Забелязали ли сте как в последно време на всички проблемът ни е "забързаното ежедневие"? Всеки ден работа, университет, срещи, вечери, откраднати минути за бързо кафе, задачи из дома и извън него - всичко това в един непрестанен кръговрат. И "забързаното ежедневие" се превръща в любимата ни фраза-оправдание за всичко - за това, че не сме изчистили вкъщи, за някоя отменена уговорка за кино, за ненаучени уроци, за почивка дори.
Може би това е добър претекст за повечето от изброените горе. Не е ок обаче, когато започне сериозно да ни пречи да виждаме позитивите на живота, които всеки ден се появяват като възможност да се разнообразим и зарадваме, но и от които не се възползваме.
Изведнъж забравяме да ценим на неща, много по-важни от моментния успех, нечия похвала, отбелязана като изпълнена задача в планера и прочее. Ставаме неспособни да забелязваме красотата на пристигащата пролет, например (разбира се, само ако не е за пост в Инстаграм, тогава сме #blessed, #excited, #SpringIsComing, #SoBeautiful - соча виновно самата себе си). Забравяме да се насладим на ароматното кафе сутрин, понеже целта му - да ни събуди - е по-важна от процеса на пиене и компанията. Четенето на любимата книга също не е така приятно - бързаме към края, за да я отележим в Goodreads, защото сме една книга назад в предизвикателството за 2019-та, пък и трябва да я свършим преди всички други. Какво значение има, че прескачаме цели параграфи?
През повечето време осъзнаваме всичко това, даваме си сметка, че е време да пренаредим приоритетите си, да забавим темпото и да започнем да ценим онова, което имаме (защото знаете какво казват - оценяваме това, което имаме, чак когато го загубим). Тук идва редът на любимото оправдание от горе - лесно решение за заблуждаване на гузната съвест е, предполагам.
В дни като днешния - мрачни, спокойни, в които мирише на дъжд, но вън все пак е свежо, а времето е на мое разположение - често си мисля за нещата, които имам, които са важни и за които съм истински благодарна.
Имам прекрасен дом, семейство и най-удобното легло, което ми е safe heaven - местенце, в което никой не може да ме докопа, където има само спокойствие и в което мога да прекарам часове наред без да ми е нужен контакт с околните.
Напоследък имам повече възможност да чета и поради тази причина по-често се ровя из купчини книги в столичните книжарници. Преди седмица прочетох "Куджо" на Стивън Кинг и си припомних защо обожавам това занимание.
Влюбена съм в идеята за малко бягство от реалността с любим човек и нямам търпение да осъществя плана си. Мога - правя го.
Най-сетне успях да намеря прекрасни продукти за кожата на лицето си и рутината ми сутрин и вечер ми доставя истинско удоволствие. Ритуалът е съпроводен с приятна музика или някой сериал - в момента гледам The OA в Netflix и съм изненадана, че не много хора говорят за него.
Уча се да си почивам, колкото и странно да звучи това. Свикнала съм да уча или да правя нещо, свързано с уни, седем дни в седмицата, но през последния месец новото правило е следното: уикендът или поне един от двата почивни дни е само и единствено за разтоварване и докосването на учебници е строго забранено!
Храна! Обожавам италиански десерти, сладолед, торта. И си хапвам. Всичко в разумни количества е супер!
И след като си припомня за съществуването на всичко изброено, ми става неописуемо щастливо. Не ни трябват специални поводи, за да бъдем благодарни за нещата, които имаме, било то материални или не. Дори по-ненужно и безсмислено е да чакаме да изгубим нещо, че да си дадем сметка колко хубаво ни е било да го имаме/правим. Липсва ни време - да, тъжен факт, но това не е основателна причина да се лишаваме от всикчо, което ни носи щастие и, at the end of the day, е наистина важно и обогатяващо. Не е и оправдание. По-скоро е заблуда. И от нас си зависи колко често ще си даваме сметка за това и ще си губим времето в жалване и преследване на безсмислици.
Няма коментари:
Публикуване на коментар