Тайната на успеха

Вчера за първи път ме скъсаха на изпит, за който бях учила повече, отколкото беше необходимо, и чувството не е яко. Прибрах се и бях разочарована от стечението на обстоятелствата, повъртях се из апартамента в опит да проумея къде е грешката в подхода ми, а след това си легнах, за да може информацията да отлежи малко. Исках да се събудя с нов поглед върху случката.

И, разбира се, това стана. Почти. Е... добре, не точно.

Нов поглед няма. И все още не знам как след изпита бях толкова уверена, че съм го взела, а на листа ми всъщност пишеше "2". Напредък е обаче откритата връзка между чувството, което изпитах в този момент, и едно подобно чувство от преди може би година, което ме изкара от балончето на мечтите ми и ме запрати към реалността, за да се справя с проблемите си и да се опитам да продължа напред, да се справя.

Преди година отново претърпях поражение - наложи се да се откажа от мечтата си и да поема по път, който дори не стоеше в списъка с резерви. Беше ми тежко, чувствах се като провал, не исках да съм там, където бях, много пъти си мислех, че не си заслужава дори да опитвам, а и би било по-добре за всички просто да се откажа и толкова. Да, но това никога не е решението. Някои хора биха казали, че да вдигнеш ръце и да се откажеш е признак на слабост. Не бих била толкова крайна. Признак е само на това, че хората не са научили все още, че успехът идва след някаква трудност. В случая не говоря за успех, визирайки взимането на изпита през септември (за това има време), а по-скоро за успех като съвземане и продължаване напред с ясната мисъл, че животът не свършва. Перипетите са уроци, които трябва да научим, за да знаем как да реагираме в моментите, в които се повтарят. Неизбежно е, всеки ги преживява. Но не всеки си взима поука. 

Тайната на успеха не съществува. Но ако има нещо, което трябва всички да запомним, то  е, че има неща, за които не си заслужава да се въртим в кръг от самосъжаление. Става въпрос за това да се изправим, да отръскаме дрехите от прахта и да продължим напред, но без излишно вайкане, понеже за това време няма. След провалите идват успехи и те не биха били толкова сладки, ако не са изстрадани (за най-много5 минути, моля ви, кой има време да реве и да се тръшка два дни?). Както казах - не може без разочарование. Нека просто не бъде само то.

(Ако не друго, то двойката ме вдъхнови да седна и да напиша пост. Поздрави!)