Мнението ми за почивните дни се мени непрестанно. Понякога ми се мързелува, бленувам за леглото си и мрънкам, докато не го достигна успешно, а друг път нямам търпение да запраша нанякъде и да съм на безопасно разстояние от апартамента за възможно най-дълго време. Днешният съботен ден и втори от Великденската ваканция спада към втората група. Поради тази причина заедно със семейството ми още предната вечер решаваме да го оползотворим на път към съседката ни Сърбия. Не чак в Белград, на екрана на GPS-а ни са малкият Пирот и Ниш.
И докато някои от вас повтарят, че не си струва да биеш път за един ден и се нуждаеш от хотел и това, и онова, още в шест часа сутринта ние сме готови с багажа и потегляме към E-80. Няма да е пълноценно пътуване, ако не забравим нещо. Този път е именно моят паспорт. Никой не знае дали мога да изляза зад граница само с лична карта, за това се налага да се върнем и да вземем малката книжка, която плаче за черен печат.
Около час по-късно вече сме на Калотина. Разбира се, оказва се, че не е никакъв проблем да ме пуснат само с лична карта. Но пък хей, разходихме се, нали?
Влизаме в почти наводнената Сърбия и поемаме по пътя право към първата ни дестинация - Пирот. Явно тази година ще ни върви по вода, защото всеки път, щом решим да предприемам подобно пътуване, времето е мръчкаво и дъждовно.
 |
| Малка гара между границата и Пирот |
Когато пристигаме пред Крепостта, съвсем в началото на градчето, все още вали силно, за това трябва да прескачаме локви и кални участъци, докато се изкатерим. Освен пълзящите растения по крепостните стени, двора около обекта е осеян от големи, красиви дървета, и навсякъде има тъкмо разцъфващи цветчета.
Както Пирот, така и Ниш, са известни с малките пекарнички, от които се носи аромат на прясно изпечен хляб, козунаци, банички и различни видове други хлебчета. Вървейки по главната улица, осеяна с такива малки закусвални, дори и да не си гладен, няма как да пропуснеш да си вземеш нещичко. Оказва се, че топла баничка с техния йогурт (или все още айран по нашенски) е най-прекрасната закуска, която може да ти предложи който и да е.
Всъщност градчето не е никак голямо, но въпреки това впечатлява с малките подредени къщички по главната улица, красивите дървета по тротоарите и минималното движение на автомобили. Но дъждът все още не притихва, за това решаваме, че няма смисъл за обикаляме мокри по музеи и малки тесни улички. Връщаме се на главния път и поемаме право към Ниш.
Нямам представа от коя посока влизаме в града, това никога не ми е било сила. Но още от далеч виждам красиви тухлени къщи в абсолютно идентичен стил, които напомнят по-скоро на "богаташкия квартал в центъра на Лос Анджелис", от колкото на "просто Ниш". Нямам нищо против да се преместя да живея в такава къща. Освен стила на архитектурата, за Бога, кой не обича тази чистота? Бели врати и високи, красиви огради, зеленина и перфектна подредба.
Отнема ни време да се ориентираме в пространството, докато намерим първата ни забележителност - "Челе-кула", или преведено - Черепната кула. Въпреки това се намерихме и експедитивно влязохме в ужасяващата сграда, заедно със симпатична сръбкиня, която бе така добра да ни разкаже малко за обекта.
В билка на хълма Чегар през 19 век загиват около 3000 сръбски войни и двойно повече турски. На път за Константинопол нишкият паша заповядва да бъдат събрани черепите на загиналите сърби и с тях да бъде издигната кулата. По онова време тя представлява кутия с ширина и дължина 4 метра и 56 реда, във всеки от които са зазидани по 17 черепа. Което прави 952. С течение на времето много от тях изчезват - християни прибират черепите като сувенири или просто за да ги погребат според обичаите си.
Бързам да се измъкна от задушливата атмосфера и всички поемаме към центъра на Ниш в търсене на следващите места в списъка ни. Оказва се по-трудно, от колкото си мислим - сякаш безкрай се опитваме да намерим място за паркиране, чудим се защо не можем да пратим смс-и и обикаляме едни и същи улици по няколко пъти. Най-накрая успешно спираме на кея на река Нишава - една от двете реки в близост до града. Шокиращ е цветът на водата днес - наситено червен. Мисля си, че е заради топене на снегове или просто заради дъжда, който вече пореден ден я размътва.
Като цяло, интересните места са съсредоточени в този район, за това обиколката им е лесна. Като за начало - мостът, който виждате на снимката отгоре, зад мен. Това е като хорър филм. Качвам се отгоре и тръгвам към отсрещния край, когато спирам, за да попитам нещо. И усещам ужасяващото люшкате и вибрации, като че ли създадени зарази земетресение. И ако това се получава от минаването на една единствена кола, то не желая да съм в близост до това място когато има задръстване.
От лявата страна на моста се намират Средновековната крепост и Нишкият Университет. Съсредоточаваме се на първото. Стените на крепостта са огромни и ограждащи тъкмо разцъфващ зелен парк. Не го обикаляме, твърде голям е, но пък се качваме на стените, от където можем да видим близките улици от високо.
За миг забравете Париж и истерията около "Градът на влюбените". Вървейки по моста и улиците на Ниш, навсякъде виждам надписи "Волим те", изпитвайки ужасяваща нужда да фотографирам всеки един от тях. Дори малко завиждам на Нат, чието име беше изписано с гигантски букви под един от мостовете.
Времето лети ужасяващо бързо и не усещаме кога е станало един (с час назад от България). Подсещат ни стържещите стомаси и от части малките пекарни, наредени една до друга по пазарната улица и прекрасната миризма. Тъй като баща ми говори за специалната им Плескавица от както се помня, това е нещото, за което се оглеждаме сигурно километър по пътя. Но е странно, че няма нито едно заведение по пешаходната, само затворени кафенета. Напред-назад, и отново, докато най-накрая, след отчаяно търсене, намираме малко местенце, където ни правят най-вкусната Плескавица, която някога съм яла. Дори и да нямам база за сравнение знам, че е така. С малко бира и компанията на няколко Кевина (преведено от моя собствен език - гълъба) и едно куче, е достатъчно приятно.
Със сити стомаси поемаме обратно към Ужасяващия мост, ако мога да го наричам така. Чак сега (може би защото не мисля за храна) забелязвам красотите на центъра, чистите им сгради и градинките, засадени с лалета и безброй теменужки.
Най-сетне намираме улицата с отворените им (подчертавам) кафенета. Сядаме в едно и след като поръчваме три фрапета и един шоколад (докато разберем какво ни говори сервитьорката минава време), които изпиваме с удоволствие. особено аз, докато наблюдавам двама на съседната маса, които играят любимата ми игра "Charades!" със специалност "Футболисти". Чудя се къде е лина в този момент да им скрие шапката. Когато ти кажат, че едно кафе струва 100, малкия сърдечен удар е неизбежен, дори и преобърнато от динари в левове да е само лев и осемдесет.
В Ниш има два Мола, или по-скоро една сграда на три етажа с 15-16 магазина, които ме шокират с цени като 4000 динара (оставете в левове, твърде страшно звучи така), и още една, по-голяма сграда, която прилича повече на ЦУМ, от колкото на Мол.
На връщане купуваме скромни подаръчета за близките и приятелите ни. И отново се озоваваме покрай река Нишава, срещу Университета, Моста и Крепостта. А часът е вече приблизително пет. За това трябва да си вземем "чао" с красивия град и да поемем обратно към вкъщи.
"Преко през пута, през мосту, у леву и у десну", или там както е. Бях заета да се смея.
