петък, 27 май 2016 г.

"Аз още броя дните" от Георги Бърдаров - Ревю

Започвам да пиша това ревю с мисълта, че няма да е дълго и подробно, дълбаещо в същината на "Аз още броя дните". Причини - колкото щеш. Тази с най-голяма тежест е следната - едва ли скоро ще мога да проумея всичко, което прочетох между 180-те странички.
Имам афинитет към историята и си мисля, че знанията ми за събитията в световен план са, ако не солидни, достатъчни. Но когато попаднах на две популярни ревюта за дебютния роман на господин Бърдаров си дадох сметка, че случилото се в Сараево ми е непонятно. Това бе причината толкова устремено да се втурна в "Сиела" на 24-ти май, а също и да приключа с четенето в рамките на три-четири часа. Не очаквах суха теория, дати и безлична информация за трагедията. Нито пък обречена любовна история, която ще разкъса сърцето ми. Тайно стисках палци стрелката да спре някъде по средата между двете, близо до перфектната комбинация, която да ми даде някакви знания и поглед върху обсадата на Сараево от една чисто човешка гледна точка. Именно това получих и съм едновременно щастлива и тъжна заради това.
– Възмездие? Къде? Горе на небето? Заеби тия глупости, брато, тука е всичко, и ада, и рая. Няма друго…
Историята е тежка, груба, първична. Разказана смело и без задръжки; не са спестени детайли, няма цензура. Във война тя не съществува. Има ги само горчивото чувство от бруталността, сполетяла хиляди животи, и надеждата, която с всеки отминаващ ден се отдалечава все повече и повече. Емоциите, бликащи от страниците, са безкрайни, но винаги напомнящи за злото. Показани са не само чрез главните герои, Давор и Айда, които събират всички истории в едно, но също чрез насилниците и други "незначителни" жертви, постепенно попадащи в лапите на този безпощаден звяр - войната. 
Неведнъж спирах, за да си поема дъх през сълзи, и след това продължавах устремено към края с надеждата да видя задаващото се спасение. Подозирах как ще свърши и много преди финалните страници вече бях преодоляла тъгата по красивата любовна история на Давор и Айда. Но не и тази от мисълта, че описаните събития са съвсем реални. Че скоро, преди едва две десетилетия, хора са се молели техният дом да не бъде следващият, изравнен със земята, и да видят любимите си отново, щом се събудят на следващата сутрин. Едва ли ще преодолея факта, че няма отговор на въпроса защо е нужно всичко това.
Вярвам, че "Аз броя дните" ще се издигне високо над родните заглавия, защото е безкрайно искрен и най-вече истински - неща, които рядко може да се видят в подобен роман. 
Нищо не е забравено, нищо няма да бъде забравено. Нито една рана не е зараснала и няма да зарасне. Между нас винаги ще стоят убитите. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар