Самолетни гледки

       Късно снощи, докато се опитвах да заспя, мислите ми се насочиха в една посока, която напоследък умешлино избягвам. Започна се от там, че не ми липсва кой знае колко да излизам по кафенета, например. Престоят у дома ме научи да комуникирам пълноценно с приятелите си въпреки разстоянието помежду ни. Показа ми, че домашното кафе на слънце и с компания по телефона не е чак токова лошо. Не изпитвам изгаряща нужда да посещавам нови ресторанти всяка седмица - за изминалите няколко месеца научих завиден брой нови рецепти и вече не се притеснявам кой знае колко, когато хора ги опитват, защото знам, че резултатът не никак лош. Не бих отказала някоя по-дълга и безцелна разходка из центъра, разбира се, но алтернативи все още има.

      Мислите ми ме отведоха до запазените highlights в инстаграм профила ми, посветени на пътуванията от изминалите няколко години. Припомних си всички онези красиви кътчета, които съм имала възможност да видя без дори да си давам сметка, че свободата да го правя отново и отново някога може да ми бъде отнета дори временно. 

      И ето - носталгия.  Носталгия по дългите минути пред гейтовете в очакване да зърна самолета, който ще ме отведе на непознато място; по глъчката и вълнението, което често се измества от досада заради бързащите, блъскащи се хора. А след това - онзи велик момент, когато самолетът набира скорост по пистата, а аз се залепям на седалката и през цялото ми тяло минава отново и отново едно особено електричество, примесено с приятна доза адреналин и най-вече вълнение, очакване стомахът ми да се обърне и главата ми да се замае, докато надничам през прозорчето, а земята долу се върти ту наляво, ту надясно.

      Има нещо много символично в това да си на толкова километри над познатото, над твърдата земя - мястото, което считаш за безопасно и познато. Всички казват, че пътуват, за да избягат от проблемите на рутината и за да си дадат почивка в опит да намерят някакво щастие, за да балансират емоциите си, и едва ли често си дават сметка как могат със собствените си очи да видят бленуваното физическо отдалечаване. Тръгват от под облаците - от понякога дъждовното и мрачно пространство, за да се извисят над тях едва половин час по-късно. А там всичко е светло, искрящо, нищо не пречи на погледа им. Познатото изчезва зад плътна преграда от бял пух, но дори и да го няма, заснежените планини и най-сините участъци от морето не отстъпват по красота и изящество.
        Носталгията ми този път е повече позитивна, ако изобщо съществува такова нещо. Мъчно ми е, че не мога да изпълня обещанието си през тази година да пътувам два пъти повече и да посетя любимите си места, заедно с всички нови от списъка ми, но заедно с това да гледам старите ми снимки ни носи чувство на удовлетворение. И освен за вече споменатите красиви паметници на културата, музеи и паркове, ме подтикват да си спомня за някои весели моменти, които разказвам на приятелите си с известна доза самоирония и удивление от собствените ми реакции.

       Като онзи път на тръгване от Барселона, когато врътнах мини скандал на три езика на гейта, защото не ме пуснаха да вляза с малката ми чантичка с документи (ситуация, в която и аз не бях в правото си, но пък потвърди едно от изказванията на мой преподавател - каза, че знаеш един език, когато можеш да направиш скандал на него и да се защитиш). Или пък Мадрид, кафене на известен площад, поръчвам си карамел-еди-какво-си, баристата ме пита нещо, аз кимам, той пак пита нещо, ама тоя път с опулени очи, а аз пак кимам. Трети опит, сменя езика на английски, аз продължавам на испански. Продължително взиране в очи на прага да се разсмеем - не се разбираме. Отчаян, той просто изтисква скандално количество карамел в чашката ми и ме пуска да си тръгна. Все още не знам какво искаше от мен.
        И пак Мадрид! Действието се развива в хостел на Пласа Майор. Вън вали, рано сутринта е, аз си спя най-спокойно и изведнъж от тавана точно над главата ми почва да се просмуква дъждовна вода. Скачам, тръгвам ядосано надолу към рецепцията по пижама, а като се връщам в стаята с изненада установявам, че сме си забравили маратонките на плувналия във вода балкон...
      А последното ми пътуване до Лондон?! Започна с подгизнали маратонки на втората минута от слизането ни на гарата, продължи с мини скандал на рецепцията (скритият ми талант е това, да) и завърши с мен, облечена с яке, дъждобран, найлонови пличкета над чорапите и чадър. Докато грее слънце. За всеки случай.
        О, не, Париж. Вечерта, докато Айфеловата кула светка, с баща ми сме си послали едно яке на полянката и се наслаждаваме. По някое време го гушкам. Изневиделица пред нас се появява един от продавачите на глупости и изкрещява "Are you engaged?!?!?! Congratulations!" ... - "Dude, that´s my... dad...", - "Ummmm ok have a happy ma... ok bye".
       Може би съм споменавала, че в Германия, когато най-добрата ми приятелка дойде с колата си да ме вземе от летището в Берлин, бяхме на много тънък косъм от това да останем без бензин на огромна немска магистрала на някакви си 5 километра от най-близката бензиностанция. А след това спраскахме стъклена чаша в спагетите за обяд и решихме, че е тотално безопасно да си хапнем от тях...
      И разни други такива истории. Това, което искам да кажа, е, че след самолетните гледки следват много красиви и незабравими преживявания и те не са задължително свързани с поредици от "aestetic" снимки за инстаграм пред най-впечатляващите монументи в различни градове, нито пък с купуването на една торба със сувенири. Често те са именно гафовете - онези ситуации, на които продължаваш да се смееш години след като са се случили. След като сега не ни е позволено да създаваме този тип спомени, можем да се връщаме по-често към старите и ако не друго, да оставим вълнението да расте, а след това, надявам се в най-скоро време, да се върнем към пътуванията с повече желание и огромна доза мотивация да наваксаме пропуснатото.