Страници

понеделник, 4 април 2016 г.

"Дете на пустинята" от Олуин Хамилтън - Ревю

Понякога, след като прочета някой много силен роман от повече от 600 страници, наситени с тежки размишления и твърде много действие, ми се иска да прочета нещо по-леко и кратко, което да послужи като преходен мост към обичайните романи. "Дете на пустинята" ненадейно се превърна в този "мост", поемайки последиците от завишените ми от предишното четиво очаквания.
Tell me that and we’ll go. Right now. Save ourselves and leave this place to burn. Tell me that’s how you want your story to go and we’ll write it straight across the sand.
Дебютната книга на Олуин Хамилтън е странна комбинация между новите течения в младежката литература и старите, вече познати до болка тропи, заради което мнението ми стига от едната крайност до другата. Четейки, харесах точно толкова неща, колкото ми станаха противни, по простата причина, че вече съм ги виждала в дузина други четива. Парадоксалното е, че от положителното произлиза отрицателното и обратното.
Интригата на "Дете на пустинята" се завързва в град, наречен Дъстуок, някъде в Близкия Изток - място, приютило жителите си в пустинния омагьосан кръг на ежедневието, при това без възможен изход. Още тук проличават двете неща, които определям като плюсове и минуси на първата част на новата трилогия: нов топос за литературата е пустинята. Със сигурност по-често ще започнем да виждаме герои, които се борят за живота си в безкрайните пясъци, без вода и храна. А второто - "без изход". Не съм единствената, която се сеща за поне пет подобни книги, в които героите търсят начин как да се измъкнат от родното си място и да започнат нов живот, нали?
Самите те се качват стъпало по-нагоре и печелят симпатиите ми. Амани Ал-Хиза е главна героиня, която със сигурност ще вдигне шум сред читателите, фенове на Селена Сардотиен или Джулиет от "Разнищи ме". Тъй като книгата е разказана от нейната гледна точка, е много лесно да се проследят мислите и настроенията ѝ, а също и развитието, което според мен или отсъства, или е прикрито някъде между редовете. От началото до самия край тя е убедена в правотата си и желанието да се отърве от досегашния си живот, взима решения, които на моменти са по-скоро себични, отколкото говорещи за силната ѝ воля. Тези негативни черти обаче нямат толкова голямо значение, когато образът ѝ е представен в компанията на второстепенните герои, или другия главен - Джин. Сам по себе си и той не е нищо ново и оригинално, дори мисля, че образът му остава неразгадан до края на първата част на трилогията. Приемам това като умен ход, защото ще държи вниманието на читателите, искащи да разберат повече за същността му, и в следващите части. Двамата с Амани имат очевидна химия помежду си, моментите им насаме са страшно интересни и хумористични. Но си мисля, че както те, така и всички други образи, представени по време на развитието на действието, са само инструмент на авторката да изгради образа на пустинята - третият главен герой.
Светът, който обитават, изглежда страхотен още от резюмето на гърба на книгата - безкрайна пустиня, джинове, магия. В сравнение с друга книга, близка по мотиви с тази, тези елементи са показани, макар и страшно хаотично и объркващо за читателите. На моменти се налагаше да се връщам пасажи назад, за да разбера точно какво се случва и как се е стигнало до разкриването на даден елемент. Това постепенно пускане на нова и нова информация обикновено би ми се сторило много интересно, но тук няма определена последователност и вместо постепенно изграждане на света, се получава една бъркотия - парченце тук, парченце там, и пак нищо не е свързано както трябва. Има още толкова много неща, които трябва да бъдат доизгладени и разяснени, за да се сформира пълната картина на този магичен свят, изобилстващ от оригинални елементи, обитаван от всички уникални митични същества. Надежда има, както и за Джин, всичко да се намести постепенно в следващата част.
"Бях дете на пустинята. Мислех, че знам всичко за жегата.
Грешах."
Ако трябва да бъда напълно честна, колкото повече мисля за книгата, толкова повече прекрасни неща изникват, като например действието. В сравнение с много други книги с подобна идея, тук нищо не е пресилено. Това, че Амани попада в центъра на бунта, не е изкуствено създадено обстоятелство. Четейки, си даваш сметка, че се случва случайно, и тя реално никога не е искала нито да намери бунтовниците, нито да се присъедини към тях. Същото се отнася за срещата ѝ с Джин - както първата, така и всяка следваща, защото тя не го търси, а просто иска да свърши своята работа и да се изпари от Дъстуок.
Според мен най-големият негатив на книгата и този, на който се дължи разхвърляното изграждане, е твърде бързото развитие. От една екшън сцена се преминава в друга, има страшно много движение, всеки прави нещо, а аз се връщам по пет пъти на предишната страница, за да разбера как точно се стигна до настоящия момент. Погледнато от тази страна не е особено приятно, защото погубва голяма част от удоволствието, докато от друга, ако се чете с много внимание, тези около 300 страници биха свършили за два-три часа.
"Дете на пустинята" е книга, която въпреки малките несъвършенства няма как да не бъде харесана. Потенциалът да се превърне в една от най-известните фентъзи книги с наситен на митични същества свят и силни герои проличава още в началото. Няма да пропусна да проследя развитието му в планираните предстоящи продължения. 

3 коментара:

  1. Ревюто ти е чудесно. Много добре си споделила мнението си по отношение на цялата книга. Аз лично се надявам втората книга да се окаже по-добра от първата. :)

    ОтговорИзтриване
  2. Много си права, че това бързо развиващо се действие и хаотичността отнемат от удоволствието. И аз не можах да смогна да осмисля какво става и трябваше да се връщам, за да чета пасажи отново. Чудесно ревю

    ОтговорИзтриване