"Елинор и Парк" от Рейнбоу Роуъл - Ревю

Често докато седя на последния чин в училище и наблюдавам съучениците си си повтарям, че съм родена в грешното десетилетие, че ми се иска да се върна само десет-двадесет години, за да имам възможността да изживея това, което родителите ми, например, са изживели. Преди да прочета "Елинор и Парк" дори не се замислях, че може би нещата тогава не са били много по-различни, с изключение на цялата електроника, предоставена ни в днешни дни.

"Елинор и Парк" се развива през 1986 година и разказва за един сравнително кратък момент от живота на двама шестнадесетгодишни тийнейджъри, изолирани от връстниците си - Елинор и Парк. Необичайното при тяхната история е, че те самите не са обичайни - той е единственият азиатец в щата, обича комиксите и плеъра си, а тя - няма и черта от типичните Барбита с перфектни фигури, чувство за хумор и красива усмивка. Връзката им, противно на това, е нещо, създадено простичко, пасва прекрасно на възрастта им и изглежда изключително естествена, като нещо, което може да се случи абсолютно всеки ден в училищния автобус.

Елинор и Парк се запознават в него през първия ѝ ден в новото училище. Или технически не точно, защото в продължение на много време те седят един до друг, без да проговарят, и единственото общуване е чрез комиксите, които Парк безмълвно ѝ дава всеки ден, а тя връща на следващия. 

Мисля, че голяма част от позитивното ми мнение се дължи на това, че в момента също съм на шестнадесет години и изпадам в абсолютно същите ситуации от време навреме. Рейнбоу Роуъл е успяла да побере трепетите и мислите на младежите в тези 350 страници умело. Книгата се отличава от останалите YA днес, не само защото докосва теми като тормоз, самооценка, семейство и взаимоотношения между тийнейджъри. Всъщност много по-голямо впечатление правят препратките и реалната гледна точка. Мислите, които минаваха през главата на Елинор за Парк и обратното. 

"Елинор беше права. Не беше хубава. Беше като произведение на изкуството, от което не се очаква да е красиво, а да те накара да почувстваш нещо."

Тук без значение е външният вид, защото Елинор може да е голяма, но същността ѝ е още по-голяма и стойностна. 

Тя е изключителна. От началото на книгата можем само да гадаем защо е толкова затворена, защо не отвръща на обидите, които ѝ отправят. Постепенно разбираме как стоят нещата в семейството ѝ, с какви хора живее, колко малко собствено пространство има за себе си, кутията с тайни вещи и комиксите на Парк. И си обясняваме тайнствеността ѝ спрямо него с това, че тя просто не иска да бъде съжалявана. Само този факт говори за това колко силен характер има. 

Парк е пълната ѝ противоположност. Полу-кореец е, което го отделя от обществото, но има прекрасно и обичащо го семейство, дом и всичко, което може да си пожелае момче на неговата възраст. 

Само тези от вас, които са чели книгата, могат да кажат колко забележителна е промяната у двамата през втората половина. Започват взаимно да се променят и подобряват, да се опознават и бавно намират кои са всъщност. 

Краят ме накара да върна няколко глави назад и да ги препрочета, за да запълня кухото чувство. Едновременно го очаквах и не, завари ме някак си неподготвена, стана твърде бързо. Дадох си сметка каква гама от чувства ми дари "Елинор и Парк". Смях се, радвах се за щастието им, бях на път да се разплача, желаех да изживея тяхната история. 

"Парк никога нямаше да я обича повече, отколкото я обичаше в деня,в който си бяха казали сбогом. А тя не можеше да понесе мисълта, че може да я обича по-малко."

"Елинор и Парк" е книга за първата любов, много повече от романтиката, с която са претрупани книжарниците. С огромен успех би могла да бъде показателна за осемдесетте и деветдесетте години на миналия век и съм убедена, че ако някой, прекарал младините си тогава, би почувствал книгата като приятна ретроспекция към дните, в които всичко е било комикси и музика.