"Завинаги само твоя" от Луис О´Нийл - Ревю

"Завинаги само твоя" - поредният антиутопичен роман, различен от всички останали. 

    Намираме се в нашия свят, претърпял коренни промени след неназовани събития. В него властта е в ръцете на общество на мъже, в което жени не се раждат, а се проектират с една-едничка цел: да са най-перфектната си версия, за да служат възможно най-добре на мъжете. Те нямат права, абсолютно незначими са извън ролята им на домакити и компаньонки на онзи, който ги е избрал. Същества толкова нищожни, че дори имената им се изписват с малка буква. Всички отклонения от ДНК-то им се премахват. Пръвите шестнадесет години от живота им са посветени на подготовка за бъдещия семеен живот и за отглеждането на перфектни Синове, а след това, щом навършат четиресет години, идва денят за тяхната Терминация. 

Ревюто съдържа спойлери, които ще бъдат отбелязани с по-светъл сив цвят. 

    Освен история за потенциалния живот на земята я след някоя война, я след природен катаклизъм, "Завинаги само твоя" може да се чете и като критика към съвременното общество, в което често залитаме към крайности и се понасяме във вихъра на танца, попаднали в обятията на слепия стремеж към съвършенство. Главозамайва ни, шепне ни сладки думи, обещава ни прекрасен живот, за да ни смаже. 

    Причислявам романа на Луис О´Нийл към онази група произведения, които се оценяват най-трудно. Самото четене наподобява чувството да се возиш на влакче на ужасите: не ти е никак приятно заради съдържанието, но езикът е толкова увлекателен, толкова ритмичен и завладяващ, че страниците, пълни с отблъскващи сцени, сякаш сами се сменят и те въвличат все по-навътре в перфектния свят на болка, нямо страдание и неведение. Плаши те, но те кара за мислиш; кара те да ти се повдига, но вече е твърде късно да се откъснеш; мъчно ти е, но нямаш друг избор и съдиш. Много пъти обаче изплуват няколко основателни въпроса: с какво допринася тази история към морето от всевъзможни дистопични романи; историята има ли смисъл?

    Първият, но за мен по-второстепенен шок фактор е фактът, че в света на "Завинаги само твоя" жените са проектирани от специалисти и на практика са създания втора ръка. Отговор на въпроса "А защо просто не се раждат?" е даден - защото в един момент в миналото раждаемостта на момичета е намяляла токова, че човечеството е било принудено да измисли научен метод, за да се самосъхрани. Отговорът на последващия "А след като са създали достатъчно, че да задоволят моментния недостиг, защо са спрели да се раждат момичета естествено?" или съм го проспала, или не е бил даден. Да си затворим очите и да си стиснем ръцете: защо да се раждат, като могат да бъдат създадени безпогрешни. Тогава защо не се проектират и мъжете? Защо са двойните стандарти и защо жените трябва да са най-добрата си версия, но е напълно окей мъжете да са далеч от перфектни? Нали имат технологията и се стремят към идеално общество?

    Всичко това ни води до втория шок фактор и център на сюжета - болната амбиция тези изкуствено проектирани момичета да бъдат перфектни - но само външно, няма значение, че отвътре гният. Перфектните килограми, коса, тен, грим, дрехи - само това има значение, когато е съпроводено от безропотно подчинение и готовност да служат всячески на съпрузите си. Всичко това се случва с цената на здравето им. Нищо, то и без това може да се поправи само с няколко хапчета на вечеря. Неизбежно е да се пише темата, без да бъдат засегнати някои деликатни теми. В книгата подробно се обсъждат хранителни разстройства, пристрастяване към медикаменти, самоубийство, тормоз  и сексуални сцени.

    Четеш и се чувстваш, все едно си затворен в малка стъклена кутийка, в каквато се изолират всяка веччер и момичетата от училището за еви. Действето не напуска границите му, но и не е нужно, защото случващото се между стените му и без това е твърде много. фрида, исабел и всички останали жертви на някаква измислена система, са родени и растат в обстановка, в която системата за оценяване е главният фактор, който определя стойността ти. Единствената разменна монета за по-добър живот там е лицето. Дори и привидно най-милите думи, достигнали до слуха на тези момичета, могат да се превърнат в остриета в гърбовете им. Класацията е твърде крехка, твърде нестабилна, и само няколко грама отгоре могат да активират помитаща вълна омраза и срам. И всичко това ме кара да ненавиждам книгата от цялата си душа. Не се считам за човек, който може да бъде провокиран лесно, но в един момент толкова ми втръсна да чета за килограми, дебелина, перфектни изражения и други повърхностни простотии, че ми идеше директно да затворя книгата и да забравя, че някога ми е попадала. Любопитството, уви, надделя, и съм доволна, че не се поддадох на моментния импулс. Макар и този елемент да остава константен до самия край, завръзката на драмата - появата на Синовете и бъдещи съпрузи на сцената - дава нов импусл. Драмата покрай "комплектуването" на евите и Синовете, както може да се предположи, ми беше най-интересна и ми хареса начина, по който авторката е избрала да я развие - нито твърде перфектно, нито твърде трагично, краят е перфектната среда. Някаква версия на обичайния хепи енд, на който сме свикнали, когато говорим за популярни антиутопични романи, тук не е опция. В система, в която да си перфектна е най-висшата цел и едниствен фактор за приличен живот, наказанието на фрида е най-логичният вариант, след като си позволява да наруши един куп забрани. А самоубийството на исабел е единствената опция след непрестанните ѝ опити за саморазрушение. Достоен финал - далеч от оптимистичен, но логичен за дадените обстоятелства.

    Отношенията на фрида и исабел стоят в основата на романа, поне така загатва анотацията от гръбчето на романа. В действителност обаче тя доста второстепенна на фона на личната драма, която изживява фрида - макар и проектирана уж безпогрежна секс кукла, тя преминава през всички трепети, присъщи за момичетата на нейната възраст. исабел винаги е първата ѝ мисъл и най-голяма мъка, но хипотетичната им любов изглежда твърде неосъзната и недоразвита. Много добре разбирам, че е загатвана многократно: фрида говори за близостта им, как са били най-добри приятеллки и исабел се е промъквала през нощта, за да прекарват време заедно; исабел използва неясните си връзки в Училището, за да помага на фрида и да я спасява в напечени моменти; в края надделява над самия Баща - странна смесица между Бог и нещо като "създател" на новия свят, за да спаси приятелката си от унищожение; дава ѝ нещата си и едва ли не я предпазва от разруха, като се отдалечава от нея. И все пак историята стои далеч от такива прояви на "любов", каквито би очаквал читателя.

    За "любов" не може и да се говори и в отношенията ѝ с Дарвинрр най-желаният Син. Него тя вижда единствено спасение и билет към външния свят, за който е готова да направи всичко. Дарвин всъщност е единствения герой от целия роман, когото искрено харесвам. За мен той е също толкова голяма жертва на системата, колкото е и фрида. Макар и да е мъж и да се предполага, че в ръцете му има голяма сила и че е роден, само за да му се принася и някой да изпълнява желанията му, много пъти авторката намеква и показва, че всъщност може би светът на мъжете също не е толкова безпроблемен, колкото си го представят момичетата. Повече от очевино е, че синините и счупената ръка, с която се появява той в училището, са резултат от "грешките му" и агресията на високопоставения му баща. Така че независимо от това колко високо в йерархията се родиш, парите и статута на родителите ти не са гаранция, че животът ти ще бъде лесен и защитен. Дарвин е единственият персонаж от мъжки пол, при който се явява искрица човечност, и макар и някакво моментно просветление да не е достатъчна причина, че да оправдая лошите му постъпки, вярвам, че той не е лош. Ако в крайна сметка се беше случило така, че двамата с фрида да се съберат и да направят семейство, той може би щеше да се постарае да не повтаря грешките на баща си. Щеше да се опита да излезе от рамките на стереотипа като типичен герой от антиутопичен роман, и, ако "Завинаги само моя" беше част от поредица, в нейния край може би двамата с Фрида щяха да излязат победители и щяха да започнат да градат нов, справедлив, не толкова повърхностен свят. 

    Романът на Луис О´Нийл далеч не е най-добрият, на който някога съм попадала в последно време. Шансът да те отврати е много по-голям, отколкото да те накара да се влюбиш в него. По време на този процес обаче ще направи фини паралели между нашия и измисления свят и ще изкритикува остро повърхностното, пластмасово, фалшиво общество, в което все още не сме се превърнали, но към което смело сме се запътили. Няма да е лошо да го приемем като предупреждение. Жените все още се появаваме по естествен път, да, но начинът, по който комуникираме по между си, начинът, по който се държим и гледаме на външността си, отдавна е поел по неправилен път, и все още имаме време да се осъзнаем и подобрим. Винаги има място за подобрение, както би казал един определен Баща в един определен измислен свят.