„Името ми е Емилия дел Валие“ от Исабел Алиенде - Ревю

    Любовта ми към романите на Исабел Алиенде е пословична. Чела съм повечето, някои по няколко пъти и на различни езици, и независимо колко време е минало, винаги ги препоръчвам, без да ми мигне окото.

    Алиенде е феноменална разказвачка. Историите ѝ преплитат човешката трагедия с политическата реалност и вплитат факти от собствения ѝ живот – племенница е на чилийския президент Салвадор Алиенде и има завиден опит като журналист, благодарение на което си служи с точни факти и смели мнения.

    Малко са изключенията, в които тези два елемента не съществуват в хармония между страниците на романите ѝ, и „Името ми е Емилия дел Валие“ не е едно от тях. 

„Няма страшно. Истории на баща и дъщеря“ от Ния Йотова - Ревю

    Ще ви кажа само едно - много е яко случайно да откриеш нов автор, при това - български, чиито разкази толкова те грабват, че да не можеш да спреш да говориш за тях. 

    Преди месец-два Ния Йотова – да, същата, но аз тогава още не знаех това – ми прати сборника си „Няма страшно. Истории на баща и дъщеря“. Приятелката ми ѝ казала, че имам блог за книги, и Ния реагира като човек, който не губи време. Аз пък прекарах следващите няколко минути в опити да си спомня защо името ѝ ми звучи толкова познато... (подсказка: оказа се, че вече сме се „срещали“ между страниците на една друга нейна книга).

    Чувството се засили, след като прочетох първия разказ и нещо в стила на писане ме върна известно време назад, в студентските ми години, когато любимото ми занимание беше да мина през „Сиела“ на СУ преди лекции, да си взема някоя нова книга и да се скрия за час-два в „Коста“ на Кракра (forever missed), за да чета. 

    Някъде в този период ме откри "Лара", първият роман на Ния. 

    Не помня кристално сюжета, но помня как се хихиках, докато четях твърде захласнато – както не подхожда на човек, който има да направи десет страници превод на "Естествен роман" на Господинов. Помня също осъдителното си отношение към Лара, но и благородната завист, породена от това, което е. Помня как свърших книгата и първото нещо, което направих, бе да я връча на приятелка – и да можем да я обсъдим. (Само за протокола, „Лара“ е в Сторител!)

„Прислужницата“ от Фрида Макфадън - Ревю

    Тази книга е дефиницията на deja vu. И fever dream. И обсесия. И преди да сте си създали грешна представа - и трите определения трябва да се интерпретират в най-положителен контекст. Горя от желание да навляза в детайли и да ви кажа защо, кое и как, но „Прислужницата“ не го позволява. Тя е една от онези книги, които трябва да започнеш по-скоро на сляпо и може би с премерен интерес, за да може да се изненадаш от силата, с която те въвлича в историята и не те оставя до самия й край. 

    Но за да не ви оставам съвсем без нищо (макар че съм убедена, че неведнъж сте попадали на заглавието из социалните мрежи и сте наясно с основите на сюжета), ето за какво иде реч: Мили е стигнала до ситуация „ножът опира в кокала“ - живее в колата си и спешно се нуждае от работа, след като наскоро е излязла от затвора. По случайност на съдбата попада в дома на Нина Уинчестър и забележителния й съпруг Андрю. На пръв поглед Нина дава вид на работодател-мечта, но бързо острият й, непостоянен характер излиза наяве. Андрю се опитва да потуши напрежението, като лаврира между емоционално нестабилната си съпруга и прислюжницата, която му става все по-симпатична и по-близка. И когато нискрицата помежду им най-накрая пламва, изпепелява и всички представи на Мили за перфектното семейство Уинчестър. 

Здрасти, аз съм Ева 🌸

    Едно огромно „ЗДРАСТИ!“ на всички, на които заглавието Stormy Garden им е познато, както и на тези от вас, които отваряте блога ми за първи път! С огромна радост отново започвам чернова тук, за да споделя, че обичният ми блог е на път да се съживи след дъъъълга почивка. 

    Приятно ми е да се видим отново! Аз съм Ева, преди няколко години завърших Испанска филология и Приложна лингвистика в СУ, литературата и пътуванията правят живота ми вълнуващ, а киното, музиката и изкуството - цветен. Харесва ми да организирам импровизирани пътешествия и не си тръгвам от чужда страна без магнитче. Рисувам, но аматьорски. Понякога се цапам до лактите с глина в опит да направя някоя чашка или чинийка за бижута. В момента обръщам ужасно много внимание на здравето си, експериментирам с различни храни и спортувам активно най-вече защото ме кара да се чувствам добре. 

2023 година в няколко изречения

    Явно ще ми е навик към края на всяка година да правя по някоя неочаквана поява тук, колкото да ъпдейтна и може би само за себе си да напиша някой друг ред, с който след време да се върна назад във времето ей така, за спомен. 

    В представите ми този път е малко по-различно, защото, вярвате или не, 2023 година беше голямо мазало. Ама голямо. Представете си мазало като от някоя супер клиширана любовна книга с траги-комични елементи, която четете, докато се пляскате по челото отново и отново, и отново, и отново, понеже още на двадесетата страница започвате да се съмнявате в психическата стабилност на главната героиня. Драги, it is more than obvious that I am the main character and the mental stability is highly questionable. 

    Подробностите от големия цирк ще запазя засега, защото кой знае, някой ден от тях може да излезе някой приличен бестселър. Но пък нищо не ми пречи все пак да споделя нещо отгоре-отгоре, колкото да синтезирам и някои изводи, които направих за себе си през изминалите 12 (а всъщност и малко повече от 12) месеца. 

    Оказва се, че както ти започне годината, така си и продължава. Затова е хубаво да прецените с кого е окей да сте при отброяването на последните секунди до зарята. Моята започна с драма. И после още драма, скарване, нарушени обещания и разочарование, което от сегашна гледна точка е добре дошло, но тогава не ме накара да се почувствам кой знае колко хубаво. Единият извод вече го посочих: внимавайте с кого влизате в новата година. Вторият е: скъпи мои, каквото и да правите, няма да промените някого, ако му давате все повече любов и внимание. Всъщност не ви е и работа. Ditch the bitch в момента, в който ви покаже и минимален дисреспект (а какво остава да ви каже, че не сте достатъчни право в очите), и продължавайте напред, защото няма да оцени цялото старание и желание да му докажете, че заслужава нещо по-добро. В повечето случаи не го. Нищо даже не заслужава.