"Сянката на вятъра" от Карлос Руис Сафон - ревю

        Намираме се в Барселона след Гражданската война. Градът е сив, притихнал, пълен със спотайващи се фигури и сенки. Топлината на вечно гостоприемното място сякаш се е изпарила. Обстановката в каталунската столица отразява емоциите на Даниел - момченце на десет години, което за първи път пристъпва прага на Гробището на забравените книги заедно с баща си. Сред хилядите различни заглавия той намира "Сянката на вятъра" от Хулиан Каракс. И се влюбва във всеки един аспект от новата си любима книга. Чете я на Клара, момичето, в което е влюбено, прелиства отново и отново страниците й, пази я като очите си, но едновременно с това започва да изпитва интерес към загадъчната фигура на нейния автор. Хулиан Каракс - младеж от Барселона, който е заминал да живее в Париж с майка си, издал е няколко романа, но след това е загинал в дуел. Търсенето на повече информация се задълбочава, когато на хоризонта се появява мистериозният и безлик Лаин Кубер - мъж с името на дявола от "Сянката на вятъра", чиято единствена мисия е да намери всяко едно останало копие от книгите на Каракс, за да ги унищожи. А след срещата му с Даниел, главната цел на момчето е една - да разбере какво се е случило с Хулиан Каракс и защо Лаин иска да заличи името му от лицето на земята. 

        С тези няколко реда се резюмира една миниатюрна част от сюжета на една от най-великолепните книги, които съм чела - без преувеличение! Макар и това да е така, не мисля, че потенциалният читател се нуждае от повече информация, преди да се впусне в четенето. "Сянката на вятъра" е роман, който е по-добре да прочетеш, без да знае кой знае колко. Така и така не е и възможно да се направи обстойно резюме, без да се издадат някои от основните точки в брилятнтно заплетения сюжет на Руис Сафон. 

       "Многопластов", така бих нарекла романа. Цялата история около главната му идея, резюмирана по-горе, е изградена въз основа на десетки по-малки сюжетни линии, базирани на личните истории на различните персонажи - всеки от които се свързва по един или друг начин с Хулиан. Но не става въпрос за просто натрупване на герои, за да се запълни пространството и по изкуствен начин да се "придаде живот" на историята. Всеки един от персонажите има строго определена функция и значи много за разплитането на мистерията: кой е Хулиан Каракс и какво се е случило наистина с него? За да отговори на този въпрос, Даниел посвещава много години на търсенето на повече информация. Проследява пътя му от Барселона до Париж, разпитва хора, които са били важна част от живота му в детството и в младежките му години, хора от издателството му и дори техни близки, за да отсее лъжите и от хорските разкази да сглоби пъзела за живота и съдбата на мъжа. А те, в крайна сметка, се оказват много по-сложни, отколкото може да си представи читателят в самото начало на романа (дори и да си позволи да предположи кой е Лаин Кубер и случайно да нацели верния отговор; със сигурност няма да успее да измисли причинно-следствените връзки за достигането до крайния резултат). 

         След всички романи на испаноезични писатели (както от Испания, така и от различни страни от Латинска Америка), които прочетох през изминалите три години, мога да заключа, че една огромна част от тях доста си падат по богатото градене на сюжет чрез герои (някои си падат и по безкрайните описания на полета и крави - гледам към Бернардо Ачага). Пример за това е и Исабел Алиенде. Сафон обаче го прави по един безкрайно колоритен начин. При него разграничението между добри и лоши герои е леко размито, защото успява да опише характерите им по адски човешки начин - те са едновременно добри и проблематични, имат своите силни и слаби моменти, допускат грешки и търпят последствията от тях. Понякога е трудно да обвиниш някой от тях в грешка или да заключиш категорично кой точно е виновникът за обърканите ситуации. Но в крайна сметка ги разбираш, именно защото са страшно реалистични. Безгрешно и перфектно характеризиране на всеки-един-герой от тези 500 страници. 

          Човек би решил, че след като има толкова много градене на герои, то действието няма да е на високо ниво. И човек би сгрешил! В "Сянката на вятъра" именно това характеризиране е водещото за въпросното действие. А то е много! С напредването в търсенето на повече данни за Хулиан, Даниел се натъква на нови и нови хора, които допълват разказа на предишните с повече детайли, с проявлението на собствените си характеристики допълват цялостната картина и създават динамичен разказ за миналото, което неминуемо се преплита с настоящето и превръща Даниел в съучастник на Хулиан, на Хавиер Фумеро, неговия враг, на Фермин, дясната ръка на Даниел, на Клара, Беа, Нурия, Пенелопе… 

         Разбира се, "Сянката на вятъра" е на първо място мистерия - мисля, че вече уточнихме индиректно този факт. Търсенето на идентичността на Хулиан и разгадаването на мистерията на миналото му е онова, което слепва всички сюжетни линии в първия роман за възрастни на Сафон. В същото време обаче неизбежно се забелязва любовната линия (от една страна Даниел и чувствата му първо към Клара, а след това и към Беатрис, и от друга - историята на Хулиан и неговата Пенелопе), нотката криминале (Фермин, който се превръща в най-добър приятел и дясна ръка на Даниел, е бивш шпионин на испански политици в Латинска Америка и е преследван от властта към момента на разказа), а също и мъничката доза магически реализъм, типичен най-вече за писателите от Южна Америка (по едно време се появяват едни призраци, едни сенки...). Да не говорим за десетките други елементи от сюжета, заради които мога да изпиша още страници с възхвала. Ще спомена само и единствено подчертаните междуличностни взаимоотношения и значението на семейството в "Сянката на вятъра". Контрастират няколко вида - сплотено, отхвърлящо и крайно стриктно, с което по един начин се изясняват основните различия между двамата главни герои. 

        Но Хулиан и Даниел всъщност и си приличат. Историите им съществуват паралелно - тази на Хулиан върви в миналото, а тази на Даниел - в настоящето, и, разбира се, в самия край се пресичат и дори за миг се сблъскват. Приликите се виждат по пътя, например в любовния аспект от живота им: двама мъже, влюбени в сестрите на най-добрите си приятели, попаднали в битка за достигане на така желаното щастие. 

         "Сянката на вятъра" е книга за книгите, история за историите. Може би някой ден ще я още веднъж, за да отбележа ей така, за себе си, всеки важен момент, който води до великолепната развръзка. Истината е, че си даваш сметка колко сложен и богат е романът едва в края му, когато истината се разкрива и героите трябва да намерят начин да продължат с живота си. Започваш да се връщаш назад, за да се опиташ да си спомниш къде точно е имало подсказка за огромните обрати, които са те накарали на ахнеш и да поспреш за няколко минути, в които да пишеш на някой fellow reader колко велико нещо си прочел. Не осъзнаваш колко красиво е описана обстановката и как винаги е в унисон със ситуациите, през които минават героите. А пък какво остава за самите тях! Връзките помежду им са безкрайни, логични, аргументирани, нужни. Отново казвам - сякаш всяка една дума, всеки детайл, всяка реплика, колкото и кратка да е тя, е там с цел да доведе историята до великия й край.
      Всъщност това е първата част от тетралогия, носеща заглавието "Гробището на забравените книги". Главната ми цел за следващите няколко месеца е прочитането на останалите три книги, защото, честно, обсебена съм от прекрасния стил на Руис Сафон, от героите му, от динамичния разказ, от простотата на сложната му история. А след това - всичките му останали романи, било то за възрастни или за деца! Не знам дали скоро отново ще попадна на книга на толкова високо ниво, но поне за известно време мога да препоръчвам "Сянката на вятъра" на всеки, който се осмели да говори за литература пред мен, без да бъда крайно досадна.