Ще ви кажа само едно - много е яко случайно да откриеш нов автор, при това - български, чиито разкази толкова те грабват, че да не можеш да спреш да говориш за тях.
Преди месец-два Ния Йотова – да, същата, но аз тогава още не знаех това – ми прати сборника си „Няма страшно. Истории на баща и дъщеря“. Приятелката ми ѝ казала, че имам блог за книги, и Ния реагира като човек, който не губи време. Аз пък прекарах следващите няколко минути в опити да си спомня защо името ѝ ми звучи толкова познато... (подсказка: оказа се, че вече сме се „срещали“ между страниците на една друга нейна книга).
Чувството се засили, след като прочетох първия разказ и нещо в стила на писане ме върна известно време назад, в студентските ми години, когато любимото ми занимание беше да мина през „Сиела“ на СУ преди лекции, да си взема някоя нова книга и да се скрия за час-два в „Коста“ на Кракра (forever missed), за да чета.
Някъде в този период ме откри "Лара", първият роман на Ния.
Не помня кристално сюжета, но помня как се хихиках, докато четях твърде захласнато – както не подхожда на човек, който има да направи десет страници превод на "Естествен роман" на Господинов. Помня също осъдителното си отношение към Лара, но и благородната завист, породена от това, което е. Помня как свърших книгата и първото нещо, което направих, бе да я връча на приятелка – и да можем да я обсъдим. (Само за протокола, „Лара“ е в Сторител!)
