Страници

събота, 11 юли 2015 г.

За руснаците и пясъкът на плажа е "частное имущество"

В момента съм на бордюрчето на градинката в двора ми на село (което е на морето), седя с лаптопа в скута, баща ми е до мен и до преди малко двамата разглеждахме началните постове в блога ми, смеейки се на пленителните заглавия, които съм поставяла. Това ни занимание провокира носталгия и се запитах защо престанах да пускам daily постове толкова често. Изникват няколко причини (които приличат подозрително на оправдания), като например това, че ежедневието ми една безкрайна рутина от дейности, които не са никак интересни или впечатляващи; нямам време да пиша всеки ден; мързи ме да го правя; вече е лятна ваканция и Бела и Мария не са ми подръка за смешки и прочие... НО. Но. Понеже наистина ми липсва да пиша по-често, искам да успея да съобразя времето и заниманията си и да започна отново. Особено сега - намирам се на българското черноморие и буквално всяка крачка ми е простотия (моя или на някоя гръмогласна рускиня, която си мисли, че ако се обади на полицията, никой няма да ѝ хвърли чадъра във водата). 
Както може би сте се досетили, това си е истинска история. В сряда (ако помня добре, нямам идея кой ден е днес) цялото семейство си седяхме спокойно на поморийския плаж под горещото слънце, за пореден ден слушахме досадната руска реч на индивиди, които за трета-четвърта поредна година виждаме. Когато чух повишения тон на някаква рускиня се надигнах и се засмях заради наглостта ѝ да седне на първа линия, на крачка от водата, и да отвори два огромни чадъра така, че спасителите, до които се беше настанила, няма да могат да виждат половината линия отдясно. Първо едно от момчетата я помоли да свали чадърите. Тази отказа. Помоли я втори път. Отново отказ. Третият път стана и сам затвори чадъра. Рускинята си го отвори. Спасителят го затвори и го откопа. Рускинята го върна. Той се ядоса. Тя се развика. Той отново го махна, но този път отнесе горната част на чадъра и го потопи във водата. С цялата си наглост онаа се
развика, че той не си върши работата, че "Это частное имущество", ама не само чадъра и бебешката количка, но и пясъка, върху който стои, пък и на десет крачки наоколо. Последва още един изблик - пичът изтръгна стойката на чадъра и (точно тогава, когато станах, за да го аплодирам) хвърли желязната пръчка на 20 метра навътре във водата. Помислих си, че това е краят на цялата разпра, но една крайно неприветлива, 200 килограмова рускиня нагази във водата и извади пръчката. А нашата истеричка заряза бебето си по средата на плажа и с досегашните си невротични жестове хукна към близкия бар, за да се обади на полицията.
В последствие се оказа, че е ходила до районното, за да подаде сигнал, и на следващата сутрин взимаха показания от майка ми, която си беше дала телефона на един полицай по време на разправията. 
Като пренебрегнем неприятното присъствие на руси глави по плажа, времето тук е прекрасно, морето е топличко, аз все още мразя полепналия по мен пясък, но съм на шест. Впрочем, ако днес е единадесети (знам датата, защото един приятел има рожден ден, но нямам идея дали е петък или понеделник), то за 11 дни съм прочела 5 книги. И днес, понеже мама каза, че трябва да чета "Бай Ганьо", не прочетох и два реда. Ето какво прави задължителната литература с децата. 
Между другото чайките тази година звучат все едно се смеят. И сутрин, когато стана, имам чувството, че Алекс е застанал зад мен и ми се смее истерично. А, да, и викат "Ехо". 
Има много комари. 
Още в София си купих чисто нов бански, но понеже съм блейка (а и предната вечер бях на алкохолна фиеста с половината клас) го забравих. Купих си нов от Бургас. И го изгубих.
Някой да ми каже как изобщо е възможно това.
И последно. Все още най-големият ми ужас на плажа са ревящите бебета.

Няма коментари:

Публикуване на коментар