четвъртък, 8 декември 2016 г.

Паднах от едно такси #Blogmas2016 Ден 7

Ако си мислите, че заглавието е кликбейт, много се лъжете, приятели.
Наближава 12, а аз съм уморена, затова ще синтезирам деня си в кратичък текст, за да не губа и вашето, и собственото си време. То и без това беше скучно. Тая сряда започна на криво, защото до последния час, преди да тръгна за училище, се убеждавах, че няма нужда да влизам да си къпя косата. Но понеже съм перфекционист, след като приключих с последния епизод на драмата, се къпах, гримирах се и какво ли не. Пет минути преди да тръгна осъзнах, че блузата, която исках да облека, е за пране, та и това трябваше да променям. Забравих си половината неща. Беше ми студено. Щях да си изпусна метрото. А престоят ми в училище беше значително по-скучен - компенсира за бързането по-рано. 
С Дидко и Герко, и още дена приятелка, днес си тръгнахме час по-рано, защото бяхме на театър - "Железният светилник" в Българска армия. Имахме план - да се качим на автобус 11, след това на 72, и да ходим мъничко до театъра. С 11ката - добре. ама имаше 23 минути до втория автобус, което ни принуди да си вземем такси. Пристигнахме тъкмо на време - 30 минути преди постановката - достатъчно, че да хапнем нещо и да не се бутаме като откачени, за да си стигнем до местата. Но не. Когато шофьорът спря, Хриси - третото момиче, което седеше до вратата, тръгна да слиза. След Хриси аз тръгнах. Но в момента, в който се хванах за дръжката, Диляна (стояща зад мен) реши, че е напълно адекватно да ме хване за раменете и да ме бутне напред, за да изляза по-бързо. Но явно не осъзна, че точно в този момент стъпва върху тока на ботуша ми. В резултат на това аз, заедно с петкилограмовата си чанта, изхвърчах напред като хартиено самолечте. Християна се мръдна, благодарение на което аз прекосих тротоара, залитайки, и свърших забита в стената на сградата, а след това на земята. Пред абсолютно всички хора, които ни заобикаляха. 
Ако се питате - не, не се ударих. Падането не беше болезнено, а безкрайно, повярвайте ми, безкрайно комично. Най-вече защото станах и сама започнах да се смея истерично. 
Само за протокола - единствено Дидко направи опит да ме спаси. Дори минувачите просто седяха с поглед "На тая па кво ѝ стана". Тя също ме попита какво се случи. "Ти ми се случи, Диляна, холи фък". 
Иначе - постановката беше яка. Не ми хареса факта, че са изрязали голяма част от началото на романа - именно тази, в която се разказва за историята на Султана и Стоян. Защото според мен на нея се базира постъпката ѝ по-късно с Катерина. Също така, Явор Бахаров хич не ми се върза в ролята на Рафе Клинче, ама здраве да е. Изглеждаше доста разсеян на сцената. Въпреки това оценявам усилията му. Както и тези на останалите актьори. Най-голямо впечатление ми направиха Нети и мъжът, който играе Лазар и чието име аз не знам. Доста добре изиграни роли. Единственото, което бих посъветвала зрелостниците, мислещи си да гледат постановката, без да прочетат книгата - не го правете. Книгата е много по-добра. Само това не е достатъчно, че да придобиете първа представа за историята. Защото, след като излязохме от Българска армия, самата аз трябваше да я разказвам на приятелките си, за да им обясня защо съм толкова безобразно ядосана на Султана, защо обичам Андрея, защо Ния е най-достойната сред женските героини... Четете, четете, четете!

В общи линии това е интересното от днешната сряда. Паднах. Всички видяха. Посмях се. Вече не говорим за това. Просто се почувствах длъжна да увековеча момента и тук, пък и евентуално да ви разсмея. Не е достатъчно само да го напиша обаче. Картинката беше... а ми брутална. Поне имам чувство за самоирония. Ако го нямах, най-вероятно с приятелките ми нямаше да си говорим заради истеричния им смях, щом се размазах на стената. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар