През изминалите четири години ми стана навик след всяка сесия да отварям нова чернова и да пиша - да пиша с мисълта, че след току-що свършилата ще има следваща, а после още една и още една. Уви, всяко нещо достига до своя край. И понякога те оставя с твърде противоположни, дори биещи се помежду си чувства. Със сигурност има вълнение по дългоочаквания край и предстоящото ново начало. Има обаче и тъга, защото се затваря една голяма, гигантска глава от живота ти, в която остават много спомени, хора, събития, тръпки, разочарования, успехи, неуспехи... Защото част от преживяването ти е било отнето или пък не си направил всичко, за което си планирал и мечтал. В този случай говоря за края на бакалавърското си следване.
Изминалите четири години за мен могат да бъдат описани с клише: бяха като влакче на ужасите. Баланс между положителните и отрицателните емоции понякога намирах, а понякога - не, но по-важно е, че в крайна сметка всички те водеха до уроци, които най-вероятно ще ми държат влага доста дълго време. Поне докато не започне онзи нов етап, който от сегашния момент във времето ми се струва ужасяващ и непознат, защото ме лишава от почти всички етикети, които през годините са ме определяли като личност. "Студент" ще бъда още една година, живот и здраве, макар и полу-задължителната част (на практика опционална, но и изисквана от всички) от обучението ми вече да е свършила. Остава пожелателната, за която, ще съм напълно честна с вас, се вълнувам доста. Не съм най-големият почитател на промените, но въпреки това чувствам преминаването от един етап на висшето си образование към друг по-скоро като ъпгрейд и крачка по-близо до всичко онова, което смятам за истинската си мечта. Другак стоят нещата с останалите дейности, които ми предстои да практикувам. Към тях се открехвам лека-полека и без излишни притеснения и обяснения.
Истината е, че нещата винаги се случват така, както е трябвало. Може да кроиш едни планове за бъдещето си, а в последния момент съдбата да извърти събитията по начин, по който да те прати в противолопожна посока. Колкото и трудно и ужасяващо да изглежда това, когато се случи, времето намира начин да докаже и аргументира всичко и рано или късно осъзнаваш, че си стигнал точно там, където е трябвало. В началото, когато собствените ми планове се сринаха и ме оставиха в задънена улица, естествената ми реакция бе да обвиня себе си и всеки втори около мен, задето не ми се е получило. Беше като борба срещу вълните - напълно безполезна. Процесът на осъзнаване също не се оказа кратък, но така и така ме доведе но момента, в който си благодарих за търпението, което бях проявила към себе си въпреки всичко; за доверието и упоритостта да продължа напред, макар и на моменти да се чувствах като пате в кълчища; за това, че така и не се отказах и достигнах до финалната права сама и горда, защото съм прескочила всички капани и съм надхвърлила собствените си очаквания.
Равносметката от това приключение на емоциите дойде малко преди завършването ми, когато започнах лека-полека да осъзнавам колко всъщност ми е дал университетът. Винаги съм казала, че висшето образование не е за всеки - то по начало не е задължително. Попаднеш ли обаче във хватката му, започваш да си даваш сметка, че отвъд учебниците, лекциите и изпитите има още един свят, който те открехва към теми, проблеми, личности, хобита, интереси, които са на светлинни години от твоето поприще, но в същото време те влекат и ти се предлагат, и ти нямаш друг избор, освен да ги оставиш да те повлекат и да грабиш с пълни шепи от всичко, което ти се предлага. Не стигнах до тях по класическия начин през клубове и извънкласни дейности. Беше по-скоро инициатива, която заразвивах още от първи курс - хващах се за малки детайли от редовните занимания и лека-полека започнах да се информирам повече. Но, ако трябва да бъда напълно честна, искрено съжалявам, че не разширих кръга си с кубове и подобни дейности, и останах твърде близо и твърде затворена в рамките на собствената си специалност. Въпреки че съм по-скоро интроверт и предпочитам самотата и собствената си компания, до голяма степен ми липсва широкият кръг от приятели, който е можело да изградя за изминалите четири години. Това е и съветът, който бих дала на всеки новопостъпил студент - запознавайте се, говорете, търсете нови теми, обогатявайте познанията си и се опитвайте посредством другите да изграждате собствените си интереси и характер.
Краят е леко разочароващ, да го кажа така. Особено когато последният изпит е преминал на пет-шест метра разстояние от приятелите ти, с маски и шлемове и след двугодишно отсъствие от аулите. Сигурна съм обаче, че не за последен път ще цитирам думите на един човек: не е важен краят, а пътят, който изминаваш, докато стигнеш до него. Пътят беше каменист и ме доведе до финал, след който обаче се крият нови начала - за тях вече нямам търпение.
Няма коментари:
Публикуване на коментар