Пролет в Bullet Journal. За оригиналността и желанието винаги да бъдем най-добри

      Не ми харесва да гледам пролетта през прозореца, но се налага да се примиря с факта, че любимият ми сезон ще премине неусетно пред очите ми, без да мога да се насладя на топлите слънчеви лъчи с кафе пред факултета, без да мога да се разходя в любимите си паркове, нито пък да пребродя централните улици и да хапна вкусутийки във вътрешните градини на новите сладкарнички по центъра.

       Вече съм в процес на превръщане на балкона вкъщи в градина на пет етажа над земята, но това и кратките излизания до магазина не са достатъчни, че да ме заредят с достатъчно настроение (и витамин Д в тоя ред на мисли, но това е тема за друг разговор, предполагам). Затова реших да се завърна към хоби, което преди бях превърнала в ритуал за през уикендите - реших отново да започна на рисувам в bullet journal-а си, който в момента е посветен само и единствено на организация.

       Имам bullet journal от вече повече от година - сама изрисувах предната корица и в началото започнах с желание да рисувам изгледи от всички градове, които посещавам. Исках всеки нов месец да е артистично оформен като онези от снимките в инстаграм, но бързо ми стана ясно, че не съм толкова търпелива и за мен постоянното добавяне на драскулки и цветове по страниците е по-скоро непрактично. Предпочитам чистите подредени страници, списъците със задачи и минималистично изглеждащите графи без излишни подробности. Определено не съм от онези хора, които следят в органайзера си дали са си мили зъбите, дали са пили осем чаши вода и дали са си направили десетте хиляди крачки. Списъците с поленца за отбелязване на завършена задача са центъра на месечните ми страници. Скука. И грозотия, когато започна да драскам и единственото цветно са изписаните крайни срокове за предаване на различни задачи, в ярко червено.     

       И... след като не мога да отида при пролетта, пролетта идва при мен през малки картинки с водни боички и тънкописци. Цветя в зелено, лилаво, розово и даже синьо. Няколко часа спокойствие на музика - аз и боите. Няколко часа извън ученето, четенето на книги и гледането на сериали - трите главни препоръки във всеки пост тип "10 неща, които да правиш под карантина!", които са плъзнали във всички платформи и под всякаква форма.

     Дълго време си мислех, че за да изглежда красиво тефтера ми, трябва да е изпълнен с безупречни илюстрации, нови идеи, прави линии и оригиналност. Това до някаква степен дълго време ме спираше, струваше ми се като измама да отворя нечия чужда снимка и да изкорипам идеята му, може би защото ме беше една идея яд, че аз не мога да направя нещо толкова красиво без чужда помощ. Опитвала съм се много пъти, но никога не съм оставала доволна от резултатите. Мнението ми по темата все още не е променено, но сега, когато имам достатъчно време, че да си позволя да "изгубя" малко от него, не виждам нищо лошо да опитвам. Простичките картинки, които направих тези дни, не са директно изкопирани, но са вдъхновени от чужди. Взимах идеи и ги изкривявах през собствената си призма, експериментирах с противоположни цветове и сменях местоположения, акцентирах върху други места и си позволявах да добавям елементи. Колкото и простички да са рисунките, посланието, с което излязоха изпод ръката ми, е достатъчно важно, че да ме накара да продължа да запълвам малките странички с акценти: винаги започваш от някъде. Никой не се е родил научен. Всеки е започнал от нещо простичко и с много желание го е развил до впечатляващо ниво.

      Малки са и са простички. В интернет е пълно с по-красиви картинки, с по-добри техники, с по-оригинални текстове. И въпреки това реших да напиша и публикувам този пост, защото не винаги е нуждо да правим всичко най-грандиозно, впечатляващо и крещящо. Понякога стига да видим малките и красиви неща, носещи ни щастие, особено когато ежедневието ни не ни дава необходимите радости и сме принудени да започнем да се вглеждаме, за да угодим на сетивата си. Публикувам го и защото, мислейки си за страха от това да не направя нещо достатъчно красиво, умът ми се стрелна по посока на темата за натрапчивото желание за покоряване на нови върхове, което е подгонило една огромна част от нас.

       Освен крайно егоцентрични създания, хората сме и насочени към успеха - съзнателно или не. Винаги е било така, но сега, когато сме си вкъщи и възможностите ни за развитие и изява са силно ограничени между стените на домовете ни, желанието да се докажем ми изглежда дори по-натрапчиво. И лети във всички посоки: от коментарите през фейсбук, през неофициалните състезания "кой ще публикува повече"/ "кой ще направи по-хубаво еди-какво-си"/ "кой ще бъде по-активен"/ "кой ще свърши повече работа от хоум офиса"/ "кой ще си изчисти дома повече пъти"/ "кой ще прочете повече книги за една седмица" и т.н. Обективно погледнато, да, в момента разполагаме с един много дълъг период от време, който трябва да запълним с възможно най-полезни занимания (на теория). Но не съм съгласна с това, че трябва да е в името на тоя тип съревнования. Какъв е смисълът да отдаваш цялата си енергия за дейности, с които просто да се докажеш пред някакви хора (които, между другото, едва ли изискват от теб да се доказваш), но и без да получаваш кой знае колко в замяна?
        Никога няма да отрека, че да имаш външни мотиватори, които да стимулират развитието ти във всяко едно отношение, е нещо добро. От друга страна обаче не мога да се съглася с това, че те трябва да са главният мотиватор. Именно заради това - в опит да предпазя себе си от преждевременна умора от преследване на вечно отдалечаваща се цел - внимателно подбирам битките си, особено сега. Не искам да влизам доброволно в конкурса "Кой ще си напише домашните по-бързо?", "Кой ще прави повече и по-добри упражнения в домашни условия?" и производни. И да - доста е трудничко, имайки предвид факта, че отвсякъде валят препоръки и мотивационни речи, и видеа, и самата аз (ние) се намирам в среди, в които подобно явление е неизбежно.
        Но както казах - нямам против външните мотиватори, добре са ми дошли! Проблем се появаява в мига, когато проблеснат първите признаци на синдрома "ако не си топ, значи си нищо". Защото не е така. Трябва да имаме предвид настоящата ситуация и да знаем, че хората реагират по различен начин под стрес и в неясни обстоятелства; че всеки има различни способности и капацитет за произвеждане на дадени резултати; и най-вече че "продуктивността" такава, каквато я промотират тв водещи, блогъри, влогъри, мотиватори, инфлуенсъри и тем подобни, не е показател за това какви  хора сме.