Първи стъпки в света на Сюзън Елизабет Филипс: "Идеалната половинка", "Избрах теб" и "Рай в Тексас" - Ревю

    През годините четене съм научила, че лошото настроение се лекува най-ефективно от чик-литите - онези страшни книги, които преди време посетител на книжарницата, в която работех, нарече "поезия за възрастни" и които продължават да провокират полемики под постове с красиви маникюри и полепнал по кожата пясък през летните месеци. Хубаво е да се отнасяме критично към литературата от всякакъв жанр, за да подобряваме предпочитанията си и да се възползваме от дидактическите възможности на този тип забавление, но без да забравяме, че в крайна сметка си е забавление. Романите на Сюзън Елизабет Филипс с техните шарени и провокативни корици, които едва ли някой би развявал гордо в метрото или автобуса, сякаш съществуват, за да напомнят на изписаните отгоре неща. 

    Във фокуса ми попадат три книги от поредицата "Чикаго старс", които се публикуват между 1994 и 2016 година (очаква се и нова през настоящата 2021 г.) и са преведени на български от изд. Ибис. Става въпрос за една от онези дълги, дълги поредици, които се развиват в една и съща вселена и споделят герои - главните от една част се появяват като второстепенни в друга, създавайки богат свят от образи и взаимно свързани събития, които обаче все пак могат да съществуват независими едни от други. Тук е моментът да спомена, че настоящото ревю съдържа спойлери за сюжетите на трите споменати книги. Те ще бъдат отбелязани с по-светъл сив цвят. 

    За да навляза в света на авторката, избрах да започна с четенето (слушането) не според определената хронология. Така първо попаднах на "Идеалната половинка", книга номер 6, след това на "Избрах теб", книга номер 1, и накрая на "Рай в Тексас", книга номер 2 от поредицата. Това е и поредността им според мнението ми за романите, които бих коментирала от общото към частното, като започна с обвързващата тематика - футболът. Не съм фен на американския футбол или на футбола като цяло и не съм запозната нито с терминология, нито с йерархии. Въпреки това не срещнах проблем при навлизането в този така далечен за мен свят. Подхвърлят се познати думички без кристализирано значение, но истината е, че тази конкретика не е нужна на читателя, за да даде обективна оценка на същинската история във всяка една от частите - а тя си е чисто любовна, за това две мнения няма. Базира се на 99% върху предъвквани стотици пъти клишета, като това за грозноватото и с нищо отличаващо се момиче и секси, мачо, алфа, лош мъжкар, който има някакъв вид психическа травма от миналото си и чийто привлекателен външен вид всъщност крие сладка същност на любящ добряга в търсене на истинска любов и семейство. Без да изпадам в подробности за съпътстващи детайли, можете да си представите всички останали задължителни елементи от този тип романси - тук са, присъстват, а на моменти даже са толкова неприятно подчертани и преекспонирани, че се чудиш как е възможно нечий мозък да роди толкова пошло нещо. 

    Може би именно те занижават една идея общата представа за стила на Сюзън Елизабет Филипс. Тук не може да се говори за някакво майсторство извън рамките на очакваното за жанра - приятен и лек изказ, може би нарочно опростен, наситен на диалози. С две думи, зачиташ се и времето минава, но на теб ти е приятно, защото съзнанието ти не е заето с философски разсъждения, а директно ти се сервират някакви картинки с прекалено подбробни описания и... това е. Полшостта на историята особено в първите две книги от поредицата ми е проблемът. Нямам против да чета steamy сцени, това трябва да е пределно ясно, след като целенасочено от време на време търся именно такава литература и се забавлявам искрено да я чета. Само дето има един праг на простотията, който не мога да си позволя да мина с чиста съвест. Описанията и думите на героите в първите две книги (и особено в "Рай в Тексас") достигнаха до такава низина, че се принудих да прекратя слушането за собственото си добро и без да съжалявам. По средата на книгата разговорите и дори вътрешните монолози на героите се състояха само в предъвкване на фактите колко занемарена е главната героиня и как не е никак привлекателна, обаче как главният герой иска да спи с нея, но тя е девствена, но той не е привлечен от нея, но всъщност е, но как може тя да е такава провокативна и да събира мъжките погледи по клубовете, но и да е толкова задръстена и... Има десетки други начини същия предмет на разговор да бъде изписан и представен интелигентно. И избраният от авторката не е нито един от приемливите за мен. "Пошло" е точната дума. Предполагам, че с развитието на поредицата това се изчиства до някаква степен, защото най-много си личи, както казах вече, в първите две части. В "Идеалната половинка" сякаш подходът е по-деликатен и не елементарен до степен, в която да те накара да се отвратиш. Оставям това отворено за дискусия, тъй като не знам дали някога ще мога да аргументирам мнението си, основавайки се и на останалите книги от поредицата.

    След като вече установихме какви са мъжките и женските герои на С.Е.Ф., можем да кажем, че различните сюжетни линии също не са толкова различни, колкото би му се искало на човек. Ще отдам това до някаква степен на факта, че прочетох трите части една след друга, а така е много по-лесно да се забележат приликите. С други думи - не бих препоръчала на ентусиастите да си правят маратон с тези романи, за да не им стане скучно твърде бързо и да се откажат от последващо четене заради постоянно повтарящите се мотиви. Все пак, във всяка история има по нещо поне малко чаровно, което въпреки всичко може да спечели малко симпатии - къде симпатичния хумор на някой герой, къде някоя препратка от предишна история, къде приличния баланс между любовта и друг сюжетен елемент. 

    "Идеалната половинка" обира точките в това отношение. В този роман читателят се запознава с историята на Анабел Грейнджър - издънката на заможно и добре познато семейство с изтъкнати специалисти в различни елитни сфери, която решава да поеме по свой собствен път след няколко неуспешни опита за изграждане на кариера, озовавайки се в центъра на западаща агенция за намиране на перфектната половинка на важни клечки от чикагското общество. В опит да спаси начинанието, предадено от баба ѝ, тя се залавя със задачата да открие бъдеща съпруга за капризния спортен агент Хийт Чампиън. Динамиката между протагонистите ми хареса заради коренно различните им характери, които в крайна сметка достигат до приятен баланс. Докато Анабел е по-лековата, бързачка, импулсивна и готова на всичко в името на едничката си цел, Хийт внася доза устой с премислеността и тихата си калкулираност. Мачо образът му не попада в топ листа ми за пресилено мъжествени герои и не помня да е имало момент, в който поведението му да ме е издразнило повече от обичайното. Дори обратното - за разлика от мъжете в другите две книги, Хийт потиква половинката си към положително развитие от началото до края на романа, като за целта не са потъпкани никакви женски принципи! Ура! 

    Комедията е важна част от "Идеалната половинка" и за мен е поднесена с вкус и в умерени количества, също както и любовната нишка. Отношенията между Хийт и Анабел се развиваха постепенно, макар и белязани от някои по-рязки върхове и спадове, като беше запазен приятен и логичен ритъм през цялото развитие на романа. Плюс давам и за това, че задължителния драматичен момент към края не беше твърде сълзлив или ненужно проточен - имайки предвид основта, с която работи, С.Е.Ф. е достигнала до прекрасен баланс и пример за това как може забавното, драматичното и любовното да съжителстват в хармония. 

    Колкото и да ми се иска да коментирам второстепенните герои, редно е да се въздържа, защото към момента на прочит аз все още не познавах нито едно от вече представените в други части имена. На по-късен етап вързах Дан и Фийби, например, а това ми попречи да се насладя на звездната им поява. Ако се абстрахирам от това, мога да кажа, че като цяло богатството от други образи е много приятен елемент и нещо, което винаги оценявам високо в поредици със сходна идея.

    Дан и Фийби, основополагащите герои от първата книга - "Избрах теб"! Досаден комплект от силни характери, които едновременно ти се иска да удушиш, но и да прегърнеш силно, защото ти носят странна положителна енергия въпреки всички очебийни проблеми. В основата на тяхната история е футболният отбор, който покойният баща на Фийби и завещава при едно-единствено условие - да успее да го опази и изкара на чело на класациите. Водена от собствените си цели, младата жена с причудлива слава се впуска в мъжкия свят с главата напред, не особено подготвена за сблъсъка с главния треньор на новата си придобивка - Дан Кейлбоу. В тази част ролите на мъжа и жената се обръщат - Дан, за разлика от Хийт, заема по-второстепенна и не толкова вълнуваща роля, като дава място за изява на шарената, луда и провокативна Фийби. И тя със своите много кусури, както можете да се досетите, но много по-колоритна от Анабел. Ако в "Идеалната половинка" драматичната предистория беше поверена на мъжа, то тук Фийби е тази, която пада под светлината на прожекторите и поема отговорността да представи хладнокръвно и уважително теми, които някои читатели с по-изразени предпочитания би трябвало да имат предвид - важна част от сюжета са темата за сексуалния тормоз и употребата на различни субстанции. Атаката над Фийби е важна част от предисторията ѝ, която белязва цялостното ѝ бъдещо развитие, но и не достига до нивото на единствен определящ фактор - характерът и постъпките ѝ не се базират на този един-единствен факт и той не се натяква повече от необходимото. Хумористично се разглежда и стигмата над жените, избрали да живеят живота си не според очакванията на обществото. Фийби е обект на сексистки и повърхностни коментари, които не се основават на нищо повече от слухове и предположения. Всички тях тя успява да опровергае с течение на времето чрез постъпките си, а това значи, че тук С.Е.Ф. е избрала да покаже развитието на героите си, а не да ни го разкаже.

    За разлика от това, в "Рай в Тексас" всичко се казва. Дори онези неща, които преминават границите на приличния тон. Базирам това си твърдение само на първата половина на книгата, защото нямах и няма да имам емоционалната енергия да продължа по-нататъчното слушане. Едва ли някога се проимам и нямам намерение да се извинявам или обяснявам пред почитателите на тази част от поредицата. Повечето от причините за това крайно мнение разпръснах в текста до този момент, но ако трябва да ги назова за последен път, ще се огранича до следните две: елементарно ниво на разказ и отвратително дразнещи герои. Още от самото начало Грейси Сноу и Боби Том Дентън задават тона на стереотипна, предвидима история с посредствена динамика, в която натъртено безхарактерна жена тича подир някакъв си самопровъзгласен играч, позволява му отново и отново да ѝ се подиграва и да я подмята наляво-надясно, както му е удобно, стига тя да му изпълнява моментните желания и да не надава много глас, понеже, разбирате ли, адски е романтично пред теб да стои мъжага с агресивни наклонности, който да не зачита думата "не". Не знам дали втората половина е по-добре и дали тези две икони на съвременната романтика достигат до желаното развитие. Няма и да разбера. 

    За да обобщя, ще си позволя да се повторя: Сюзън Елизабет Филипс пише забавни, неангажиращи любовни романи, засягащи индиректно социални теми, макар и не те да са във фокуса на прожекторите. Перфектни са за моментите, в които искаш да се разсееш и нямаш против да почетеш нещо по-семпло, весело и непретенциозно. Подходящи са и за онези, които си падат по нахаканите мъжки образи и героини от типа "тя не е като другите момичета" и "мисли си, че не е нищо особено, но всъщност е най-красивата жена на света". А също и за почитателите на навързаните истории и споделените персонажи. Съветът ми обаче е да не се впускате да четете книгите от поредицата една след друга - ще създадете предпоставка да ви писнат много по-бързо, отколкото ако си давате почивка.