Приключението ми в търсене на съвременни испански автори понякога е по-трудна задача, отколкото изглежда на пръв поглед. Особено ако реша да разчитам, че ще попадна на някой български превод. Последната ми спирка ме отведе до „Мълчанието на белия град“ (изд. „Изток-запад“) - първата част от крими трилогия на Ева Гарсия Саенс де Уртури (която в няколко онлайн книжарници е погрешно в графата „фентъзи“), чието действие се развива в по-малко позната част от Испания - Витория, Страната на Баските, откъдето е и самата авторка.
Ревюто съдържа важни части от сюжета на ромата - те ще бъдат отбелязаани в по-светъл цвят за тези от вас, които все още не са чели „Мълчанието на белия град“!
Интригата в сюжета се заплита двадесет години преди основния период на действие: поредица от странни и трудно обясними убийства, привидно вдъхновени от местните фолклор, легенди и ритуали, започват да заливат иначе спокойната Витория. С известно разстояние между престъпленията, полицията открива двойки, поставени в точно определена поза и на възраст, винаги завършваща на 0 или 5. Обвинен е Тасио Ортис де Сарате - местен археолог и любимец на жителите на града, при това не от друг, а от собствения си брат близнак Игнасио. Уви, точно преди временното му освобождаване от затвора двадесет години по-късно, събитията започват да се повтарят: двойки убити на определената възраст, положени голи в ритуална поза и носещи сложни съставни фамилни имена, типични за конкретния регион, биват открити навръх важни празници. Със случая се заемат местният следовател Унай Лопес де Аяла и новопристигналата във Витория инспекторка Алба Диас де Салватиера, но без да си дават сметка колко назад във времето трябва да се върнат, за да сглобят парченцата от пъзела и да заловят ужасяващия престъпник, а може би и да оневинят несправедливо осъдения Тасио Ортис де Сарате.
Страната на Баските е любопитен и наситен на история и предания регион в Испания. Ева Гарсия Саенс де Уртури се е постарала да покаже това богатство не само с описанията на родния си град, но и с елементите, които красят ужасяващите сцени на бруталност на страниците.
И въпреки че авторката не си поплюва, щом стане време да описва символи и престъпления, всичко в първата част от трилогията ѝ звучи едва като леко загатване към много по-мащабни предания, включени може би в някоя от следващите части. При всяко положение „Мълчанието на белия град“ се усеща не само като покана за малко размисли, но и като въведение в нова и малко позната култура, като отправна точка за чисто нова митология, която да обогати най-малко общата култура на четящия.
Личното отношение на авторката към местата, за които пише, може да бъде нож с две остриета. Прочетох романа като човек, запознат с историята на странана, но не толкова навътре с тази на конкретния регион, още по-малко с детайли от географията му. Затова непрестанното споменаване на площади, улици, околности и близки села, тази гигантска вълна от пространствени ориентири не направи нищо друго, освен да ме изнерви, защото за мен те не значат абсолютно нищо. Ако бях родена във Витория, със сигурност щях да оценя високо и може би щях да отделя ден-два, за да обиколя всички споменати локации. Уви, минус в тази графа е и липсата на карта - в испанското издание на книгата са включени две карти града и местата, споменавани из страниците, но в българската версия ги няма.
Когато казах, че историята е ключова за сюжета, въобще нямах предвид единствено историята на града и това как тя намира място в престъпленията. Важен е и живейският път на самите герои - на близнаците Ортис де Сарате, на техните родители, на инспекторите Унай и Алба, както и на много от второстепенните герои, които помагат или спъват разследването, защото тяхната предистория плете истината за събитията.
Може би това е причината първите стотина страници от „Мълчанието на белия град“ да се четат една идея по-бавно и с лека досада. Основната им роля е лека-полека да запознаят читателя с обстоятелствата („лека-полека“ е доста силно казано, защото всъщност още първата страница го въвлича в брутализма на последните събития във Витория) и тъй като все още няма почти никаква информация за действащите лица, те, естествено, са му напълно безразлични. И след като движещата сила на романа са именно героите и техните характери, можете да си представите защо началото на романа може да откаже някои читатели.
Минат ли тези сто-сто и петдесет страници обаче, историята рязко набира скорост. Разказана е от гледната точка на Унай Лопес де Аяла, отговорният инспектор, така че каквото разбира той - това разбира и читателят - елемент, който позволява да влезеш в ролята на инспектор и да се опиташ да разгадаеш накъде би поела посоката на развитие, кой от всички може би е убиецът, какви биха били мотивите му... С малката разлика, че читателят има достъп и до ретроспективни глави, които го запознават с предшествениците на братята Ортис де Сарате - главните действащи лица от първите убийства. Така има възможност да се досети за истината дори преди инспекторите, стига да съумее да различи фалшивите улики от истинските.
Разказът от първо лице придава известна лекота на четенето, но за това дори по-голяма роля имат кратките глави, които много хитро винаги свършват в най-най-интересния и напрегнат момент. Репликата „Хайде само още една глава и си лягам“ се повтаря на всеки 4-5 страници, така че големият обем на романа всъщност може да бъде преодолян съвсем бързо. Както казах - след първите сто и нещо страници действието започва да лети. Преобладават диалозите, а дълбоки и претенциозни описания няма; всичко е динамика и движение.
„Мълчанието на белия град“ има много плюсове - заплетената история се чете бързо и успява да провокира будното съзнание на читателя; трагедиите в личния живот на героите перфектно би удовлетворила феновете на засилената драма, но без да натоварва твърде много; целият текст е осеян със символи на нова, непозната и любопитна култура, които надали много от читателите познават достатъчно добре; както при истински престъпления, зад всеки завой чака нов обрат в историята. Уви, не всичко е цветя и рози.
Ако трябва да посоча едно нещо, което не ми хареса в историята на Ева Гарсия, то с чиста съвест бих пособила твърде перфектно пресметнатите детайли, които идват в точния момент в ръцете на главните инспектори в разследването. Не знам дали е резултат от гледната точка, която е избрала авторката за разказа си - така че читателят да се движи почти успоредно с Унай, но неведнъж забелязах как в момента, в който той или Алба започнат да обмислят някоя нова теория, на секундата им се изсипват улики, които да я подкрепят или отхвърлят. Всичко изглежда твърде пресметнато, твърде перфектно, твърде калкулирано, твърде подредено. На моменти случките се навързват адски нереалистично, личи си, че са там, за да подготвят основата за предстояща сцена. Идеалният пример за това е към финала, когато Унай най-накрая узнава кой е серийният убиец, а пък той много удобно се оказва съпруг на Алба, на която, разбирате ли, Унай се е обадил минута преди да му кажат за връзката между двамата. Обадил ѝ се е даже в присъствието на въпросния съпруг - така че той да чуе, - че е разкрит, и да даде ход на следващия си пъклен план. Виждам защо е написано така, но ме дразни, че е твърде перфектно и удобно за драмата. Когато прочетеш десет толкова добре координирани сцени, започва леееко да ти писва.
Колкото до самите герои - вече казах, че предисториите им са интересни и до голяма степен важни за начина, по който свършва романът. Само дето стоят някак плоски, включително образът на Унай, който сам разказва 90% от историята (освен сцените в миналото в 3 лице). Липсва им нещичко - не мога да назова какво е то, но и не мога да прикрия факта, че много пъти четях и не бях сигурна какво поражда реакциите и поведението им, след като три глави преди това за тях са били дадени сведения в тотален разрез със случващото се. Не очакваш хора, които са претърпяли тежки, много тежки травми, изгубили са най-близките си хора в отвратителни обстоятелства и се представят като „повредени“, затормозени, да действат като че не са минавали през абсолютно никакви житейски перипети.
„Мълчанието на белия град“ е чудесен криминален роман за хората, които тепърва навлизат в жанра, все още не разполагат с един милион схеми за разпознаване на престъпници и търсят интригуваща история с исторически фон - романът предлага това плюс задължителна семейна драма, обрати и тайни, всички подредени така, че читателят да си достави удоволствието сам да разкрие кой стои зад убийствата. А за почитателите на киното - по книгата има и филм под логото на Нетфликс, за който също бих искала да кажа две думи.
Ако в книгата разкриването на извършителя може да се стори фасулска работа на всеки любител на черния роман с малко повече стаж, то филмът не само ще го разочарова, но и ще го откаже от гледането след 30-тата минута. Защо? Защото някой е решил не да намекне, а директно да покаже кой е убиецът. Само дето не разкриват каква е връзката му с близнаците, ама то...
Последователността на случките, както и самите те, са до голяма степен променени, но пък смисълът, ако го гледаме само от логическа гледна точка, си се запазва. Липсват, за съжаление, ретроспекциите и пълната история на родителите на братята близнаците.
За човек, пропуснал да прочете книгата предварително, филмът би бил приемлив и интересен, като изключим това, че решението на цялата мистерия е поднесено на тепсия още преди средата. Чисто визуално филмът е на съвсем добро ниво; същото се отнася до актьорския състав, макар че леееко ме подразни това, че не са се съобразили напълно с външността на героите. Поне това не е болка за умиране.
Ако трябва да избирате между книга и филм, то заложете по-добре на първото и си спестете два часа удряне по челото и възмущение, защото някой си е позволил да развали кефа от мистерията на трийстата минута. Има далеч по-добри криминални филми.
Последвайте книжния ми инстаграм: stormy.garden
Няма коментари:
Публикуване на коментар