Книгите на месец септември. Осем кратки ревюта

    Обичам в края на всеки месец да вляза в профила си в Goodreads и да видя, че всъщност съм прочела повече книги, отколкото съм предполагала. Септември мина светкавично и на моменти дните леко ми се сливаха - може би заради това бях останала с впечатление, че четенето ми е било доста по-неуспешно, отколкото беше през август. Това донякъде е така - скоро няма да ми се отдаде възможност да прочета повече от 15 книги в рамките на 30 дни, но... Осемте септемврийски заглавия все пак нито са малко, нито са (напълно) разочароващи!
    И при мен, както при много други читатели, настъпването на есента носи желание за по-сериозни романи, често криминални, мистерии, понякога даже хоръри. Затова започнах месеца с аудиокнига на автор, когото не бях чела до този момент: "Обвинена в убийство" от Марк Хименес, част втора от крими трилогията за Скот Фени. Не съм чела първата част, но не срещнах никакви проблеми с разбирането на историята или привикването към героите. Събития от книга 1 се споменават в "Обвинена в убийство", но отново - криминалният случай тук е различен и независим, и пряко засягащ адвокат Скот Пени. След раздялата със съпругата си, той живее с двете си дъщери и практикува по-скоро безвъзмездно професията си в името на справедливостта и честността. И така, докато не получава обаждане от Ребека, бившата, която е главен заподозрян в бруталното убийство на настоящия ѝ приятел. 

    Пътят от престъплението до финалната присъда и разгадаването на извършителя не е праволинеен и, ако сме свикнали книгите в този жанр да имат един главен обрат някъде в края, то тук обратите са много. До последната глава читателят може само да спекулира каква е истината зад събитията и отношенията на персонажите благодарение на постоянно прииждащата нова информация. Сюжетът ми се стори интригуващ, но не достатъчно заплетен, нито пък оригинален. Същото се отнася за героите - Скот и обкръжението му са страхотен екип от хора, които работят целеустремено и носят все положителни качества, но се вписват в класическата рамка на "добрите" и "морални" представители на закона, без да блестят с нещо ново в жанра.


    Л. Дж. Шен, въпреки обещанието да чета "сериозни" романи, продължава да е задължителен елемент. Този път изслушах "Спароу" (самостоятелен роман) и "Раненият рицар" (втора част от поредицата All Sains High). Явно имам някакъв сериозен проблем със самостоятелните романи на авторката, защото до този момент нито един от тях не ме е спечелил. 
    "Спароу" е история в духа на "Крадецът на целувки". Главният мъжки герой не излиза от образа си на алфа лош мъжкар, белязан от бруталност и отвръщаш на почти всичко с гняв и злоба; лишен е от добрите черти, които биха ме накарали да дам на романа повече от едва звезда. Отношенията му с главната героиня са грозни, натрапени, неестествени, принудителни и меко казано гнусни. За книга, посветена на любовта, тя се справя покъртително със задачата да покаже здравословна връзка между две зрели и разумно мислещи личности - те изначало не са такива.
    Да не говорим за това, че преводът на романа на места звучи повече от безумно. Прави ми впечатление, че книгите на Л. Дж. Шен и останалите автори от тази група не са добре преведени и редактирани. Пропуснати са много смислови грешки - дори такива, които биха били забелязани и от неговорещите английски. Идват ми два примера: "I am sick" в контекст, в който герой казва колко му е писнало от нещо, се превежда като "разболях се"; "tough cookie" пък е "твърда бисквитка"; и, повярвайте ми, това далеч не са най-големите безумия. Ако не слушах книгите, щях да отбелязвам всичко, за да направя дългичък списък с любимите си безумия.
    "Раненият рицар" е една идея по-добре - там си има нормален сюжет, сладурски моменти, други, в които ти е тъжно за героите и им симпатизираш. Основен сюжетен елемент е злоупотребата с алкохол и наркотични вещества - предупреждение към хората, които избягват тази тема. Личното ми мнение е, че не е засегната по груб и грозен начин, но все пак... самата аз не съм страшен фен. Other than that, "Раненият рицар" се чете (слуша) с кеф и поднася на феновете на жанра прилично количество любов, драма, отчаяние и щастие.

    И стигнахме до "Малък живот" - началото на читателския ми застой. За книгата на Ханя Янагихара писах по-подробно в отделна публикация, нея можете да прочетете ето тук. Както винаги, ще обобщя съвсем кратичко: историята, идеята, заплетеността на сюжетните линии и героите са все неща, за които си заслужава да се подложиш на това 800-странично самобичуване без грам наченки на щастие. Всичко това обаче, ако предварително се информираш за безкрайния списък от противоречиви теми. Ако на този свят съществува нещо, което да провокира негативна реакция у някой читател по необятната земя, то то е включено в "Малък живот". Много пъти съм казвала, че не съм придирчива - чета и рядко намирам нещо, способно да ме разстрои. Така си мислех, че ще е и с този роман, уви, откакто съм го приключила, ми се отщява да чета всяка книга, която ми попадне в ръцете. "Малък живот" е роман на повече от световно ниво, но няма две мнения по въпроса - може да смеля емоциите ти.
    "Красива грешка" от Ви Кийланд е лъч светлина. Знаете - обичам Ви Кийланд, защото клишираните ѝ любовни романи бягат от крайностите и не показват отвратителни връзки и постоянно страдащи герои. "Красива грешка" и главните герои Рейчъл и Кейн не са изключение. Двамата се срещат в бар, а след това - в университетската аула. Сприятеляват се, помежду им пламват силни чувства и, както се досещате, намират път един към друг, но без малка доза драма, която да погъделичка психиката на читателя. Проблемът с книгите на Ви Кийланд (и изобщо с последовтелното четене на романи от едни и същи автори в този жанр) е, че в един момент започваш много ясно да виждаш калъпа, по който създава и герои, и сюжет. Затова ако решите да експериментирате, редувайте, давайте си почивка и избягвайте да се хвърляте с главата напред в творчеството на една-единствена личност, за да не останете с негативно мнение.
    Топ разочарованието на месеца и книгата, за която нямам какво хубаво да кажа, е "44 глави за четирима мъже" от Биби Ийстън. Ако сте харесали сериала Sex life в Нетфликс, който е направен по този мемоар, просто не си губете времето да го четете. Нито е написан хубаво, нито героите си струват, нито нищо. Пуснете си пак сериалчето и изобщо забравете за съществуването на мис Ийстън. 

    "Писма на Омар до бъдещата му съпруга" от Рене Карабаш - смесени чувства. Обожавам поетиката, майсторски подбраните думи, романтичното настроение, което потапя четящия в надежда и мечти, обичам и самия Омар и, да, ще ми се аз да съм получателката на въпросните писма. Една част от мен обаче се пита... кому е нужна толкова претенциозна поетика? Да, не отричам, красиво е, идеалистично е и може би е онази искрица любов, от която всички се нуждаем, за да се впуснем в търсене на своя Омар. Но не е ли някак прекалено?
    Иии... спазвам едно от новогодишните си обещания - да чета повече класика. Изпълнената септемврийска цел е "За мишките и хората" от Джон Стайнбек. Нямам много какво да допълня към десетките литературно обосновани мнения и анализи, които можете да прочетете, ако искате да се информирате повече за идеи, мотиви, герои и т.н. За мен книгата е попадение - въпреки мрачната и истински тъжна история, посланията на автора са достъпни на повърхностно ниво, но в същото време и предизвикателство, разпръснато из пластовете на сюжета. На пръв поглед той е прост и праволинеен, но през малките ситуацийки и героите си, авторът повдига вечни въпроси и открехва вратичката към свят, който много малко от нас може би познават.