„Бьорнстад“ от Фредрик Бакман – книгата и сериалът

    Бьорнстад - малко загиващо градче някъде из Швеция. Затрупано под дълбок сняг и обляно от аромата на борове и студ, надеждата за светло бъдеще като че ли напуска жителите с всеки изминал ден. Единствената им надежда е младежкия хокеен отбор, начело с най-обещаващия играч в историята на клуба - Кевин Ердал. Шансът да блеснат под светлината на прожекторите се появява с новия им треньор, който бързо намира общ език с младежите и ги изстрелва право към финалите на престижно състезание. А те сами, макар и без да искат - към живота, където си длъжен да поемеш отговорност за действията си с чест, доколкото ти е останала такава.
    В блога си се съобразявам от две основни правила, които сама съм си наложила: първо - винаги пиши за позитивни неща, животът е достатъчно гаден, че да пренасяш негативизъм и в щастливото си местенце. И второ – стреми се да не пишеш по твърде нашумели теми. Не знам от какво точно е провокирано второто, но съм сигурна, че постовете за Бакман и книгите му трябва да му бъдат подчинени.
    И да има съвременен читател, който не е чел някой от романите на шведския писател, то поне е чувал името му или някое от заглавията. "Бьорнстад" е неофициално най-силният от тях, а аз съм склонна да се доверя на всеобщото мнение, защото нещата, които не ми се понравиха, са по-малко от пръстите на едната ми ръка. Романът нашумя през последните месеци благодарение на новата адаптация на HBO - минисериал от пет епизода, които правят опит да пресъздадат духа на Бакмановия роман, придържайки се към най-ключовите моменти. И тъй като прочитът на романа ме остави почти без думи - за това може да потвърди Вичи, която го препоръча и след това беше длъжна да изслуша заекването ми на гласово, докато обяснявам колко ми е харесал, - днес ще се опитам да синтезирам мнението и чувствата си както за книгата, така и за сериала.

    Ако все още не сте чели и гледали "Бьорнстад", имайте предвид, че настоящото ревю съдържа спойлери за сюжета и неговата развръзка! 

    Книгата.

    Както казах в една от предишните си публикации с кратки ревюта, "Бьорнстад" е книга, която почти на сто процента залага на героите. Във всичките 464 страници основен мотор е едно-единстнено събитие, което се случва чак към средата. Всичко останало са непрекъснати прескачания от миналото към настоящето на различни герои, техните предистории и живот до (и след) изнасилването на Мая. Всичко това обаче е написано с лекота, която само един човек с неописуем талант за разказва може да притежава. Описания, описания, описания, и все пак нито едно досадно, мудно, дразнещо.
    Всеки персонаж е индивидуален и неповторим. Макар и обединени от общата любов към хокея, всеки от тях носи съвсем различен заряд, който не е резултат само и единствето от разнообразните им предистории. Когато четеш, просто го усещаш - едни са по-симпатични, други те карат да изпитваш доза неудобство, трети пък предизвикват безобразен изблик на любов. Най-важното за мен си остава това, че Бакман в нито един момент не заклеймява нито едно действие или герой. Изначало те са равни: да, всички имат своите пороци, но по-скоро се следва идеята за изначалното добро. Оттам нататък читателят е напълно свободен да прецени за себе си и според собствения си морален компас дали е по-склонен да нарече "добър" или "лош" всеки герой, също както и самите те в романа се разделят на два лагера и защитават дадена позиция. Тази свобода на избор ни припомня, че както в конкретната история, така и в живия живот, не съществува такова животно като "изцяло добро" и "изцяло лошо". Заобиколени сме от нюанси на сивото, примесено с всички цветове от спектъра - никога не трябва да забравяме, че във всяка ситуация има най-малко две гледни точки и невъобразимо много фактори, които биха повлияли на финалната ни оценка.
    Освен способността да отсъждаме кое е правилно и кое - не, Бакман провокира и морала на читателите с чисто човешката драма, която стои в сърцето на романа. Изнасилването на едно 15-годишно момиче със сигурност не е сред най-приятните теми за четене, но е добър повод да се замислим как бихме остъпили, ако, не дай боже, някой ден се намерим като свидетели в подобна ситуация. Той дава много примерни и несъмнено напълно логични реакции - имаме опит да се избяга от отговорност, ярост и готовност за убийство, страх и срам, упрек към насиления, обвинения и отказ да бъде приета реалността... 

    Макар и връзките в семейството да не са топ приоритет на сюжетната линия, те се оказват важни, когато стигнем до това да анализираме по-задълбочено постъпките на героите. Да разгледаме Кевин, например. Роден е в семейство на баща, който се е издигнал в социалната йерархия самото ѝ дъно, и у хората най-много цени настъпателността и стремежа за победа; и майка, която винаги стои в сянката на съпруга си като мълчалив наблюдател на случващата се трагедия. Кевин е научен, че най-голямото постижение в живота е това да си на върха. Начинът, по който го достигаш, а също и средствата, са без значение. Научен е също, че арогантростта не е черта, от която да се срамуваш, както и агресията, макар и други герои да са по-изявени в тази категория. За него жената е по-скоро второстепенна, по-незначителна част от обществото, чиято гледна точка не е важна, независимо дали представя истината. И крайната цел - победата - трябва да бъде достигната на всяка цена.
    За мен Кевин е жертва на обстоятелствата, но по различен начин от Мая. Израстнала в сплотено семейство на амбициозни родители, тя също вижда стремеж за постигане на съвършенство, но знае, че това не бива да се случва на всяка цена и стъпвайки върху чуждата болка. Майка ѝ е упорита в работата си, но никога не забравя, че семейството ѝ е на първо място. Баща ѝ, новият треньор на хокейния отбор, също дава всичко от себе си на терена, като никога не забравя човешкия фактор. Не забравя и това, че от благополучието на семейството няма нищо по-важно.
    В собствената си глава не мога да оправдая постъпките на Кевин - изнасилването е престъпление, а потулването на следите и целенасоченото криене на истината - последната капка, преди чашата да прелее. Отчитам факта, че е израстнал в такава среда и агресията и настойчивостта са всичко, което знае. Уви, човек не е средата, в която живее. Винаги я има опцията да се замислиш дали действията ти са правилни или греши, а след това да се спреш и да предотвратиш трагедия. Не оправдавам Кевин, но изпитвам жал към него, защото няколко пъти виждах искрица надежда, разкаяние, осъзнаване.

    На моменти ми беше трудно да преценя дали всъщност в "Бьорнстад" има категорични главни герои. Съгласна съм, че Мая и Кевин са в основата на произведението, но значението им не е по-голямо от това на Мира, Амат, Матс, Петер, Давид, Бени, Бобо, Сюне... Огромна палитра от характери и нрави на път да избухне и разтърси из основи малкото забравено от бога градче. 

    Сериалът.

    До голяма степен сериалът хваща духа и идеята на оригинала и има неща, които страшно много ценя в продукцията. На първо място, петте епизода според мен са повече от достатъчни, че да се хванат най-основните моменти и на малкия екран да се пренесат автентично най-ключовите герои. Не е за подценяване и това, че сериалът е сниман в Швеция, а актьорите са шведи. Изключително благодарна съм, че Холивуд не се е наложил и не е поел контрола, защото резултатът нямаше да е на нивото, на което е днес.

    Изгледах епизодите ден, след като прочетох книгата, та може би затова намерих и си позволих да изкритикувам някои разлики. Разбира се, основната идея е запазена - имаме престъпление, имаме автентични характери и перфектна зимна обстановка. Само дето ми липсваше емоцията на думите на Бакман. В много моменти актьорите изглеждаха по-скоро апатични, отколкото раздирани от морални дилеми. Може да не са успяли да влязат на сто процента в роля, може просто това да е тяхното лично виждане за героите и начина, по който трябва да се държат, а може би просто аз не съм успяла да хвана тънки нотки от изпълнението им. Мисля, че Ulf Stenberg, който играе Петер, както и Aliette Opheim в ролята на Мира, са двамата актьори, които се справят най-добре със задачата си. Разочарованието ми идва по-скоро от Miriam Ingrid и Oliver Dufåker, съответно Мая и Кевин. Книжните им версии също не са едни от най-активните герои, но присъствието им е сто пъти по-осезаемо от това на героите от екрана. 

    Разочарована съм също и от изключването на някои персонажи и омаловажаването на други. Жанет (ако правилно помня името) в книгата е учителка в местното училище и има значима роля по-скоро към края на романа, когато в града е на път да се появи новият женски отбор. Тя е напълно изключена от сериала. На Бенджи се обръща много внимание в  романа - не само заради личната му история и отношенията с музикант от близко заведение, но и защото той е един от малкото хора, които знаят истината за престъплението на Кевин. И Амат! Амат е един от най-най-важните герои в целия роман и моят любимец. Важни са личната му история, отношенията му с майка му, която е емигрантка, талантът му на игрището, чувствата му към Мая... и фактът, че именно той разкрива истината за случилото се между Мая и Кевин в нощта на купона. В сериала героят имаше има-няма пет реплики, всички други сцени са на това как той се движи и наблюдава и... ако първо бях изгледала петте епизода, то едва ли щях да му отдам голямо значение и докато чета.

    Значението на герои като Рамона, собственичката на местното заведение, Давид и Сюне, треньори на хокеистите,  също са сведени до минимум. Не мога да искам от коятои да е филмова продукция да бъде напълно вярна с оригинала, но все пак ми се щеше да видя малко повече развитие и участие, защото всеки назован герой е съществена част от романа. Същото се отнася и за променените детайли и добавени и изключени моменти. Ще дам само няколко примера: възрастта на починалото братче на Мая; моментът, в който се местят в Бьорнстад от Канада; моментът, в който Мая се опитва да хване Кевин в лъжа (липсва в книгата); отчаяните опити на майката на Кевин да разбере истината и молбите ѝ за прошка (липсва в сериала); създаването на женския отбор (липсва в сериала); опитът на Мая да убие Кевин (различно послание и изпълнение в двете версии); реакцията на Петер, когато разбира какво се е случило и тази на Ана в деня след партито...

    Всичко това не отменя факта, че аз всъщност много харесвам сериала като цяло. Има промени, но крайният резултат е в духа на историята на Бакман, не са променени основни събития и не героите не са представени в различна от първоначалната светлина. Важно е също, че няма дупки в сюжета - сериалът може да бъде изгледан и оценен високо и от хора, които не са запознати с романа.

    "Бьорнстад" е изключителен роман. Поетичният език на Бакман е нещо, което при предишна ни среща не успях да оценя напълно, но сега виждам като огромен плюс. Обожавам малките препратки, метафори и образи, които създава той - те са причината романът да се изкачи много нагоре в личната ми класация с най-добри заглавия. Съществена причина, но не и единствена. Героите и важните теми за разговор (ксенофобия, расова дискриминация, жената в обществото и неравенството между половете) са не маловажни и по-малко впечатляващи. Сериалът също заслужава вниманието и любовта на публиката заради добре адаптирания сценарий и вярно предаване на първоизточника. Няма да си кривя душата - не е толкова добър, колкото произведението на Бакман, но е една напълно достойна адаптация, с която човек да запълни няколко вечери. Съжалявам единствено, че слушах книгата и не притежавам физическо копие, в което да отбележа всички гениални цитати и моменти, към които искам да се връщам и препрочитам отново, и отново, и отново...