Преди няколко дни в социалните мрежи започнаха да ми излизат т.нар. "спомени" от 2017 - годината, през която завърших. Красивите снимки с приятели, на които всички сме облечени с красиви рокли, позираме с греещи лица и броим от 1 до 12, ме накараха да си припомня не само положителните емоции покрай завършването на гимназията и щастието от настъпилото лято, но и всички онези на пръв поглед безобидни заблуди, които се въртяха в главата ми през онези дни.
Не мога да отрека, че последният гимназиален ден е страшно събитие и вълнение! При това във всяко отношение. Вълнувах се не само защото може би никога повече нямаше да прекрача прага на сградата, която се беше превърнала в мой втори дом в продължение на цели пет дълги години, но и защото за мен тези два дни - на изпращането и на бала, бяха върховната възможност да изляза от зоната си на комфорт, да се появя в красива рокля на високи токове, с къдрава коса и грим - все неща, които до този момент не бяха в ежедневния ми списък. Най-накрая щях да празнувам, след като 5 години се бях борила с учебници, учители и със себе си.
Беше възможност за мен и приятелите ми да се съберем за един "последен път", да танцуваме, да слушаме музика, да въртим шотчета текила и да не мислим много за това как, аджеба, ще се доберем до вкъщи след това. Припомням си с умиление тези моменти на осъзната безотговорност, желание за забавление и свобода. Това е така, защото може би наистина си вярвах за следното: животът ми щеше да продължи именно по този начин. Нали христоматиите по литература бяха изчетени, уж можехме да намираме синус и косинус, никой нямаше проблем с това да разпознае C2H5OH, щом се срещне с това диво животно на живо, а и всички бяхме съгласни за едно: България на три морета! Имаше ли нещо, способно да ни повали?
Знам, наивно беше. Но пък на подсъзнатело ниво до един осъзнавахме, че трудната част тепърва започваше с края а последната матура и излизането на резултатите от нея. Едва тогава осъзнах, че "последни" не бяха само учебният ден и срещата с някои съученици и учители. Предстоеше последно напълно свободно лято за почивка, четене на книги, разходки и безделие. Последни "лесни" задачи, излежаване до късно.
За сметка на това, последваха и много предизвикателства (в най-положителния смисъл на думата). Кандидатствах във ВУЗ, приеха ме, направих крачка към по-самостоятелния живот "на възрастен", започнах да се уча да правя неща, за които до този момент бяха отговаряли родителите ми, позволих си да мечтая за възможности, които дойдоха с навършеното пълнолетие, започнах да обмислям бъдещата си работа и се наложи бързо да се науча да отделям внимание на себе си и здравето си, за да мога да се приспособя към новия начин на живот, към който ме тласна завършването.
И така, минаха си две години. Много от очакванията ми от този вече далечен момент се оправдаха: станах по-самостоятелна, открих истинските си кариерни интереси, имах и все още имам възможността да продължавам да се уча и да се усъвършенствам в много отношения. С оправданите очаквания обаче дойдоха и много неоправдани, сред които са няколко по-отличаващи се:
- В училище беше много лесно. Много. Липсва ми свободата, с която разполагах, що се отнася до времето за учене и заетост в класната стая. Уроците бяха по-лесни, изпитванията - на по-малък обем материал, часовете бяха само по 40 минути, и честно, класните бяха елементарни. И се чудя защо някога ми е хрумвало да се оплаквам за всички тия неща.
- Репликата "В университета сам ще избереш какво да учиш и следователно ще ти харесва и ще учиш с удоволствие" е тотално грешна. Повярвай ми. Във ВСЯКА специалност има дисциплини, от които ти се гади; преподаватели, които никога повече няма да искаш да видиш; хора, които ще ти пилят нервите ежедневно. Уви, точна формула за спасение няма.
- Работата е и зле, и добре. Разбира се, и това зависи от позицията, която заемаш. Но ако си намериш работа, която да се припокрива с интересите ти, попаднеш в готин екип и наистина се стараеш резултатите ти да са на ниво, няма нищо страшно дори в деветчасовите работни смени.
- Ако репликата "Да, пиши ми и ще излезем на кафе" значеше "Никакъв шанс да излезем" в гимназията, то в университета се превежда като: "Абсурд, ти знаеш ли колко курсови имам тоя семестър? В почивката от работа ли да ти излизам за кафе?".
- Дори и две години след края на училище някои хора не порастват. Продължават да се държат детински и да нищят незначителни проблеми, държат се като гимназисти и ги въвличат в кавги като от началното училище. Възрастта на хората не е никаква гаранция, че са узрели и се държат като възрастни, за съжаление. И колкото повече го мисля, толкова по-ясно ми става, че същото наблюдение ще повторя не само след още две години, но и след 20.
- Нямаше смисъл от всички онези пари, които пръснах покрай бала. Да, вечерта беше чудесна и се чувствах прекрасно там, където бях, облечена с една от най-красивите дрехи, които притежавам. Но роклята си стои в гардероба, обувките са прибрани един бог знае къде, чантичките също не съм носила, ако трябва да бъда честна. Не е реалистично да се пръскат толкова много пари за една-единствена нощ. Дълго време не опитвах да се убедя в противното... Съжалявам, но е така.
- Времето лети и единственото добро, което можеш да направиш за себе си, е да се абстрахираш от негативните влияния и да преследваш собствените си интереси. Време е за индивидуалност, а не за подражание, за преоткриване, а не за дълбаене на едно място. Прави това, което на теб ти харесва, а не които останалите очакват да правиш. Не губи ценни мигове и не пропускай шансовете от страх.
Балът ми беше наистина вълшебно преживяване. Още помня ясно залата, в която се събрахме с всичките ми съученици и преподаватели. Помня как се смяхме, когато вървяхме към бара след това. Помня, че танцувахме на рок балади все едно ни бяха регетон хитове. Помня дългите рокли, неудобните, но красиви токове, силния грим, а също и тръпката от наближаващия край-ново начало пред вратите на училище. И виковете от 1 до 12, разбира се. Кой зае колко ми е увреден слухът само от тоя ден.
Но от тогава мина толкова много време! Пораснах. Намерих се, а после се изгубих. Всеки ден търся своето място и си повтарям, че "Всичко е временно". Забавлявам се, старая се да не приемам нещата твърде навътре, давам всичко от себе си когато преценя, че е необходимо, и не си хабя думите за безсмислени подхвърляния на реплики. Дали се възползвам от всяка дошла възможност - не знам. Смело мога да твърдя обаче, че всеки ден си намирам различен повод да изляза от зоната си на комфорт. И именно така бих описала двете изминали години - излизане от зоната на комфорт: формула, която рано или късно винаги носи добро.
Няма коментари:
Публикуване на коментар