприл за когато ѝ е скучно или ѝ писне да се разправя със съпруга си. Връзката между двама им не ми е най-неприятният елемент от романа. Не мога да излъжа, като кажа, че не се забавлявах с остроумните им диалози, недоразбрани идиоми и все пак солидно приятелство, което се заражда помежду им. Дразни ме просто този стериотип за покварените французи, любовниците и разюздания живот, който авторката е включила към историята си, за да направи паралел между Ейприл и Март.
     А да не става дума даже за Джовани Болдини...

    Въпреки че до този момент критиките ми са повече от похвалите, трябва да дам няколко големи плюса по следните параграфи:
       1) основната идея на книгата - затворен буржоазен апартамент, изоставени дневници на известна никому жена, френското висше общество. Сигурно не е единствената книга с подобен сюжет, но след като аз нямам база за сравнение, трябва да го отчета като плюс;
        2) хуморът - ако в героите са ми симпатични за нещо, то е заради хумора им, особено Март и нейния пиперлив език и абсолютна неспособност да се изразява ласкаво и сдържано тогава, когато нещо е привлякло вниманието ѝ по негативен начин. А също и Люк, макар че хуморът при него произриза най-вече от езиковото неразбиране (което, между другото, е до голяма степен предадено супер успешно на български);
       3) изкуството като неразривна част от сюжета - цялото приключение започва заради портрета на един от най-известните портретисти на века, Джовани Болдини. А той, между другото, е съвсем реална личност, каквато и Март дьо Флориан. "Парижкият апартамент" е базиран на истинска история - през 2010 година е открит непознатият до онзи момент портрет на Март, затворен в апартамент в Париж. Биографиите на личностите не съвпадат, но служат като основа за несъмнено интересна художествена измислица. 

Портретът на Март дьо Флориан, дело на Джовани Болдини; снимка от парижкия апартамент.

     На моменти леко дразнещ, с герои, чиито решения те ядосват, изпълнен с много хумор и романтична атмосфера, "Парижкият апартамент" е книга, която въпреки всичко поражда у читателя желанието да я прочете наведнъж. Историята върви леко заради непретенциозния стил на авторката и постоянно провокира любопитството с имена на реални личности, които всеки от нас е чувал - Виктор Юго, Пруст... Едновременно оправдава очакванията и изненадва. И може би най-важното - дава му перфектния шанс за няколко часа да избяга в Париж, но не при големите туристически забележителности, а при скритите кътчета, където се намират най-големите съкровища.