„Името ми е Емилия дел Валие“ от Исабел Алиенде - Ревю

    Любовта ми към романите на Исабел Алиенде е пословична. Чела съм повечето, някои по няколко пъти и на различни езици, и независимо колко време е минало, винаги ги препоръчвам, без да ми мигне окото.

    Алиенде е феноменална разказвачка. Историите ѝ преплитат човешката трагедия с политическата реалност и вплитат факти от собствения ѝ живот – племенница е на чилийския президент Салвадор Алиенде и има завиден опит като журналист, благодарение на което си служи с точни факти и смели мнения.

    Малко са изключенията, в които тези два елемента не съществуват в хармония между страниците на романите ѝ, и „Името ми е Емилия дел Валие“ не е едно от тях. 

    Още от заглавието на романа си личи каква е главната му героиня – силна жена с корени, която в нито един момент не изпитва страх да се заяви и опълчи на онези, които опитват да я сломят, дори това да значи буквално да пожертва живота си.

    Историята на Емилия започва много преди нея. Типично в свой стил, Исабел Алиенте превежда читателя първо през живота на родителите ѝ по изключително кинематографичен начин – с цветни описания и думи, които те пренасят в епоха на промени, несигурност, емиграции, но и на страстна любов и сляпо доверие.

    Корените на Емилия, нейните предци, са в основата на това, в което тя се превръща като млада жена – борбена, жадна за живот и успех, което я отвежда от малкото ѝ селище до Чили. А там е на път да избухне ужасяваща гражданска война.

    В ролята си на журналист Емилия се запознава с президента, военни, помощници и хора от най-низшите прослойки на обществото, чиито разкази допълват представата ѝ за страната, от която е родният ѝ баща – фигура, позната ѝ само от горчивите разкази за предателство на майка ѝ, ирландска монахиня, която през 1866 година е била измамена от чилийския си любовник и изоставена бременна.

    Силният, непоклатим характер на Емилия е типичен и за всички останали героини на авторката. Той обикновено контрастира с тези на второстепенните персонажи, без да ги прави по-маловажни или по-малко отличителни. И все пак, в световете на Алиенде второстепенните персонажи са там, за да подчертаят конкретна характеристика на главното действащо лице. Именно с тях е свързана една от критиките ми към „Емилия дел Валие“.

    Докато в романи като „Японският любовник“ или „Къщата на духовете“ винаги съм оценявала важността на страничните персонажи, тук някои сюжетни линии ми се сториха прибързани или не докрай развити. Визирам конкретно любовния аспект на романа. Както вече стана ясно, в центъра на историята е Емилия и силата, която излъчва. Макар и да не съм против романтични нишки – даже никак – смятам, че те трябва да са в услуга на героинята. Без да навлизам в детайли – това се случва и тук, във връзката между Емилия и възлюбения ѝ Ерик, но прекалено късно и леко насилено. Пътят до този момент ми се стори изкуствен и излишен, сякаш включен, колкото да има любовна драма.

    Военният живот тук се превръща както в сърцето на романа, така и в едно от слабите му звена и е основната причина да ми отнеме повече от месец да го приключа. В книгите на Алиенде неведнъж сме чели за гражданската война в Чили. Не веднъж сме чели за войната в комбинация със свръхфеминистки женски персонажи, чиято доброта и храброст изпъкват на фона на клането и политическите рокади. И все пак, случвало се е да ги четем в по-хармоничен вариант – такъв, който не отегчава и не те кара да спреш да четеш на всеки пет страници, за да провериш Instagram.

    Темпото на този аспект от историята ми се стори твърде бавно и прекалено детайлно, което отне част от оригиналността на романа – който, ако трябва да сме напълно искрени, не е особено новаторски.

   „Името ми е Емилия дел Валие“ не е сред най-оригиналните или най-запомнящите се романи на Исабел Алиенде. И все пак, той отправя красива покана към читателя да се потопи в история за смелост и щипка лудост. 

    Той е намигване към всички жени – напомняне, че способностите ни надхвърлят патриархалните рамки на общества, в които и днес властва вярването, че не сме равни по сила и интелект на мъжете. Той е покана да се опознаем по-добре, за да можем да опознаем и света – така, както го прави Емилия.

„Разумът е призван да осветява действията ни, проповядва моят Папо, но сърцето игнорира разума и следва своя собствен порив.“