Основната ми задача през изминалите няколко седмици беше да намеря начин да възстановя баланса между работата и приятните занимания, но без да жертвам твърде много от двете страни на уравнението. За съжаление това желание съвпадна с период, който трудно бих дефинирала, ако някой ме помоли - чувствах се като в дупка и без желание да положа повече усилия, отколкото е необходимо, за да се завърна към нормалния си начин на съществуване. Но понеже това не е присъщо на природата ми, все пак наложих разума над моментното настроение и скалъпих план за действие. А през ноември той се оказа доста сполучлив. Съставен беше от следното: работа под час (като си представях, че съм в офис и имам даден брой задачи за отмятане) и възможно най-ползотворно комбиниране на приятни дейности. И така, около шест часà приключвах със задачите и се прехвърлях към забавната част от уговорката със себе си.
Така през ноември успях да прочета шест книги, повечето от които послужиха за фон на друго мое любимо занимание - реденето на кристален гоблен. Но не той е темата на днешната публикация. Искам да ви разкажа малко повече за шестте заглавия от този месец, който, изглежда, премина под знака на читателските експерименти.
Така през ноември успях да прочета шест книги, повечето от които послужиха за фон на друго мое любимо занимание - реденето на кристален гоблен. Но не той е темата на днешната публикация. Искам да ви разкажа малко повече за шестте заглавия от този месец, който, изглежда, премина под знака на читателските експерименти.
1. "Десет женски изневери" от Катя Антонова, оценка: 3/5
Заглавието на книгата резюмира перфектно цялото ѝ съдържание без обиколки: става въпрос за десет независими разказа на жени, които по различни причини и при различни обстоятелства изневеряват на половинките си.
С "Десет женски изневери" излязох от няколко зони на комфорт едновременно - от една страна, много рядко се обръщам към български автори (факт без обяснение; може би твърде рядко нашенски заглавия привличат вниманието ми и провокират по-бурен интерес), а от друга - темата за изневерите не ми е сред най-приятните (а по ирония на съдбата този месец в няколко заглавия беше главен фактор). Тук обаче тази тема не е представена пошло и не предизвиква неприязън към главните действащи лица. Вместо това е разгледана от емоционална гледна точка - всяка една от деветте жени признава пред себе си и пред читателя каква е причината, която предшества тази потенциално разрушителна за една връзка стъпка. А резултатът е преди всичко една покана към читателя да се обърне към вътрешния си свят и да отговори на някои въпроси, свързани със собствените си морали, вместо да заклейми десетте жени.
Колкото повече мисля за изданието, толкова повече се чудя дали не съм занижила оценката му. Дадох я в емоционален момент непоследствено след прочита, когато основните ми фактори бяха стилът на авторката (лек и много познат по приятен начин - нямаше да бъде така, ако ставаше въпрос за преводна литература) и две-три отделни истории, които не харесах (абсолютно субективно). Няколко седмици по-късно мисля за "Десет женски изневери" на малко по-екзистенциално ниво и бих ѝ дала по-скоро 4/5 звезди.
Колкото повече мисля за изданието, толкова повече се чудя дали не съм занижила оценката му. Дадох я в емоционален момент непоследствено след прочита, когато основните ми фактори бяха стилът на авторката (лек и много познат по приятен начин - нямаше да бъде така, ако ставаше въпрос за преводна литература) и две-три отделни истории, които не харесах (абсолютно субективно). Няколко седмици по-късно мисля за "Десет женски изневери" на малко по-екзистенциално ниво и бих ѝ дала по-скоро 4/5 звезди.
2. "Винаги ще има Коледа" от Джени Хейл, оценка: 3/5
Мислех да пиша по-подробно ревю за книгата, но в случай, че се откажа, ми се ще мнението ми все пак да фигурира тук.
Отношенията ми с "Винаги ще има Коледа" се зародиха горе-долу по това време миналата година, когато, както сега, с пълни шепи грабех коледно настроение откъдето ми падне. Препоръчан ми беше този роман и, разбира се, с огромен ентусиазъм зачетох. И така десетина страници. След това се отказах. Елементарен стил, клиширан сюжет, глуповат диалог - само десет страници ми бяха нужди, за да направя това заключение и да реша, че едва ли има смисъл да си губя времето. Попаднах обаче на аудио версията на книгата и, след като нямаше нищо друго, което да ми се понрави в онзи момент, реших да дам втори шанс.
Мнението ми не се промени особено - все още си мисля, че това е клиширана творба с предвидими елементи и герои, които с нищо не изпъкват на фона на цялото море от други такива. На моменти ми приличаше на "Аз преди теб", след това ми се струваше, че някой е пренаписал сценария на коледен филм на Нетфликс. И те, както "Винаги ще има Коледа", ни се харесват заради непринудената си простота, въпреки че знаем, че не ни обогатяват по никакъв начин и най-вероятно до седмица ще бъдат напълно забравени. Позволено е няколко пъти в годината да се впечатлим от чара на подобни романи въпреки всичко.
Отношенията ми с "Винаги ще има Коледа" се зародиха горе-долу по това време миналата година, когато, както сега, с пълни шепи грабех коледно настроение откъдето ми падне. Препоръчан ми беше този роман и, разбира се, с огромен ентусиазъм зачетох. И така десетина страници. След това се отказах. Елементарен стил, клиширан сюжет, глуповат диалог - само десет страници ми бяха нужди, за да направя това заключение и да реша, че едва ли има смисъл да си губя времето. Попаднах обаче на аудио версията на книгата и, след като нямаше нищо друго, което да ми се понрави в онзи момент, реших да дам втори шанс.
Мнението ми не се промени особено - все още си мисля, че това е клиширана творба с предвидими елементи и герои, които с нищо не изпъкват на фона на цялото море от други такива. На моменти ми приличаше на "Аз преди теб", след това ми се струваше, че някой е пренаписал сценария на коледен филм на Нетфликс. И те, както "Винаги ще има Коледа", ни се харесват заради непринудената си простота, въпреки че знаем, че не ни обогатяват по никакъв начин и най-вероятно до седмица ще бъдат напълно забравени. Позволено е няколко пъти в годината да се впечатлим от чара на подобни романи въпреки всичко.
3. "Всеки мой дъх" от Никълъс Спаркс, оценка: 3/5
Чета романите на Никълъс Спаркс, когато искам да плача и да се чувствам съпричастна. А когато не получа това - давам по-ниска оценка. Във "Всеки мой дъх" авторът ни запознава с дългогодишната история на мъж и жена, чието кратко време заедно бележи целия им живот. Разбира се, следват се обичайните за автора сюжетни последователност: има я невъзможната любов, има го любовния триъгълник, както и болестта и раздялата.
Любимият ми елемент е и онзи, с който започва и завършва романът - пощенската кутия на плажа, в която всеки може да остави писмо за онзи, който пожелае да го прочете. А тя е съвсем истинска и се намира в Сънсет Бийч, Северна Каролина. Именно там Никълъс Спаркс намира вдъхновение за романа си - от писмото на двойката, скрита зад измислените персонажи. Те са всичко, което бих очаквала от герои в драма. Макар и погълнати от емоции, действията им са рационални и практични. Срещат се в момент на трудност и откриват любовта един в друг, но въпреки това не постъпват безрасъдно и избират да се застъпят за ценностите, които всеки от тях има. Надеждата да намерят път един към друг обаче си остава.
С две думи - познат сюжет, бликащи чувства и солидно количество драма. И все пак сякаш недостатъчно, особено в сравнение с други заглавия в жанра. Просто бледнее. Хареса ми, но не минава други от другите произведения на автора в личната ми класация.
Любимият ми елемент е и онзи, с който започва и завършва романът - пощенската кутия на плажа, в която всеки може да остави писмо за онзи, който пожелае да го прочете. А тя е съвсем истинска и се намира в Сънсет Бийч, Северна Каролина. Именно там Никълъс Спаркс намира вдъхновение за романа си - от писмото на двойката, скрита зад измислените персонажи. Те са всичко, което бих очаквала от герои в драма. Макар и погълнати от емоции, действията им са рационални и практични. Срещат се в момент на трудност и откриват любовта един в друг, но въпреки това не постъпват безрасъдно и избират да се застъпят за ценностите, които всеки от тях има. Надеждата да намерят път един към друг обаче си остава.
С две думи - познат сюжет, бликащи чувства и солидно количество драма. И все пак сякаш недостатъчно, особено в сравнение с други заглавия в жанра. Просто бледнее. Хареса ми, но не минава други от другите произведения на автора в личната ми класация.
4. "Парижкият апартамент" от Мишел Гейбъл, оценка: 4/5
За "Парижкия апартамент" писах подробно в последната си статия, но въпреки това ще повторя и тук: книгата е перфектна за всеки любител на изкуствата, на романтичната парижка обстановка и на историческите сюжети, разказани по прост начин през очите на съвременник. И на "Емили в Париж". Всичко това заради главната героиня Ейприл, която намира временно бягство от проблемите в личния ѝ живот в работното пътуване до Париж. Там трябва да оцени имуществото в апартамент на неизвестна жена, заключен преди няколко десетки години. А там - разкош, пищност, скъпоценности и дневници, които засвидетелстват, че в този замръзнал във времето дом някога е живяла съвсем истинска жена. И то каква...
Голям фен съм на книги, които провокират интерес извън страниците. След като свърших с почита - и по-точно с изслушването на аудио книгата, която ми попадна съвсем случайно, прерових огромен брой статии за истинския апартамент, отворен през 2010 г., а след това минах през уикипедия страниците на Виктор Юго, Джовани Балдини и Март дьо Флориан, за да намеря къде точно е границата между реалност и художествена измислица.
Ето тук можете да прочетете пълното ревю за книгата, в което разисквам както силните, така и слабите страни на романа.
Голям фен съм на книги, които провокират интерес извън страниците. След като свърших с почита - и по-точно с изслушването на аудио книгата, която ми попадна съвсем случайно, прерових огромен брой статии за истинския апартамент, отворен през 2010 г., а след това минах през уикипедия страниците на Виктор Юго, Джовани Балдини и Март дьо Флориан, за да намеря къде точно е границата между реалност и художествена измислица.
Ето тук можете да прочетете пълното ревю за книгата, в което разисквам както силните, така и слабите страни на романа.
5. "Остайница" от Рене Карабаш, оценка: 2/5
"Остайница" е втората книга за изминалия месец, с която излязох от зоната си на комфорт. Уви, останах една идея разочарована, макар че не считам привидно ниската оценка за отрицателна.
Още в самото начало ми беше ясно, че държа особен роман - на първо място заради десетките хвалби и силни думи по негов адрес. Мои познати, на чието читателско мнение винаги се доверявам, се бяха изказали ласкаво също. Завишените очаквания в резултат на това ми изиграха лоша шега, защото "Остайница" изобщо не отговори на очакванията ми. Откъм история - да, но откъм достъпност на текста - по-скоро не.
Стилът на писане на Рене Карабаш е изключително специфичен, поетичен и завъртян. Ако описваше красиви картини, със сигурност щях да съм на мнение, че ми е сред любимите и съм готова да прочета всяко нещо, излязло изпод пръстите на авторката. Разказът ѝ обаче е за една грозна, сива и болезнена реалност недалеч от нас, която поетиката превръща в гротеска. Красивите сами по себе си думи придобиват неприятни измерения. Кристално ясно ми е, че именно това е целта. Аз обаче не изпитах естетическо удоволствие да го чета и затова оценката ми е такава.
Рене Карабаш, от друга страна, ми отвори очите за неща, на които до този момент не бях обръщала специално внимание: положението на жената в замръзналото във времето общество в северноалбанския район, смяната на пола, кръвните вражди и запазването на баланса чрез убийства на мъжете от различни семейства. Всички тези "обичаи" са ни някак натурално известни, но само като факт. Затова прочитът на "Остайница" е интересен - дава достъп до свидетелски разказ на жена във време, в което свободата ѝ може да бъде купена само чрез отказа от същността ѝ. Подобно на "Парижкия апартамент", след прочита на романа се поинтересувах що е това "остайница" и ако не друго, той се превърна във възможност да обогатя общата си култура.
Още в самото начало ми беше ясно, че държа особен роман - на първо място заради десетките хвалби и силни думи по негов адрес. Мои познати, на чието читателско мнение винаги се доверявам, се бяха изказали ласкаво също. Завишените очаквания в резултат на това ми изиграха лоша шега, защото "Остайница" изобщо не отговори на очакванията ми. Откъм история - да, но откъм достъпност на текста - по-скоро не.
Стилът на писане на Рене Карабаш е изключително специфичен, поетичен и завъртян. Ако описваше красиви картини, със сигурност щях да съм на мнение, че ми е сред любимите и съм готова да прочета всяко нещо, излязло изпод пръстите на авторката. Разказът ѝ обаче е за една грозна, сива и болезнена реалност недалеч от нас, която поетиката превръща в гротеска. Красивите сами по себе си думи придобиват неприятни измерения. Кристално ясно ми е, че именно това е целта. Аз обаче не изпитах естетическо удоволствие да го чета и затова оценката ми е такава.
Рене Карабаш, от друга страна, ми отвори очите за неща, на които до този момент не бях обръщала специално внимание: положението на жената в замръзналото във времето общество в северноалбанския район, смяната на пола, кръвните вражди и запазването на баланса чрез убийства на мъжете от различни семейства. Всички тези "обичаи" са ни някак натурално известни, но само като факт. Затова прочитът на "Остайница" е интересен - дава достъп до свидетелски разказ на жена във време, в което свободата ѝ може да бъде купена само чрез отказа от същността ѝ. Подобно на "Парижкия апартамент", след прочита на романа се поинтересувах що е това "остайница" и ако не друго, той се превърна във възможност да обогатя общата си култура.
6. "Бьорнстад" от Фредрик Бакман, оценка: 5/5
Бакман е един от любимите чуждестранни автори на българския пазар и затова по-скоро няма нужда да го представям подробно. Знаете - "Баба праща поздрави и се извинява", "Човек на име Уве". И "Бьорнстад" - роман за хокея, приятелството, семейството, мечтите и стремежите, но и за лъжите и страха.
Очакванията ми за романа бяха доста ниски след един стар неуспешен опит с друга книга на автора. Не знам дали стилът му от тогава леко се е изменил или пък има значение това, че отново избрах аудио формата - каквото и да е, "Бьорнстад" ме впечатли изключително много. За разлика от "Парижкият апартамент", този роман е пример за перфектно изграждане на история, която се на героите. Различни и сложни, всеки един от персонажите, независимо дали главен или второстепенен (друг е въпросът, че за мен всички са еднакво важни), допринася по различен начин към сюжета, а отделните им истории се пресичат многократно.
Моралната дилема, пред която са поставени, ги оголва пред собствената им съвест. Така чрез всички гледни точки, разказани от трето лице, авторът създава богата палитра от образи, с които сякаш иска да напомни, че в живота нищо не е само черно или само бяло. Герои, които изначало трябва да бъдат лоши заради постъпките си, показват страни, провокиращи съжаление. А силните, смели и достойни, понякога се отклоняват от правия път. Независимо дали грешат или правят крачка в правилната посока, действията им са ообосновани и оценени от заобикалящите ги хора, но читателят си остава последният съдник - оставен е сам да реши дали ще прости за всички допуснати грешки.
Описанието на героите и техните предистории заема по-голямата част от обема, но това много рядко създава впечатление, че действието не върви. Съвсем ясният изказ на Бакман, макар и основаващ се на постоянни препратки, метафори и ключови мисли, които се повтарят от време на време, създава впечатление за динамика в текста. Както казва моя приятелка (заради която прочетох "Бьорнстад"), Бакман си казва всичко както е, без да ги върти, простичко, но все пак изключително въздействащо.
Ноември се оказа един от най-силните ми читателски месеци през изминалата година и възобнови надеждите ми за оставащия декември. Но ще се опитам да не бъда твърде голям оптимист и няма да правя километричен списък със заглавия за оставащите 31 дни. Вместо това ще си пожелая да намеря поне една нова любима книга. Това ще ми е напълно достатъчно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар