петък, 12 август 2016 г.

"Правилата на привличането" от Симон Елкелес - Ревю

Ако не сте чели първата част от трилогията, "Перфектна химия", моля, не четете ревюто, тъй като то може да издаде нейния край и други важни моменти! 

Писането за книги, които са части от поредица, но и не проследяват историята на едни и същи персонажи (или ги преплитат леко), винаги е предизвикателство. От една страна опасността да повториш същите неща като миналия път е голяма. А от друга - тази, да кажеш коренно различни, също присъства. Подобен е случаят с "Правилата на привличането", само дето няма да изпадна в една от тези две крайности, а някъде помежду им.
След "Перфектна химия" исках силно продължение за вторият брат от фамилията Фуентес - Карлос, и се надявах на същите силни емоции, породени от сюжетни обрати, които изпитах при първата среща със Симон Елкелес. За съжаление трябва да призная, че не се получи точно така. И нека обясня.
Няма да се аргументирам, основавайки се на твърдението "историята е изчерпана", защото тя не е. Все пак трилогията не проследява историята на двама персонажи, а на цели три двойки - това дава на авторката цялата свобода на света, за да измисли какви ли не чудесни събития, кои от кои по-различни и вълнуващи от вече написаните. Мнението ми е, е Елкелес не е хванала правилната вълна, заради което книгата, колкото и да исках да я харесам, ми се стори малко скучна. Сюжетът, без да бъде сравняван с този на първата книга, остана еднообразен и лишен от емоцията, която даряваше частта с Алекс и Брит.
Мнението ми за "Правилата на привличането" със сигурност не е напълно негативно! Всъщност намерих много положителни черти както в персонажите, така и в самото действие, надминаващи тези от "Перфектна химия". Например семейните връзки. През цялата първа книга ми се струваше, че те постоянно се градят, без да създават пълна картина за читателите. Тогава ми хареса контраста между двете "противопоставени" семейства - това на Бритни и на Алекс. Но тук мисля, че ролята им е много по-силна, защото показва най-вече на какво са способни хората, за да опазят близките си. В това отношение е вложена много страст и желание, така че в крайна сметка образът на семейството да изглежда както правдоподобен, така и идеализиран до някаква степен.
Цялостно, идеята на книгата отново не е най-оригиналната, на която съм попадала, но има много по-малко клишета. А тези, които се срещат, са по-редки и в контекста на историята на Карлос и Киара стоят напълно подходящо. Дори помагат в изграждането на персонажите и оправдават много от изборите, които Симон Елкелес е направила за тях. 
Като героиня без някаква специална връзка с другите вече споменати, Киара може да бъде коментирана без излишни сравнения, макар че подходящо е това с Британи. В опита си да я представи като съвсем нормално момиче, някое от нас, от тълпата, авторката е забравила, че най-любимото клише на читателите е за онази мацка, която като се погледне в огледалото смята, че не е нищо специално, но всъщност, когато пусне дългите си коси, кара всички да полудяват. Няма спор - виждам каква е целта в изграждането ѝ, но не мисля, че финалният резултат е най-добрият възможен. 
Карлос, от друга страна, дори и да бъде "анализиран" самостоятелно, няма как да не бъде оправдан чрез по-големия си брат, Алекс. Защото, в крайна сметка, много от действията му са провокирани именно от него. Първата ни среща със средния брат Фуентес още в "Перфектна химия" го представя като момче, склонно да тръгне по грешния път, изпълнен с опасности, но също така способно да се спре и оцени ситуацията. А тук, в частта, посветена на него, не се дава ясна представа за намеренията зад взетия избор. В общи линии остава представата за подражаването на авторитета и тийнейджърския инат да "правиш каквото си поискаш". 
От всички изписани думи по адрес на Киара и Карлос мога да заключа следното - те не са съвършените герои, които се изискват от един типичен представител на романтичния жанр. Имат много недостатъци, които, каквото и да говоря, всъщност допринасят положително за образите им и ги правят достойни за симпатии. 
‘You’re dangerous,’ he says.
'Why?’
'Because you make me believe in the impossible.’
Най-интересната и любима черта от характерите на двама им, с която всъщност превъзхождат миналата двойка, е чувството за хумор. Да, Алекс ми беше забавен, но на Карлос се смях с глас. Някои от разговорите между него и половинката му ми се сториха толкова забавни, че си позволих за заграждам и рисувам по страниците, за да мога следващия път, когато чета книгата, да си спомня. А, повярвайте ми, аз ще я прочета отново, при това неведнъж. 
В други подобни поредици появата на стари персонажи се свежда до минимум - в една или най-много две сцени към края на романа, колкото да се отбележи тяхното присъствие и да се провокира умилението на читателя. Разликата тук е, че Алекс и Бритни имат огромна роля за развитието и изхода на събитията - не са оставени на заден план и макар тяхната сюжетна линия да не е на преден план, присъства. Освен това не е безпочвено оставена, колкото да се запълни обема с реплики и описания, а все пак има връзка с основната - тази на Карлос и Киара.
Мнението ми за книгата е страшно объркано - хем харесвам повечето ѝ аспекти, хем не приемам напълно останалите. "Правилата на привличането" не надхвърли очакванията ми, но не ме и разочарова напълно. Задоволително продължение на поредицата е, което приемам като подготовка за последната книга - "Верижна реакция". При всяко положение, ако вече сте прочели първата книга, не се колебайте да посегнете и към тази - още мъничко от фамилията Фуентес никога няма да бъде излишно!


Благодаря на издателство Ибис за книгата, която ми изпратиха, в замяна на честно ревю!

Няма коментари:

Публикуване на коментар