Ще ви кажа само едно - много е яко случайно да откриеш нов автор, при това - български, чиито разкази толкова те грабват, че да не можеш да спреш да говориш за тях.
Преди месец-два Ния Йотова – да, същата, но аз тогава още не знаех това – ми прати сборника си „Няма страшно. Истории на баща и дъщеря“. Приятелката ми ѝ казала, че имам блог за книги, и Ния реагира като човек, който не губи време. Аз пък прекарах следващите няколко минути в опити да си спомня защо името ѝ ми звучи толкова познато... (подсказка: оказа се, че вече сме се „срещали“ между страниците на една друга нейна книга).
Чувството се засили, след като прочетох първия разказ и нещо в стила на писане ме върна известно време назад, в студентските ми години, когато любимото ми занимание беше да мина през „Сиела“ на СУ преди лекции, да си взема някоя нова книга и да се скрия за час-два в „Коста“ на Кракра (forever missed), за да чета.
Някъде в този период ме откри "Лара", първият роман на Ния.
Не помня кристално сюжета, но помня как се хихиках, докато четях твърде захласнато – както не подхожда на човек, който има да направи десет страници превод на "Естествен роман" на Господинов. Помня също осъдителното си отношение към Лара, но и благородната завист, породена от това, което е. Помня как свърших книгата и първото нещо, което направих, бе да я връча на приятелка – и да можем да я обсъдим. (Само за протокола, „Лара“ е в Сторител!)
Защо пиша всичко това? Защото всичко, което изпитах с "Лара", го изпитах и през двата (твърде кратки) дни, в които направо погълнах разказите в "Няма страшно". Отне ми един разказ да отключа онази страна от читателското си алтер его, която хваща книга и нито я оставя от ръце, нито спира да говори за нея. Отне ми два дни да изчета и двете страни на сборника, защото той не е обикновена компилация от истории - след мъничко ще ви разкажа за това. Убедих и най-добрата ми приятелка да го прочете, а следващата ми жертва е баща ми, който в този момент чете тази публикация - да знаеш, че може и да не ти донеса котката, когато ти дойда на гости другия път, но поне ще ти оставя суперяка книга!
Няма да ви лъжа, през времето след първия прочит няколко пъти препрочетох любимите си разкази. (И ако решите да ѝ дадете шанс, започнете с „Лечение с чесън“, „Дипломация от най-високо ниво“, „Грижи се за нея“ и „Създавай потребности, които само ти можеш да задоволиш“ – гарантирам стабилна доза смях и relate-ванел) И истината е, че всеки път се забавлявам все едно чувам историята за първи път.
"Няма страшно. Истории на баща и дъщеря" ми напомня ужасно много за времето, когато за първи път започнах да водя този блог. Някога той не беше посветен на литература, а беше нещо като онлайн дневник, в който пишех за премеждията и приятелите си, разказвах как съм излетяла от едно такси пред Софийски театър и съм се намерила на земята в снега пред елита на центъра, как бившето ми гадже разбра, че хич не го харесвам от един пост, как спорих с едни американци пред кралския дворец в Мадрид, защото твърдяха, че крале и кралици има само във филмчетата на Дисни.
Казано по друг начин, сборникът на Ния ми припомни две неща - колко обичах и все още обичам да разказвам истории, но също и колко обожавам да чета за чуждите премеждия! Затова съм читател - защото обичам да си навирам носа в историите на другите хора и политическата коректност налага те да са измислени. Само че книги като тази, в които авторът ти дава съгласие да влезеш в света му и доброволно ти споделя личните си преживявания... тези книги се усещат различно, лично, карат те да се чувстваш, все едно си близък приятел на действащите лица и по някак свой начин те карат да жадуваш още и още забавни и понякога не чак толкова забавни разкази.
Ния е впечатляващ разказвач и си личи откъде е наследила таланта си. Сборникът е в съавторство с баща й Богомил Димитров - половината книга е нейна, а другата половина - негова, и форматът на изданието е първото нещо, което печели много, ама наистина много положителни точки за книгата. Второто е страхотният подбор на истории.
Ако можех да прочета книгата отново за първи път, вероятно щях да започна със страната на Богомил, който с историите си връща читателя малко по-назад във времето и, докато гради разказа си към неговата кулминация, дава детайли за съвремието си (уверена съм, че баща ми би се изкефил страшно на това), а също и контекст за Ния - нещо като загатване за това какъв човек предстои да видим в разказите в другата половина. С остроумие и лекота описва сцени, чиято кулминация те кара да се засмееш истински, докато гъделичка любопитството ти и желанието за още – още истории, още сконфузни ситуации, още лични спомени, превърнати в думи.
Същото мога да кажа за Ния. Няма да лъжа - заради модерния й стил и специфичния хумор харесах нейната част една идея повече от тази на Богомил, въпреки че ги приемам и като едно цяло - началото и естественото му продължение, отразено в разказите на Ния. Умът ми все още не побира хумора на тази жена, нито лекотата, с която разказва за смешни, странни, срамни премеждия. Разказите й са покана да влезеш в дома й и да се запознаеш със семейството и познатите й, за да станеш част от мигове, които за други хора биха били твърде лични.
Четях частта на Ния все едно сме седнали на кафе и ми ги разказва лично – така, както си представям, че би го направила. Резултатът? Докато четях, се разпознавах в ситуациите, в реакциите, в онези малки коментари, които все едно са извадени от моята глава.
Но освен че се припознавах в забавния хаос на света на авторката, не спирах да мисля колко велико би било да имам приятели точно като нея. Сред безкрайния й хумор успях да извлека няколко важни урока за живота и това как го виждаме и преживяваме, а също и за това как приемаме самите себе си - понякога твърде насериозно, когато най-важното нещо е просто да се забавляваме и да споделяме колкото може повече, колкото може по-често.
Заради различните стилове и тона на двете половини на "Няма страшно. Истории на баща и дъщеря" сборникът се усеща като две отделни книги. Общото помежду им по абсолютно майсторски начин ги обвързва и ги превръща в едно неделимо цяло. Оттук-нататък за мен заглавието на книгата на Ния и Богомил ще бъде задължителният отговор на въпроса "Защо обичаш да четеш?" - заради истории като тази: лични, близки, забавни; истории, които те допускат до личния свят на един непознат и в рамките на 200-300 страници го превръщат в твой приятел. Истории, които никога не стигат...
Ния, благодаря ти, че така неочаквано ме покани в твоя свят, за доверието, което ми гласува, когато изпрати книгата към вкъщи, и най-вече за всички готини емоции, които искрено се надявам да съм предала достоверно. Както обещах, есенцията на историите ти бе предадена по възможно най-достоверен начин на испански, и се надявам да достигне до още много, безброй много читатели, защото „Няма страшно. Истории на баща и дъщеря“ е абсолютно страхотна!
Преди да приключим - кликнте ТУК, за да се запознаете с Ния в личния й блог, където публикува редовно!
Няма коментари:
Публикуване на коментар