Пролетта досега. Размисли и снимки

    При всяко започване на публикация на по-ежедневна и лична тематика, се чувствам като развален грамофон. Дотолкова е издълбано в ума ми да регистрирам случващото се по света, че вече не съм сигурна дали мога да измисля не-клиширано и не-банално встъпление. Но се надявам да ми простите - колкото и да не ми се иска да го споменавам, пандемията намери начин да се вмъкне в живота ми и превърна първите няколко седмици от така очакваната пролет в нещо, което се надявам бъдещото ми аз да забрави възможно най-бързо. 

    Беше ми пределно ясно, че ще дойде моментът да се сблъскам лично с пандемията. Не очаквах обаче да е изневиделица (наивна мисъл - такива неща нито предупреждават, нито ти дават шанс за психическа настройка, така че да можеш да понесеш събитията по приличен начин), нито пък да отнеме възможността да стана пряк свидетел на всичко, за което вече от година копнея. 

    Хванах пробуждането на природата през прозореца и в няколко кратки излизания на балкона и пред блока, колкото да щракна снимка-две на побелелите щастливи дръвчета. Не усетих кога бялото се превърна в любимо зелено, кога цветчетата в градинката под балкона цъфнаха и придадоха цвят на сивотата, не си дадох сметка и кога птичетата запяха по-силно и оптимистично. Това малко щастие, на което целенасоченно наблягам всяка година, си остана сив фон на часовете чакане, пиенето на лекарства и книгите, превърнали се в убежище от мислите. За съжаление, не беше достатъчно, че да ме измъкне от налегналото униние. 

    Обичам да подтиквам хората да търсят хубавото във всяка ситуация - онези малки неща, които обикновено не забелязваме, но ни носят психическо спокойствие и позитивизъм, когато по някаква причина излязат на преден план. Едно е да го казваш и съвсем друго е да приложиш добрата практика. Оттук произлизат проблеми, с които се справям трудно и които влизат в пряк двубой с установените ми вярвания: свързани са с фалшивия и на моменти отровен позитивизъм, желанието да страним от черногледството и да симулираме перфектен живот, мотивацията и непрекъснатата продуктивност, която едва ли не ни валидира като хора... Поставена пред свършен факт, стигнах до финалното заключение, че нищо от тези неща не е логично и възможно в дългосрочен план. Поне не и за постоянно. Заложено ни е да търсим доброто с цел оцеляване, но проблем се създава в мига, в който откажем да приемем, че не сме направени от стомана и ни е отредено да имаме слаби периоди, в които не всичко е на сто процента. Искаме - не искаме, наложено ни е да вярваме, че сме от значение, когато се стремим постоянно към съвършенство. А оттам - безкраен кръговрат на самоосъждане защо, аджеба, точно на нас ни се случва да изпаднем в дупка, от която светкавично излизане няма.
    Имах достатъчно време да преценя двете страни на монетата и разбирам къде стои мнението ми. И все пак ми е трудно, защото не искам да повярвам, че аз - човек, който се гордее с позитивния си мироглед и мотивацията да стане и да върши всичко, което следва да бъде свършено - не мога да събера достатъчно енергия и желание.
    Всъщност сега се питам защо пиша всичко това, след като си бях обещала, че блогът ми ще бъде посветен само на хубави неща, които да носят радост и на мен, и на читателите ми. Тази идея явно е част от проблема, който винаги е съществувал, но аз съм потискала. Сега просто имам причина да споделя и да разсъждавам - главно с цел да дам посока на мислите си и с надеждата, че някой ще се припознае и ще разбере, че не е нужно да се хулим, когато цялата вселена ни дава знак да натиснем бутона за пауза и просто да дишаме.

    On a good note, едва началото на пролетта е. Отново не съм пред факултета, не пия кафе с приятелите си и не се скитам по улиците по късни доби, но не е толкова зле. Намирам с какво да запълвам времето си - лека полека се завръщам към по-активното четене (подхванах испански книги, за които се надявам да ви разкажа някой ден), чат-пат споделям за това в книжния си инстаграм, който, ако искате, можете да погледнете (Stormy.garden). Открай време обяснявам, че искам да разширя малко тематиката му и да го превърна по-скоро в профил, свързан с блога, но все още не съм сигурна дали е правилният избор. Няма голямо значение, ако се замисля. В момента взима превес прокрадващата се неспособност да взимам категорични решения.

    Тръпна от нетърпение за предстоящите изпити и се наслаждавам на последните няколко седмици бакалавър - това е цял друг въпрос, който ще обсъдя подробно тук. Да приключи само, живот и здраве. 

    Лека-полека превръщам спалнята си в малка джунгла, но задачата да опазя растенията от котана става все по-сложна. А отглеждането им не коментирам - от много време вече проявявам интерес към отглеждането на стайни растения, но при мен положението е 50/50; с някои ми се получава, а с други - не чак толкова. Бъдете сигурни, че давам всичко от себе си, за да ги опазя. И музика им пускам, и ги хваля - само се надявам съседите да не ме слушат, защото съм убедена, че разговорите с котката са достатъчни, че да си направят заключение за особата ми.

    А междувременно - въпреки първите пролетни дъждове, синьото на небето изглежда различно, красиво, вдъхновяващо, не знам дали ви е направило впечатление.