Напоследък се чувствам някак странно. Вече ви споменах в предишна публикация за неестественото усещане, което изпитах след завършването - да не принадлежа към групата, с която съм свикнала и с която все още се асоциирам. Въпреки че нещата в живота ми вървят напред и съвсем скоро ми предстои да се гмурна в следващ интересен етап, в дни като днешния не мога да се отърва от усещането, че нещо куца, че ми липсва, че не е наред. Намерила съм много временни решения, естествено, но най-ефективното засега остава да си хвана багажа и да замина някъде далеч от рутината, за предпочитане на зелено и красиво, далеч от големи градове, и да се взирам във великолепната природа, с която сме дарени.
Пътешествията в чужбина ми липсват адски. Ограниченията на пандемията обаче ми дадоха шанс да обърна поглед навътре и да забележа красотата на дома. Пътуването ми до Шипка и Бузлуджа от преди няколко дни ми припомни още един път, че не само не бива да подценявам кътчетата на България, но и че природата тук, вкъщи, е способна да ме ободри и зареди с позитивна енергия по-бързо и по-силно от който и да е античен римски фонтан, thank you very much.
А даже не става въпрос само за зеленината, впечатляващите планини и великолепните гледки, които можеш да видиш от върховете им. Пътували ли сте някога по подбалканския път? И давали ли сте си сметка колко много китни градчета и селца имаме? Чисти, подредени, спокойни, уредени; места, които много агресивно ни напомнят каква измама е „забързаният живот“ на големия град и как често сами се принуждаваме да влезем в свръхактивен режим, да гоним измислени цели и да убиваме психиката си заради скапаната модерна hustle култура, която ни кара да вярваме, че колкото по-големи са торбичките под очите ни, с колкото повече кафе се наливаме и колкото по-малко време да спим имаме, толкова по-успешни сме. С цялото ми уважение, не.
А даже не става въпрос само за зеленината, впечатляващите планини и великолепните гледки, които можеш да видиш от върховете им. Пътували ли сте някога по подбалканския път? И давали ли сте си сметка колко много китни градчета и селца имаме? Чисти, подредени, спокойни, уредени; места, които много агресивно ни напомнят каква измама е „забързаният живот“ на големия град и как често сами се принуждаваме да влезем в свръхактивен режим, да гоним измислени цели и да убиваме психиката си заради скапаната модерна hustle култура, която ни кара да вярваме, че колкото по-големи са торбичките под очите ни, с колкото повече кафе се наливаме и колкото по-малко време да спим имаме, толкова по-успешни сме. С цялото ми уважение, не.
Предпочитам да гледам полета и чукари. Предпочитам да чувствам удовлетворение от 800 изкачени стъпала до Шипка, отколкото да се хваля как съм спала три часа, защото съм работила. Предпочитам да си пия кафето студено на някоя скала с гледка към зеленина, вятърът да ме духа толкова силно, че да съм на път да излетя, да се разхождам из борови гори, за да събирам шишарки, да бера цветенца и най-вече да не мисля за клоунското шоу, което се развива „в реалността“.
